Мишката, лъвът и твоят глас

Преди години ми попадна книжчица, която са използвали като помагало в едно американско училище. Тя обяснява на децата, че ако искаш нещо от някого, можеш да го направиш по три начина:

Първият начин е да ревеш като лъв. В този случай хората биха предпочели да избягат.

Вторият начин е да цвъртиш като мишле. В този случай може да не те чуят.

Третият начин е да говориш спокойно и уверено с човешкия си глас. В този случай ще те чуят, но няма да избягат.

Вашият коментар

Богинята Майка и Божията майка

Богинята Майка е горда и властна. Ако не се подчиняват на волята й, отмъщава. Тя дарява живот, но може и да отнема живот. Нейните желания и усещания са свещени.

От гнева й се страхуват, и за да я омилостивят й принасят жертви.

Децата на Богинята Майка понякога биват убивани и изяждани от нея. Имената им не знам.

* * *

Божията майка е смирен и гостоприемен съд, който подслонява Божие творение. Тя се подчинява на Божията воля и зависи и от милостта на хората.

Тя никога не се гневи, дори и когато синът й се отрича от нея. От нея не се страхуват, а очакват благословия и помощ.

Детето на Божията майка живее вечно. Наричат го Божи Син и всеки го познава и помни датата на рождения му ден.

Вашият коментар

Който не иска, да не работи

Вчера разбрах от Кака Сийка, че след около година помощите за безработни вероятно ще станат доживотни. Твърде вероятно е ако всичко друго си остане по старому, броят на безработните без средно образование и професия, а дори и без никаква грамотност да се увеличава. От либертарианската си гледна точка, Кака Сийка е убедена, че който не работи, не трябва да яде, и че е грозно и неморално здрави хора да си клатят краката и да живеят на чужда издръжка. Моята гледна точка е твърде различна, но тръгвайки от безусловната любов и грижа за целия свят, стигам до пълно съгласие с Кака Сийка, че дори я задминавам.

Смятам, че всеки човек трябва да има свободата да реши дали да работи, но свободите вървят с отговорности. Всеки трябва да осъзнава, че е отговорен за избора си и че никой не е длъжен да поеме отговорността вместо него. Да, човек може да разчита на милостта на други, но е грозно да изисква милост, дори и ако здравословното му състояние му пречи да се самоиздържа. Смятам, че всеки човек трябва да има свободата да бъде милосърден и да помага на когото си иска. В същото време, това не му дава права над тези, на които помага, така че не следва да изисква каквото и да е от тях.

Ето защо предпочитам никой да не бъде насилван да работи, и никой да не бъде насилван да поема отговорност за друг. Да, аз не искам социална държава; предпочитам социално отговорни граждани, а такива не се създават чрез принуда. Казвам това с ясното съзнание, че утре може да се окажа без стотинка, както и с отдавна взетото решение, че каквото и да се случи с мен, няма да потърся помощ от държавата. Ако някой има искрено желание да ми помогне без да ми налага условия, хубаво, ако не, да става каквото ще.

Не мисля, че преди да се появи идеята социалната държава, хората са били по-лоши и незагрижени за ближния. Напротив, тогава не са разчитали на държавата да помогне на изпадналите в беда, а са се наемали сами да го направят. Затова и много от изоставените бебета се появявали в кошници пред вратите на домовете – очевидно с надежда, че ще бъдат приети, а хората са смятали за нещо нормално да се погрижат за вдовицата и децата на свой роднина. Църковните общности са се занимавали с благотворителност, включително с образование и здравеопазване, което всъщност в някои части на света продължават да правят.

Да, по-лесно е просто да ти удържат от заплатата, вместо да намериш време дори да помислиш за хората в нужда, пък и по навик да смяташ, че всичко с което ти не би се ангажирал е работа на държавата. Не, не й е това работата на държавата. На мен ми стига тя да се грижи за безопасността и правосъдието, да осигурява качествено 12 годишно образование на всички деца, да контролира безопасността на лекарствата и храните, и да следи да не се затрие природата. Всичко останало си е наша работа.

Когато виждам, че държавата не може да се справи с нещата, които изброих, как да вярвам, че ще се справи разумно с безработните и социално слабите? Като назначи още чиновници? Не, благодаря, предпочитам да давам пари за благотворителност лично на нуждаещи се и на организации, на които имам доверие, че ще се справят със задачата почтено и ефективно. Да, предпочитам да дам пари на Мадона, отколкото на правителството, нищо че докато от луксозната си кола махала за довиждане на африканските дечица, държала антибактериален гел. От такъв държавните чиновници нямат нужда, понеже те никога няма да се ръкуват с циганин.

Дори вярвам, че такива организации е много по-вероятно да се справят с образованието на тези, които смятаме за неподлежащи на образование и въвличането им в смислени трудови дейности, които да генерират истинска стойност, част от която може да се превърне в пари. И ако ще говорим за социално предприемачество, не бива да забравяме, че то е всъщност бизнес, а не благотворителност и не следва да се субсидира от държавата.

Разбира се, нямам нищо против общности, които решават да се грижат за слабите централизирано и да финансират това чрез данъци, но не съм съгласна ако в тези общности има несъгласни, да бъдат принуждавани да се подчинят на мнозинството. Винаги съм намирала за смущаващо социалните проблеми да се решават с политическа принуда.

Вашият коментар

За раждането, страха и болката

Между два и три сутринта, яхнал колелото си газих през кал и дъжд, надолу по Уайтчапъл Роуд, завивах наляво и надясно, и после още много пъти наляво и надясно, докато стигна до ниска порутена къщурка край железопътния мост. Препъвах се и опипвах пътя си по тъмното стълбище, и накрая отворих вратата на стая с големина около три квадратни метра. На пода се беше събрала локва вода, прозорецът беше счупен и дъждът се изливаше вътре, на леглото нямаше нормална покривка, а единият му край беше подпрян с кутия от захар. Моята пациентка лежеше покрита с няколко чувала и стара черна пола. Стаята се осветяваше от свещ, поставена в гърлото на бирена бутилка върху камината. Съседка беше донесла кана с вода и леген; аз трябваше да си нося кърпа и сапун. Въпреки обстановката, която дори и преди тридесет години беше позор за която и да е цивилизована страна, скоро усетих тихата нежна атмосфера. Бебето се роди както си му беше редът. Нямаше суетене или шум. Сякаш всичко протече по някакъв подреден план. Имаше само едно леко несъгласие: опитах се да убедя пациентката да поставя маска на лицето й, когато главичката се показа и разширението на родовите пътища се виждаше ясно. На нея, обаче, не й хареса предложението и любезно, но твърдо отказа да приеме тази помощ. За пръв път през кратката ми практика ми отказваха хлороформ. На тръгване я попитах защо не искаше да използва маската. Тя не отговори веднага, а плъзна погледа си от жената, която беше помагала към прозореца, през който се виждаше първата утринна светлина, а после се обърна срамежливо към мен и каза: „Не болеше, докторе. Всъщност не беше редно да боли, нали?“

Седмици и месеци след това, докато седях край раждащи жени, които изглеждаха уплашени до смърт от раждането, онова изречение бумтеше в ушите ми: „Всъщност не беше редно да боли, нали?“, докато накрая моят праволинеен и консервативен ум, започна да долавя светлина. Започнах да осъзнавам, че нямаше природен закон, който да оправдава родилните болки. Скоро след това войната ме отведе в чужди земи. Там наблюдавах как жени раждат съвсем естествено и наглед безболезнено, но също така виждах такива, които страдаха, за които беше ужасяващо да си спомнят раждането. Когато след войната се върнах като стажант-акушер в лондонската болница, проблемът се появи отново. Повечето жени страдаха ужасно, но понякога попадах на спокойна жена, която нито искаше упойка, нито даваше признак да страда нетърпимо.

Преведох тази история от книгата „Раждане без страх“ на британския лекар Д-р Грантли Дик-Рийд, издадена за първи път през 1942 година. Историята е променила живота на лекаря и го е подтикнала да изследва връзката между страха и родилните болки. Научих за този лекар от книгата на Лоранс Перну  „Аз чакам дете“. Не съм прочела цялата книга, но ми се струва, че е толкова полезна и земна, колкото и „Аз отглеждам детето“, която притежавах някога и ми ми помогна много преди 16 години, и която и до днес подарявам на приятели с бебета.

Можете да послушате доктора на запис на BBC отпреди десетилетия и други неща.

Вашият коментар

Интервю с гинеколог

Току що интервюирах лекаря, при когото раждах преди 16 години – без да тогава го познавам, без предварителни уговорки, по време на нощна смяна, без оплаквания. Този лекар в момента не работи в болница, но предполагам, че има наблюдения върху всички болници, в които обикновено раждат хасковлийки – т.е. болниците в Хасково и Пловдив.

Питах го дали е вярно, че рутинната процедура в българските болници включва:

- ускоряване с медикаменти ( за което Василена каза, че „действително е стандарт и се прилага на всички нормално раждащи, с изключение на тези, които се явяват с надничащо между краката бебе и няма време“)

- спукването на мембраната на 4 см разкритие

- епизиотомия

- натискане на корема

Той ми обясни какви ситуации налагат всяка от тези процедури и каза, че когато не се налагат, не се правят. Според него не е вярно, че това е стандартната практика на болниците у нас.

Казах му, че според много мои познати това се прави рутинно, за да се ускори процедурата. Той отговори, че ако става въпрос за бързина, най-бързо става секциото – за не повече от 40 минути. Според него секцио се налага в 10-12 % , но у нас се прави в около 25% по настояване на майките. В лекарските среди се водел спор дали е добра идея да се направи секцио само защото майката настоява, без да има истинска необходимост от това.

Според него най-добрият подход при раждане е на ненамеса в естествения процес ако не се наложи такава.

Вашият коментар

Защо се случва така

е въпрос, който ми с струва да задавам преди да премина към „Какво да се прави?“

Вече почти седмица умувам над зловещите истории за раждане в български болници, чета книги, статии, блогове, коментари. От всичко което прочетох, разбрах, че дори и „по света“, за който разказват, че родилките се третират като богини, а не като крави, не всичко е идеално, както и това, че за България също могат да се разкажат положителни и щастливи сценарии. Макар че последните няколко мои наскоро родили познати не са се оплаквали и дори оценяват положително случилото се в родилния дом, приемам, че в България в последните години има много случаи, в които родилките описват болничните си преживявания като насилие.

Не всички жени, обаче, възприемат като насилие едни и същи действия от страна на болничния персонал. Докато за едни актове на насилие са действия, които повечето хора биха определили като насилие, например удряне на шамар, за други актове на насилие са действия, които са задължителни или евентуални процедури, които са възприети като част от медицинския стандарт у нас и описани в документа „Информирано съгласие“, който постъпващите в болница подписват. Не ми е известно как следва да процедират медицинските екипи при отказ да бъде подписан такъв документ и какво се случва на практика. Така и не разбрах със сигурност дали съществува друг документ, с който пациентът да декларира, че поема пълна отговорност за съгласията и отказите си, и ако съществува такава възможност, какво се случва ако пациентът изпадне в безсъзнание или пък пожелае да съди екипа за неспазване на изискванията му, и как е възможно пациентът да докаже, че не е дал съгласието си за една или друга процедура. Дали действията на медицинският екип са довели до положителен или отрицателен резултат в такъв случай няма значение – важното е, че е нарушена волята на пациента. Но това е в сферата на теориите. Някой ще обясни ли каква е практиката у нас?

Поводът за моите размисли е противоречието между желанията на привържениците на естественото активно раждане и медицинската практика у нас. Активистите на естественото раждане настояват, че раждането е естествен процес, който в повечето случаи не изисква активна лекарска намеса, а още по-малко предполага медицинският персонал да заеме активната водеща роля, която е отредена на майката. Останах с впечатление, че тези, на които попаднах в българските блогове и форуми твърдят, че медицинският стандарт у нас не позволява практикуването на естествено активно раждане. Документът „Информирано съгласие“, който подписват родилките в „Тина Киркова“, ме смути най-вече с това “ С цел обезболяване и скъсяване периода на раждането, на бременната се прилагат определени лекарства“, тъй като не разбирам дали това се прави задължително на всички. Ако е задължителна част от процедурата и се прилага на всички, то тогава  наистина не можем да говорим за естествено активно раждане. Оставям настрана някои (по мое лично мнение) не толкова съществени процедури като бръсненето, които (според мен, субективно) не пречат обективно на процеса на активно раждане, но пък според други жени пречат, тъй като тези жени ги възприемат като актове на насилие, унижение и пр.

За мен ключов остава въпросът дали според официалния ни медицински стандарт раждането изрично следва да се ускори и вмести в определено време или не. Ако това не се налага от официалния стандарт, следва да изясним причините, поради които персоналът предприема такива действия. Може да се открият причини, които не се коренят непременно в меркантилността и мързела на медицинския персонал.

Друг важен въпрос е и прилагането на практика на процедури, за които пише, че се прилагат „ако е необходимо“. Възможно е такива да се прилагат и без да е необходимо, ако  това ще донесе приходи на болницата, ще улесни работата на персонала или ще съкрати времето, през което е ангажиран с раждането. Мисля, че някои по-трудоемки процедури, като цезарово сечение, едва ли се прилагат, когато не се налага, но въпросът е какво значи „налага се“ през погледа на лекаря. Изглежда, че понякога, не физиологичното, а организационното начало налага решението за такива процедури, и това се случва по-скоро на тези, които са показали, че могат да платят, които са избрали да раждат с точно определен лекар. Тъй като този лекар е поел не един такъв ангажимент, а има и други ангажименти, твърде вероятно е да предпочете да свърши всичко по график. Това може да е със съгласието на родилката, но може и да не е. И в такива случаи не можем да говорим за насилие над нея, но можем да говорим за измама. Но коя бъдеща майка в последния напрегнат момент ще се усъмни в лекаря, на когото е имала доверие, на когото е платила добре? И как може да разбере дали наистина е имало нужда от такава манипулация или не. Мислех си това, докато четох бодрия пост на Даниел Панев за това как е протекло раждането на жена му – платили са услугата „Избор на екип“, повикали са лекарката, след няколко часа Даниел се е свързал с нея и е разбрал, че е направила цезарово сечение по спешност. Кой може да разбере дали във всички такива случаи се касае за необходимост и спешност? Ако трябва да сме сигурни, май трябва да разполагаме с поне два екипа, та да може единият да контролира другия, и пак не можем да сме сигурни дали няма да се споразумеят

Всичко това потвърждава мнението ми, че родилката не е в позиция на силата ако не я придружава наистина доверено лице, което може да направи добри медицински преценки И да отстоява правата й. Само второто не е достатъчно. А когато нещата опират най-вече до контрол, аз лично започвам да се притеснявам. Представям си в какво състояние на духа биха работили повечето хора ако над главата им е надвиснал контролиращ орган. Не ми се ще да раждам с екип, който е в това състояние на духа.

Ето защо за мен е важно не някой да надвие над друг, а да се работи в екип.

Това, което ме притеснява най-много в действията на жените, организиращи и подкрепящи бъдещия протест е перспективата, от която го правят. В моите очи нещата продължават да изглеждат така: майките срещу болниците. Аз не бих тръгнала да се бия с тези, към които ще се обърна за помощ за да родя дете, но бих се опитала да преговарям. Надявам се скоро да науча за такива опити – и мащабни и еднолични. Мисля, че един добър пример от вторите са историите на Бу за скорошното раждане на дъщеря й – 1, 2. Разликата между нейната стратегия и стратегията на майката, чиято история стана повод за протеста пред „Тина Киркова“ е огромна – не само по отношение на комуникацията с медицинския персонал, но и с близките.

Вашият коментар

Да си разказваме страшни случки

Както вече писах, БГ Мама организира протест срещу насилието и потъпкването на правата на родилката. За целта са направили блог. Този блог, обаче, служи не само за обява, а за да събира истории за насилие и потъпкване правата на родилките. Тук всеки, който е преживял нехуманно отношение от страна на болничен персонал и неразбиращи близки, може да разкаже своята история. Аз пък се чудя кому е нужно това.

Разказите за тежки бременности и раждания винаги съм възприемала по начина, по който възприемам разказите за казармата. Разбирам нуждата човек да сподели травматично преживяване, за да си помогне да се излекува от него, но не разбирам защо е нужно да го предъвква с години. Вероятно това го кара да се чувства значим. Пък и раждането и казармата за знакови преживявания в нашата култура – поколения наред са повтаряли максимата, че ако не си ходил в казарма, не си никакъв мъж, а ако не си раждала, не си никаква жена. Да, да, има поколения, за които е било срамно военната комисия да реши, че си негоден за военна служба, а решението да не родиш или невъзможността да го направиш, все още се смятат за осъдителни или будещи ако не презрение, то поне съжаление.

И аз съм раждала, но за съжаление, не мога да се похваля с кой знае какви страдания и садистично отношение от страна на персонала. Не че престоят ми в болницата беше безоблачен, но споделям трудните моменти единствено с хора, за които има истинска вероятност да се сблъскат с подобни, за да се подготвят как да ги избегнат. Иначе и аз знам един куп страховити истории, понеже съм лежала в отделение за патологична бременност, но не намирам за необходимо да ги споделям с бъдещи майки и да им вдъхвам страх и негативни нагласи.

Да, в много български болници условията са мизерни, а персоналът е малко и често груб, а понякога и не особено компетентен, но щом една жена е решила да ражда, по-добре е да намери начин да го направи по-безболезнено и с по-малко рискове, да се подготви за реалността – да прави разликата между това, което може да промени и това, което не може, да намери силата да направи първото и спокойствието да приеме второто. Не виждам нищо мъдро и позитивно в това жените да отиват в родилното изпълнени със страх и отрицание, по-смелите като на война, а по-плахите като на заколение.

Да, има много неща, които трябва да се променят и подкрепям движението за промени в медицинските стандарти и отношенията между болничен персонал и родилки и пр., но знам, че промените няма да се случат изведнъж, а докато се случат, много български жени ще родят. За мен е важно това да се случи по най-добрия за тях и децата начин.

Ето защо смятам, че успоредно с инициативите за промени в институциите, е важно да текат инициативи за подготовка на бъдещите майки. Всъщност такива инициативи вече съществуват. Тази, за която знам е на сдружението „Естествено„, което организира групи за подкрепа, курсове и други събития и публикува на сайта си статии и други полезни материали. Ето и сайтът на „Ла Лече Лига“ в подкрепа на кърменето.

Аз самата не съм се интересувала активно от всички тези неща, защото не ми се е налагало, но от това, което ми е попададало на български, съм останала с впечатлението, че дава доста противоречиви послания на бъдещите майки. От една страна ги евангелизира в естественото раждане, а от друга страна ги оставя с горчивото усещане, че тук, в България няма да родят така, както би било добре за тях и децата. Може би точно това е причината за състоянието, в което е била онази жена, чиято история ме накара да пиша вчера: била е подготвена за естествено активно раждане, но пълна със страх, че ще й попречат да го осъществи, и като че собствените й очавания са се превърнали в самоизпълняващо се пророчество – от момента, в който е започнала да се подготвя за постъпване в родилното отделение, тя се е превърнала в кълбо от нерви, което е елиминирало шансовете за компромиси и споразумения между нея, близките и болничния персонал.

Мисля, че докато в България все още са валидни досегашните практики, докато условията в болниците не са се променили, би било добре бъдещите майки да се подготвят за тях и да открият и споделят начини, чрез които да надхитрят системата „отвътре“. Убедена съм, че повечето от тях ще успеят ако са наистина уверени в себе си, добронамерени към медицинския персонал, отворени за преговори и не настояващи да привлекат внимание ако наистина искат минимална намеса.

Ето защо бих призовала за създаването на блог, в който да се публикуват истории на успеха и предложения за справяне в реални условия. Ако в очаквате в болницата да няма топла вода, а искате да загреете корема си преди раждане, как бихте могли да го постигнете? Сигурна съм, че има начини и че в България има жени, които имат желанието и интелектуалния капацитет да намерят отговори на такива въпроси. Просто трябва да насочат емоциите и интелекта си в по-позитивна посока.

Същото се отнася и за откритите действия за промяна на системата – вместо с гняв, нека се заредим с творческо вдъхновение, вместо с горчивина, че тук нищо не може да се промени, с повече оптимизъм. Иначе за какво да се прави всичко това? За да си намерим повод да покрещим и да си излеем фрустрацията? А после какво?

Вашият коментар

БГ Мама срещу болницата

Вчера прочетох историята на едно раждане – поводът за предстоящата демонстрация на майките от форума БГ Мама пред една софийска болница и продължавам да мисля за него. Накратко историята: една жена иска да ражда по определен начин (активно, естествено раждане), а персоналът не одобрява този начин. Тя отказва да подпише документа „Инфомирано съгласие“, в който се изреждат манипулациите предвидени за раждането и подписва документ, че поема цялата отговорност за действията и отказите си, но въпреки това бива насилена да роди така, както персоналът преценява за подходящо. Историята поставя няколко важни проблема, чието разрешаване, според мен, не може да бъде постигнато само с подписване на документи и протестни демонстрации.

По принцип съм за активното участие на пациента в лечебния процес, както и за активното участие на майката в раждането – ако пациентите и майките са в състояние да участват и го желаят, разбира се. Има ситуации, в които това е очевидно невъзможно (например операция с пълна упойка), а има и ситуации, в които пациентът не се чувства подготвен и компетентен и предпочита да се остави изцяло в ръцете на лекаря. Аз предпочитам да участвам активно като пациент и майка, но съм наясно, че все пак не съм лекар и че могат да възникнат усложнения, при които лекарят може да направи по-добра преценка от мен. Знам също и това, че лекарите са хора и имат своите ограничения, така че не очаквам от тях чудеса. В много случаи правят всичко, на което са способни, но пациенти умират или получават усложнения. Ето защо се обръщам към лекари, на които имам доверие и приемам и вероятността да сбъркат или пък да ми се случват неприятни, но независещи от тях неща.

Когато говорим за активно участие на пациента в лечебния процес или за активното участие на майката в раждането, все пак не говорим за самолечение или за раждане без участието на медицински персонал. Лекарите и медицинските сестри не са просто свидетели на лечението / раждането; те са сътрудници, съотборници. Деликатен е въпросът, обаче, как се разпределят функциите между играчите. Ако се върнете към първия абзац, ще забележите, че в него се споменават два документа: „информирано съгласие“, с което пациентът / майката се оставя изцяло на преценката на лекарите и пълното поемане на отговорност от страна на пациента / майката. И в двата случая имаме само един активен играч. Съществува ли документ, който да се подписва от всички участници, който да уточнява ясно функциите им? Ако не съществува такъв документ, това означава, че у нас не съществува официален регламент за сътрудничество между лекар и пациент. Докато не съществува такъв, ще съществува по-голяма вероятност за съдебни дела, физическа разправа и демонстрации, което едва ли ще повиши качеството на здравеопазването.

Подписването на какъвто и да е от споменатите документи е формално и безсмислено ако едната страна не разбира какво възнамерява да прави другата страна. В много случаи пациентът не е наясно с процедурите и техните странични ефекти, а лекарят никога не може да знае каква изненада му крои поемащият „пълна отговорност“ пациент. При такива обстоятелства драматични ситуации като описаната в БГ Мама не са изненадващи: и майката, и медицинският персонал са били изнервени и стресирани, и не само че не са искали да водят мирни преговори, но най-вероятно не са и имали време с всичките раждащи се наоколо бебета. Ето защо би било разумно, когато предстои лечение или раждане, всички процедури да се обсъдят предварително и внимателно и да се подпише двустранно споразумение. В една петиция, която подписах миналата година се предлагаше „План за раждане и информирано съгласие. Да бъде възприета практиката за изготвяне на план за раждането, в който родителите да вземат решения по редица въпроси още преди постъпване в родилното отделение. Информираното съгласие да стане част от документите за постъпване в родилно отделение, издавани от лекаря, следил бременността, така че родилката да се е запознала задълбочено и спокойно с него.“ Какво ли се случи с тази петиция?

Друг е въпросът, че някои процедури, които желаещите да раждат естествено майки (а предполагам и желаещите да се лекуват активно пациенти), не са част от приетия в страната стандарт, и в такъв случай, вероятно не би било възможно да бъдат описани в такива споразумения. Доколкото ми е известно, те биха могли да станат част от стандарта ако са подкрепени от Световната Здравна Организация. Какви, обаче, са процедурите по променянето на здравни стандарти не ми е ясно.

Промяната в медицинските стандарти на страната би трябвало да водят и до промени в образователните програми на учебните заведения, които подготвят медицински кадри. Изобщо пък не ми е ясно как става това.

Това, което ми е ясно, обаче, е, че медицински стандарти не могат да се променят само защото лица без медицинско образование настояват за това. Нужна е подкрепа от медицинската общност, а за привличането на такава подкрепа, вероятно е нужна апостолска работа от страна на лекари и медицински сестри сред колегите им.

А иначе, във връзка с публикуваното в БГ Мама писмо, си зададох доста въпроси. Ето част от тях и ми се иска да чуя мнението и на лекари и медицински сестри, не само на фенове или противници на естественото раждане:

Запитах се дали подписващата, че ще поеме пълна отговорност наистина не би търсила отговорност от персонала, ако детето й не беше оживяло и дали БГ Мама нямаше да протестира и в този случай.

Запитах се толкова ли е противоестествено родилката да бъде избръсната преди раждане – невъзможно ли е на най-добре подготвената теоретично за естествено раждане жена да се случи разкъсване и да се наложи зашиване?

Запитах се толкова ли е противоестествено на родилката да бъде направена клизма, та с напъните за раждане да не се появяват и фекалии? Или е по-добре за майката и детето да се появяват?

Запитах се толкова ли е противоестествено да й се постави абокат за всеки случай? Предполагам, че има и други хора като мен, на които трудно се откриват вени, а може да се наложи спешно преливане.

Запитах се толкова ли е противоестествено акушерката да проверява за разкритие и да е в течение на това, което се случва.

Запитах се толкова ли е противоестествено да се се прави запис на сърдечните тонове на бебето.

Другите въпроси ще спестя, за да привлека по-спокойни и разсъдливи коментатори.

Ако искате, хвърлете едно око на петицията и подпишете.

Вашият коментар в ИСТИНСКИЯ блог

Петиция за регулиране статута на нелегални имигранти в България

Ако се нуждаете от повече информация по темата, вижте тези текстове в блога

ДО НАРОДНОТО СЪБРАНИЕ
НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ

ДЕКЛАРАЦИЯ – ПОДПИСКА
за регулиране статута на нелегални имигранти в България

Ние, долуподписаните организации и физически лица, настояваме за приемане на законодателна промяна в Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ), с която да се регулира статута на хората-чужденци, които от години живеят в правен вакуум в България, без документи и право на образование и работа. Макар понастоящем изключени от българското право и статистика, тези хора са сред нас и броят им все повече се увеличава. Косвен показател за тенденцията е броят на освободените от СДВНЧ-Бусманци лица, които не могат да бъдат върнати в страната им на произход. Липсата на каквато и да е законова възможност за уреждане статута на чужденци, останали без документи в страната ни, води до социално изключване на тези хора, което е пагубно за тях и вредно за българското общество.

Тези имигранти не са престъпници и повторните задържания в СДВНЧ-Бусманци или ежедневната подписка в районното полицейско управление не отговарят на реалните им нужди. Те се нуждаят от документи, които да им позволят да работят и да се развиват като пълноценни членове на приемащото общество.

Имайки предвид практиката на останалите държави от Европейския съюз, предлагаме законодателно допълнение в ЗЧРБ за даване разрешение за постоянно пребиваване на нелегалните имигранти в България, които пребивават в страната от поне три години и имат работодател, който е готов да сключи трудов договор, както и издаване на документи на останалите нелегални имигранти, които не могат да бъдат върнати в страната им на произход.

Линк на петицията

Вашият коментар

Спасяването на давещите се е в ръцете на самите давещи се

В предишния си текст за бежанците, „Под гъбката“, предложих да се опитаме да погледнем на тях не като на консуматори, а като на ресурс. Ако заемем тази позиция, не само ще облекчим своята работа (в случай, че се опитваме да им помогнем), но и ще възвърнем значителна част от достойнството им и психическата им цялост – хората обикновено се чувстват по-добре, когато са ангажирани в смислени дейности.

Сега искам да отида още една крачка по-нататък. Докато в предния текст казвах, че може да се намерят български граждани, които да имат идеи, готовност и възможност да започнат някакви  инициативи (например социално предприемачесто), тук искам да кажа, че такива хора могат да се намерят и сред бежанците. Нека да ги подканим да споделят уменията, знанията и идеите си и да ги инвестират в разрешаването на проблемите си – битови, здравни, правни и пр. Българските граждани да подадат щафетата – да покажат готовност да съдействат, а сред бежанските общности – тези „навън“ и онези, затворените в домове, със сигурност ще се намерят лидери, които да я поемат.

Тъй като повече глави мислят по-добре от по-малко, можем да помислим за платформа, която да свърже всички участници, независимо къде се намират – форум, блог, и пр.

Как можем да осигурим достъп до Интернет на тези, които са затворени? Как можем да преодолеем езиковите бариери?

Вашият коментар в ИСТИНСКИЯ блог