полетът на костенурката

Някои мъже отглеждат дълга коса, която винаги носят на опашка. Чудя се защо им е дълга коса на опашка, след като ако се подстрижат, биха изглеждали по същия начин. Някой знае ли?

Днес би било смехотворно да се философства ако не познаваш поне строежа на клетката, принципите на които е изграден геномът и основните природни закони. Човек би трябвало да направи сравнение между живата и неживата природа, за да осъзнае, че светът е повече от физика, химия и математика, ако има амбицията да направи пробив в областта на информационните технологии.

Когато ученият изгуби надежда и вдъхновение, би могъл да се обърне към литературата и музиката, за да си спомни, че човек има божествена искра.

В този свят икономистите ми изглеждат най-близо до гледащите на кафе.

Получаваш пакетче дъвка ако споделиш предположенията си дали тези размишления ме правят щастлива и какво ме е довело до тях.

Ако те кефя, гласувай за мен.

Разказва се за мароканец-неудачник, който се опитва да върти далаверки и дължи пари на няколко важни клечки в Париж, които стават нетърпеливи. Отчаян, той решава да се хвърли в Сена но става така, че в сюблминия момент спасява една висока дългокрака русокоса късопола хубавица. Оттук започват техните приключения. Не мога да издам какво се случва. Дакажем, че е нещо като приказка. Чернобяла. Френска. На Люк Бесон.

От ревютата съм запомнила, че филмът не е кой знае какво, но аз, с моя популистки вкус, го харесах. Краят му, макар и банален, е правдоподобен в контекста на личната ми митология. Не съм сигурна дали е щастлив. Някой ден ще разбера със сигурност.

Можеш да си го купиш евтинко на DVD.

Ако те кефя, гласувай за мен.

Преди много години доведоха на гости у нас една малка братовчедка, за да й спестят информацията, че баба й ( с която живееха в една къща) е починала. Беше на около пет. Не знам кога и как е разбрала истината.

Наскоро спестиха на моя връстница, живееща в чужбина, информацията за смъртта на баба й.

Бях на по-малко от четири, когато единият ми дядо, болен от рак, почина. Не си спомням ясно друго, освен това, че лежеше на леглото, а аз го наглеждах и бях съвсем наясно, че е много, мното болен. Смъртта на която бях свидетел беше естествен край.

Погребенията и помените бяха ритуали като всички други ритуали. Със селската баба съм ходила на погребения, а от градската знам за помените.

Другият ми дядо почина малко по-късно. Беше неочаквано, но не ми спестиха факта че се е обесил, както и това, че се е чувствал подтиснат и че е имал някакви проблеми със себе си и с баба, проблеми, които никой не претендираше, че разбира. Противоречието между образа на веселия енергичен майсторящ играчки, дърворезби и апликации дядо с колело и цигулка и самоубиеца беше мистерия на живота.

В детска възраст бях чувала и истории за тежко болни възрастни хора, които не желаят зависимостта от грижите на близките и избират смъртта.

Смъртта при злополука, в напреднала старост, при нелечима болест и като личен избор ми е позната от ранно детство. Никога не са ми я спестявали.

На тринайсет, докато бях на лагер, получих писмо от татко, с което ме уведомяваше за смъртта на баба ми (тъща му). Знаех още и за смъртта при раждане на биологичната ми баба, както и смъртта при злополука в млада възраст на биологичния ми дядо. Естествено знаех, че майка ми е осиновена и това не правеше осиновителите й по-малко мои баба и дядо или пък биологичните ми братовчеди по-малко близки.

Когато крием от децата важни неща, те така или иначе усещат и запълват празнините в информацията със собствени интерпретации, които биха могли да бъдат доста травмиращи в сравнение с истината, поднесена по подходящ за възрастта и индивидуалността им начин. Усещат и това, че ги смятаме за непълноценни човеци с които не може да се споделят важни емоционални събития в семейството.

Ако те кефя, гласувай за мен.

Климатът и географското положение предопределят устойчивостта на околната среда – т.е. доколко е екологично уязвима. Някои хора са извадили по-лош късмет от други и са се заселили / родили в по-неустойчива среда, за чието съсипване могат да спомогнат твърде лесно.

В тази глава се разглежда историята на Великденския остров, на общество, което след апогея си успява да се срине до самоунищожение, включващо канибализъм в последните си години.

Джаред Даймънд засега спестява паралелите с днешната високотехнологична западна цивилизация, но не е трудно да се види, например, връзката между впечатляващите, често приписвани на извънземни огромни каменни идоли, които привличат туристите на Великденския остров и днешните символи на статуса, които гълтат огромни ресурси от всякакъв вид.

В списанията вече пишат за световната хранителна криза, чието начало усетихме болезнено миналото лято. Това което е достъпно за нас сега, е недостъпно за огромна растяща маса хора. А когато дойде гладът, обикновено започват войните.

И “зелени” и “анти-зелени” биха могли да бъдат еднакво фанатизирани и тесногръди и да нанесат доста вреди. И все пак, на първо място стои въпросът да признаем или да не признаем съществуването на проблем. Струва ми се, че обикновено предпочитаме да не забелязваме нещата, отстоящи по-далече от носовете ни.

Даймънд задава въпроса, “Какво ли са си казали пасхалците, когато са започнали да секат последната палма на своя остров?” и предполага, че е нещо от сорта на:

“Майната им на дърветата, важното е да има работа за хората.”

“А, няма страшно! Нали за това е технологичният прогрес? Все ще намерим заместители на дърветата!”

“А вие откъде знаете, че е последното дърво? Може да са останали и други на острова! Нека пъвро да проверим и тогава да бием тревога. Най-лесно е да забраним дърводобива, ама после какво ще правим?!? Така де, трябва да се отчитат и икономическите реалности …”

Ако те кефя, гласувай за мен

Докато четях статиите за Папа Бенедикт в Newsweek, натрапливо мислех за Мергюл – почти натурална блондинка на не повече от 25, която слуша чалга, чете книги и би искала да роди няколко деца.

Веднъж, докато пътувахме за Кърджали и обсъждахме моята религиозност, тя каза, че най-много от всичко обича Аллах и винаги ще го обича – повече от най-близките си хора. Нямах чувството, че се шегува, но и не можех да я разбера. Днес, докато четях за Папа Бенедикт, разбрах и приех думите й като най-естественото нещо на света.

Въпреки че споделям възгледа, че религиозните чувства идват отвътре, съм напълно съгласна и с Бенедикт, че Бог е Истина с главно И, че съществува преди и извън хората и институциите, че истината е единствената власт и тя изисква подчинение.

Макар че в юношеството започнах да симпатизирам на Исус, какъвто го познавах от “Последното изкушение” на Казандзакис, “Майстора и Маргарита” на Булгаков и “Jesus Christ Superstar”, не мога да се самоопределя като християнка. Макар че много харесвам Аладин, Саладин, Насредин, Суфите и един от мюезините, купувам книги за исляма, не се самоопределям като мюсюлманка. Въпреки това, смятам, че Мергюл, папа Бенедикт и аз имаме предвид едно и също нещо.

По случай днешния празник – навършвам 37 – поздравявам всички с Възкресението, Пасха, Коч Байрама и Гергьовден, а на Мергюл пращам целувки.

Ако те кефя, гласувай за мен.

Когато говорим за съвременното робство и трафика на хора, обикновено се сещаме за проституция. Истината е, че проституцията представлява капка в растящ океан.

Съвременното робство е свързано с работа в индустрията, селското стопанство и риболова. Много от вас знаят що е sweatshop – цех, в който са наблъскани много работници, които работят за малко пари, дълги часове, и не могат току-така да отидат до тоалетната или да напуснат работа. Такива местенца има не само в Китай: има ги и у нас ( преди години за пръв път четох за тях в “Егоист” – обикновено се намират в затънтени родопски селца; когато споделих откритието си с тогавашните ми ученици, едно момиче сподели, че майка й работи в точно такава гръцка фирма някъде в тоя край), има ги и в САЩ (според Наоми Клайн в No Logo, книга преведена и издадена и у нас), има ги и е ЕС (майката на друга моя ученичка се премести от бг sweatshop в немски такъв наскоро).

Има места, от които е по-лесно да се измъкнеш, предполагам, но като цяло става все по-трудно, особено ако си в страна, чийто език не знаеш, а личните ти документи са у работодателя (в някои страни това се изисква от закона), дължиш пари, понеже си платил солидна сумичка, за да ти намерят тая работа или пък имаш да плащаш под формата на процент от заплатата.

Ето така се произвежда голяма част от достъпните за нас стоки – от пластмасовите химикалки, чорапите и рибните консерви до хард дисковете. На хартия съществуват всякакви закони, но на практика в началото на веригата някой си затваря очите, а в края ние се радваме на приемливи цени.

Светът е пълен с гладна евтина работна ръка, която ще върши все по-голяма част от работата – от най-нискоквалифицираната (бране на банани) до високотехнологична (производство на компютърни компоненти). Не бива да забравяме и сферата на услугите, в която млади, добре изглеждащи и говорещи чужд език кадри от третия свят ще заемат работните места, за които мечтаят по-мързеливите ми ученици.

Време е последните да осъзнаят, че не могат да продължават да се надяват, че простото преместване в страна с по-висок стандарт за тях ще означава повишаване на стандарта. За “мързелива” осемчасова работа, изискваща посредствени знания и умения има твърде малко предлагане и твърде много кандидати. Много от тях идват от страни с по-нисък стандарт, а освен това са по-добре образовани и боравят по-добре с компютри и чужди езици.

Докато Стоян спи или играе Counter Strike, хиляди негови азиатски връстници решават задачи, четат на английски и програмират. Отвъд Атлантика, в частните гимназии, бъдещите господари на света мислят и пишат есета. Нани-на.

Ако те кефя, гласувай за мен тук.

Слава Богу, досега не съм имала много случаи в които да се нуждая от помощта на полицията, но не съм имала нито един в който тя да е свършила някаква полезна работа. Имала съм няколко случая, в които полицаи за се опитвали да ме сплашат без дори да изглеждам така сякаш нарушавам обществения ред, но пък вероятно съм изглеждала достатъчно безобидно, за да може някой да задоволи безопасно порива на бабаитлъка си. Така е било досега – от първата ми среща с полицията преди около 30 години.

Наскоро РПУ-то в нашия град се сдоби с още една голяма сграда. Предполагам че това се налага заради нарастването на личния състав. Чудя се кому е нужно това.

Прибавям факта, че от известно време си имаме закона за поголовното подслушване ( за който Европа се произнесе неласкаво тези дни, за което трябва да благодарим на тези хора ), който дава сериозен достъп на полицията до личния ни живот.

Прибавям контрола върху Интернет в Китай, от който бихме могли да заимстваме вечно зелената евтина и ефективна идея за масираното внушаване на страх. За повече информация – писмото на Ванката.

Чета статия за “черния Хитлер” (както сам обича да се нарича), зимбабвийския диктатор Мугабе, в която се описва как той управлява Зимбабве чрез широка система за покровителство, която много ми напомня за нашенския неофеодализъм (знам, че за добре печелещите професионалисти в столицата звучи странно, но аз описвам това, което виждам в провинцията), а също така и с помощта на тайната полиция, която да сплашва и, ако е необходимо, да избива дисиденти. В това време Мугабе развива огромно его, като настоява, че само той може да управлява страната – с железен юмрук. Мугабе заграбва притежаваните от бели ферми и ги раздава на поддръжниците си – нещо, за което мечтаят доста наши съграждани – да се върнат богатствата един вид.

В същото време, народът е зает да подписва петиции в защита на българщината – до следващите избори, по време на които наглед образовани и интелигентни хора ще кажат, че ще гласуват за Х, понеже пликовете са прозрачни и ще се разбере за кого са гласували.

Само аз ли сглобявам картинка от тези парченца?

Ако те кефя, гласувай за мен тук.

Прочетох първата част на “Колапсът” (от автора на “Пушки, вируси и стомана”). На стотина страници Даймънд описва ситуацията в щата Монтана – красиво място, което някога е процъфтявало икономически, но днес е сред най-бедните щати. Рудодобивът, дърводобивът и земеделието са рухнали, оставяйки след себе си сериозни екологични проблеми (веднага се сетих за колко много такива не подозираме, въобразявайки си, че застрояването на природните паркове е най-големият ни проблем).

Последните не изглежда да притесняват чак толкова свръхбогатите новозаселници, които купуват новопостроени къщи, за да почиват в тях веднъж годишно – да поиграят голф, да пояздят и да ловят риба, след което да отлетят с частните си самолети.

На коренните жители е все по-трудно да оцеляват, и изглежда, че най-доброто, което могат да направят за себе си е да продадат земите си на строителните предприемачи и да се преместят в по-урбанизирани общности, където да успяват да се издържат.

Ако строителството продължава интензивно, обаче, красивата Монтана може да заприлича на нашето Черноморие. Това няма да е чак такъв проблем за някои от собствениците на новите къщи – когато останат без вода и пр., те просто ще си купят нови вили някъде другаде.

Само тази глава ми беше достатъчна, за да осъзная, че екологията е твърде сложно нещо, от което разбират наистина много малко хора. За съжаление, повечето “зелени” разбират не много повече от мен, и на повечето по правило им липсва общата картина. Ето защо, в много случаи добрите им намерения водят до ада. Не искам това разсъждение да ви оставя с впечатлението, че книгата е анти-зелена. Не. Тя е твърде балансирана и показва групи с различни интереси (икономически, политически, социални) и реакции на проблемите, което, предполагам, я прави лесна мишена за критики от всички страни.

“Колапсът” е книга за разрухата, която сполетява обществата под въздействието на екологичните фактори. Тя изследва сблъсъка на различни интереси и показва, че екологичните проблеми може да са наистина сериозни, но също толкова важни са и начините, по които хората реагират на тях, а последното е свързано не само с ценностите им, но и икономическата им ситуация.

Намирам я за исключително образователна и я препоръчвам не само на бизнесмени и политици, а на всеки, за който първоизточникът на храна е супермаркетът.

Очаквайте доклад за останалите 600 страници и не забравяйте да гласувате за мен тук.

Книгата “Пушки, вируси и стомана” на американския професор Джаред Даймънд се опитва да отговори на въпроса на Яли, жител на Нова Гвинея, “Защо вие, белите, произвеждате толкова много неща и ги докарвате с кораби, а ние черните, си имаме толкова малко наши стоки?”

Много от нас, белите, предлагат расистки обяснения, но не и Даймънд. Той доказва че днешните различния носят отпечатъка на далечното минало когато основна роля за развитието на народите са играли географски и екологични фактори. Разбира се, влиянието на културните разлики и някои исторически личности не се отрича, но не е и обект на изследване на тази книга, която по-скоро намеква, че културните разлики в голяма степен са производни на географски и екологични условия.

Джаред Даймънд се разпростира върху повече от 500 страници, защото не нахвърля набързо теориите си, а демонстрира КАК е стигнал до отговорите на въпросите си с помощта на множество изследвания в най-различни области (има и чудесна библиография). Използвам случая да повторя едно от любимите си поучения: за разрешаването на сложните проблеми не са достатъчни задълбочени познания в една област; важни са широкият поглед и сътрудничеството със специалисти от множество области. Това изисква от работещите по проблема да имат обща представа за колкото се може повече области, за да знаят какви специалисти да привлекат за проектите си. Ето защо има смисъл училищното образование да е общо, а не специализирано, а бакалавърското да не прекалява с тясната специализация – ясно е, че отново пробутвам идеята за либералното образование.

Джаред Даймънд ще ви разходи по всички континенти и ще ви върне хилядолетия назад, за да наблюдавате великите преселения на народите и заселването на целия свят. Ще ви покаже възникването на земеделието и по—късно на държавите, изобретения и завоевания и т.н. – всичко, от което доскоро смятах че ми се повдига.

След като осъзнах колко плосък и североцентричен е погледът ми върху света, реших да си купя глобус. Ще го въртя и ще размишлявам дали силата на духа може да ме предпази от малария и глад.

Очаквайте доклад за другата му, още по-дебела книга, “Колапсът” и не забравяйте да гласувате за мен тук.