полетът на костенурката

Отдавна давам пари на група ромски момичета от село Подкрепа (по пътя Хасково – Харманли). От известно време си давам сметка, че този начин на помощ не може да реши дългосрочно проблема им. Нито акциите на полицаите, които редовно ги прогонват. Нито странните репортажи на местната телевизия, които не успяват да се осъществят, понеже момичетата като видят камера, бягат.

Тъй като от дълго време им давам пари, вчера се престрашиха да седнат да говорят с мене. Разбира се, наложи се да разкарам 2ма полицаи, след което и видеооператор и журналистка.

Ето какво установих от разговора:

18 души (направихме родословно дърво) живеят в едно домакинство. 6 от тях са ходили на училище някога. През летния сезон повечето работят селскостопанска работа на село, а през останалото време няколко от момичетата просят. Твърдят, че не получават никакви помощи.

Смятат, че не могат да намерят работа. Също така на 19-20 години неомъжените момичета смятат, че са още деца и по-скоро за родителите им трябва да има работа. Казват, че ако получаваха помощи, щяха да си стоят вкъщи и да гледат телевизия, а не да просят. Общо взето идеята да си изкарваш прехраната основно с труд на 20 годишна възраст е далече от техните представи за живота. Друг път ще коментирам доколко се различават мненията на 20 годишни етнически българи от елитни гимназии по този въпрос.

Ето какво смятам да направя:

Да проверя какви помощи получава това семейство от държавата (не знам кои действия са законни, предвид защитата на лични данни и пр., както и дали социалните работници ще са склонни да ми окажат съдействие).

Да се опитам да им прокарам идеята, че да се работи не е чак толкова лоша идея, както и че работа може да се намери, но за това трябва да има желание и подготовка.

За тези от семейството, които имат желание да се образоват и да търсят активно работа, ще се обърна към бюрото по труда да проуча какви квалификационни курсове се предлагат и дали се изплаща някаква издръжка докато се посещават. Ще питам и за вероятни работни места, но няма да разчитам само на това. Мисля си и за създаването на някакъв семеен бизнес.

Бих могла да отида на място и да говоря с цялото семейство, да огледам как живеят и да направя снимки и пр. Признавам, че малко ме е страх.

Чудя се дали да не отделям време преди работа да ограмотя няколкото момичета, с които се познавам. Признавам, че се страхувам, че след това може да имат прекалено големи очаквания към мен, а аз пресметнах, че доходите ми не позволяват да направя сама нещата, които смятам, че са необходими.

Може би има неправителствени организации, които НАИСТИНА помагат, но нямам идея кои са те.

Може някои от учениците ми да имат желание да помогнат, но се страхувам от реакцията на родителите им. Все пак трябва първо сама да разбера какво се случва.

Подозирам, че по-възрастните в семейството може и да се противопоставят на тези мои идеи, понеже са свикнали да си лежат вкъщи, а децата да просят, а може и с просия да изкарват повече отколкото ако биха работили, но няма как да науча със сигурност. И заради това се страхувам за себе си.

Ако полицаите ги оставят на мира, може би имам по-големи шансове да науча повече.

Имам и желание да помогна, и идеи, и много въпросителни, и, както си признах, страхове за собствената си кожа. Някакви идеи и информация от ваша страна?

Не знам какво учи бъдещият мениджър в УНСС или аналогични институции в БГ, но някак съм убедена, че не е история, а още по-малко литература. А трябва.

Мениджърът е човек, който стои на покрива на организацията, в студ и пек, вятър и дъжд и се оглежда наоколо, души, протяга език, за да опита вкуса на снежинките, а ушите му служат не само за слушане, но и за отчитане на температурата, скоростта и посоката на вятъра.

На покрива не е като в климатизираните офиси долу. Горе можеш да настинеш, да слънчасаш, да те издуха вятъра. В същото време си сам и можеш да медитираш. Абе нещо подобно е на това, което правят мениджърите на отдели на своите тераси, ама не съвсем.

За да си истински добър мениджър, не е достатъчно само да усещаш температурата, скоростта и мириса на стихиите. Трябва да осъзнаваш, че са живи и капризни, да разбираш езика им и да се сприятелиш с тях. Тогава те ще споделят с теб и моментните си настроения, и сериозните си намерения. Когато ги опознаваш, все по-лесно ще разбираш и кога просто послъгват ей така за кеф и разнообразие.

За да научиш повече за тях, не е лоша идея да се запознаеш с миналото им. Имам предвид не просто да научиш как са се държали, а да проумееш мотивите им. Нали се сещаш, че ако трима души по едно и също време са стреляли с пушка и са убили хора, това не означава, че са направили едно и също нещо – единият е убил по случайност, другият при самоотбрана, а третият, понеже не го кефи гаджето на дъщеря му.

По същия начин икономическата история просто регистрира делата на стихиите, а задълбоченото изучаване на общата история изследва човешките нагласи, които от една страна се менят под въздействието на новите икономически и технологически реалности, а от друга страна, силно им влияят.

Така, ако изследваш задълбочено Печатарската и Индустриалната революции, можеш да откриеш някои закономерности, които да ти помогнат да предскажеш някои развития на Информационната революция. За да ги опознаеш наистина добре, обаче, не е достатъчно да изследваш само на обществено ниво, а е нужно да слезеш по-дълбоко, в човешкото.

Какво те интересуват човеците? Е, хайде сега, нали човеците решават да купят твоя продукт? Нали човеците решават дали да работят лоялно за тебе?

Ако ще изследваш Индустриалната революция за да предскажеш донякъде развитието на Информационната, изследвай и индустриалния човек, за да предскажеш донякъде поведението на информационния. Единственият начин да влезеш в душата на индустриалния човек е като четеш романите му. Вземи пример от великия икономист  Питър Дракър, който би ти препоръчал романите на Дикенс и Балзак, да речем.

Разбира се, не забравяй да държиш под око информационния човек. Чети блоговете му. После се качвай на покрива леко облечен за да си играеш със стихиите. Слизай в офиса да полежиш с романче в ръка на дивана. А секретарката използвай по предназначение – да ти прави чай и да ти осигури тишина.

 * картинката е на indigostudio