полетът на костенурката

Днес е последният ми работен ден. От утре съм във ваканция до 10 април.

Не се ангажирам с никакви планове.

Най-вероятно ще отказвам  срещи и от делови и от развлекателен характер.

Вярвам в прераждането и смятам, че имам достатъчно основания. Не ми се обяснява какви. Който се интересува, може да се самообразова.

Тук ще обясня накратко защо към този момент не вярвам в регресивната терапия. Регресивна терапия е припомняне на ситуации от предишни животи с цел разрешаване на проблеми от сегашния. Методите за припомняне биват най-различни. Лечителката, чиято половин книга прочетох тази сутрин, смята, че дори само повторното преживяване на минала проблематична ситуация е в състояние да ни излекува.

Повторното преживяване на болезнена ситуация само по себе си не води до излекуване. Ако не сме пораснали достатъчно за да оценим ситуацията в нова светлина, бихме могли да затънем още повече в настоящите си болезнени убеждения.

Да речем, че терапията ни върне към ситуация, в която сме били нечия жертва и сега се прави извода, че в настоящия живот се опитваме да отмъстим на някогашния си мъчител, от което страдаме самите ние. И какво оттук нататък? Очевидното за мен лечение е да му простим, но друг би могъл да спре до оправданието за себе си – той ме е тормозил, нормално е сега да съм гаден с него. Или пък да пробва да прости, ама понеже не е лесно да затъне в чувство за вина, че не е достоен, понеже не намира в себе си сили за прошка.

Терапията може да ни върне и към ситуация, в която сме били мъчители, точно заради което сега ни мъчат. И по-нататък? Разбираме, че проблемът е в минал живот, т.е. в сегашния сме невинни, но пак стигаме до това да простим на мъчителите (хора или обстоятелства). Останалото препрочети в горния параграф.

ОК. И други терапии, като психоанализата могат да те върнат до аналогични сценарии. Но оттук нататък? Освен това, сценарият, до който ни връща лечителят е винаги предпоследен. Колко време можем да отделим за да си спомняме все по-стари животи? И докъде ще ни отведе това? До Големия Взрив? Е, хайде холан! Предполагам, че дори Далай Лама не е стигнал чак дотам. Ако това беше толкова важна част от духовното развитие на човека, някъде в някоя свещена книга щеше да бъде описано. Ама не е.

Мисля, че настоящият ни живот, не само нашият, но и този на всички познати и непознати хора предлага толкова много материал за размисъл и прозрение кое ни прави истински щастливи и кое не. Но за да се възползваме, трябва да отделим време да се замислим. Но е по-лесно да платим на терапевт да го направи вместо нас.

Не отричам ролята на учителите ( в най-широк смисъл), напротив. Но имам едни съмнения в НЯКОИ от хората, които си вадят парите с терапия … Всички терапии би трябвало да имат за цел да ни помогнат да пораснем. Ако не заявяват такава цел, резултатите са съмнителни.

това, че ти не виждаш смисъл, не означава непременно че няма смисъл. може да е твърде високо за да го видиш. или твърде дълбоко.

Благодаря на д-р Стратев и колегите му от едно от пловдивските АГО-та, които, без да имам направление, ме приеха за операция през 2001 година. Нямам идея как се оправиха със здравната каса тогава – казаха, че ще се оправят. Никой от тези хора не ме познаваше. Никой от тях не поиска пари и не пожела да приеме.

При операцията се оказало, че в Хасково съвсем са объркали нещата и всъщност нямам странен гинекологичен израстък, а спукан апендисит. Та веднага са повикали хирург да довърши операцията.

Благодаря на д-р Богданов, хирургът, който довърши операцията и бдеше над мен денонощно, дори и от дома си по телефона. Знам, че този човек вземаше към 300 лева заплата, въпреки дългия си стаж. Нямаше ръчен часовник, с който да засича клизмите и пр. Откраднали му го от едно шкафче в стая на пациенти. Ето защо исках да му подаря ръчен часовник. Не го прие, защото се бил заклел пред Бога и пред Царя от изстрадалия български народ да не взема пари (точно така се изрази).

Не пиша това, защото в Хасково би звучало като виц, а за да благодаря на тези хора.

роптаенето не е радост

каза бездомният чичо с отрязаните крака

който живее по улиците на хасково

Вчера чух, че едно момиче, съученичка на група мои ученици, е болна от хепатит. Все забравям да се ваксинирам. Докато се чудех дали вече някак не съм лепнала страшната болест, се сетих, че всеки от нас е изложен на атаките на вируси, бактерии, хора и обстоятелства, които успяват да разболеят един, но не успяват да разболеят друг. Струва ми се, че човешката имунна система е по-надеждна, отколкото сме свикнали да я възприемаме.

Израстваме, обаче, с други представи за себе си – че сме безпомощни срещу някои атаки отвън и бунтове отвътре. Когато чуем, че някой е болен от рак, надяваме се да не ни се случи. Когато има епидемия, голяма част от нас приемат, че е доста вероятно да се заразят. Често се чувстваме напълно безпомощни, в ръцете на сляпата случайност.

Подобни са усещанията на много от нас и когато се разболеем. Оставяме се в ръцете на лекаря, който се държи като богоравен и ни изписва лекарство, за което не знаем нищо, не ни обяснява нищо и не си правим труда да научим кой знае какво. Ако се окаже, че тази терапия не помага, обявяваме лекаря за некадърен и отиваме при следващия, с надеждата този път всичко да е наред. Някои заменят лекаря с шаман, но с повечето шамани се повтаря същият сценарий – оставяме се в техните ръце, надяваме се и им гледаме сеира.

Идеята за outsourcing е чудесна – не можем да знаем и можем всичко. И все пак, когато става въпрос за собствените ни тела и души, които се налага да употребяваме всеки ден, не е толкова лоша идея да сме поне малко наясно. Така, както много от нас могат да сменят крушка или да рестартират.

Когато сме малко повече “в час”, ще можем да зададем интелигентни въпроси на лекаря, и той няма да се държи с нас като ветеринар. След като “интервюираме” няколко лекари, ще можем да си изберем този, който ни пасва, с когото можем да си говорим като разноправни интелигентни същества, на когото чувстваме, че можем да се доверим.

Така, от проблем, ние се превръщаме във фактор за разрешаването. В триъгълника болен – болест – лекар, не оставяме лекаря да се справя сам и с болестта, и с болния ( някои от нас несъзнателно се съюзяват с болестта), а в сътрудничество с него се лекуваме.

Това е едно от нещата, които изграждат отговорността за собственото ни здраве и благополучие. Другите са вярата, че не сме беззащитни и безпомощни и желанието да научим повече за себе си, за да имаме по-малко поводи за посещения в поликлиниката, психотерапевтичния кабинет, къщата на шамана.

Така и не се наканих да рекламирам една ценна книга, която четох преди някой и друг месец, “Любов, медицина, чудеса” (Кибеа) от известният американски хирург д-р Барни Сийгъл, ето и книгата в Amazon.

Картинката е на Rick Harzewski.

за по-малките … това е песен на Pink Floyd

Как няма да станеш зависим, когато зависимите ти родители и зависимото общество от малък те учат да се пристрастяваш? Казват ти кое е важно, и ако за тебе не е толкова важно, те презират и наказват – ако не искаш да акаш в гърнето, ако не искаш да си лягаш навреме, ако не ти е важно да изкарваш шестици или да се подмазваш на учителките, ако не искаш да ходиш на гости у семейните приятели…

Никой не те оставя да търсиш това, което наистина е важно за тебе (да го намериш, означава да постигнеш мъдрост). Не, никой не те оставя да си губиш времето и да съзерцаваш мравките или облаците. Трябва да си учиш уроците, да се надлъгваш с останалите за да ти дават това, което си научен, че трябва да имаш.

Да имаш. Да получаваш. Не да бъдеш. А да даваш? Да даваш, да, но не на всички, а на Боговете. Първите богове са родителите ти. На тях дължиш безкрайна благодарност. Те са най-близките ти хора. (Коста казваше, че родителите си отглеждат децата си като прасета, за да ги изядат някой ден. Скоро ще се сдобие със следващата си педагогическа диплома и ще стане и терапевт, и на какво ли ще учи дечицата?!?)

На тях и на общественото мнение дължиш създаването и отглеждането на биологично собствени деца, които да превърнеш в следващите Богове за пред общественото мнение, и в същото време да бъдеш за тях Бог, така, както за тебе са били родителите ти.

На свой ред, като Бог (в ролята на родител/ учител/ началник/ колега с повече опит) ти налагаш върху подчинениете си ( деца/ ученици/ колеги) идеалите, с които си възпитан. Стоварваш собственото си унижение и срам върху по-слабите, като се държиш безсрамно – като твоите Богове.

А какви са идеалите на Боговете ти?

Трябва да намериш партньор, който да ти купува всичко / да се грижи изцяло за тебе.

Ако излезеш от себе си и направиш всичко за него, той никога няма да те напусне, понеже ще се пристрасти.

Трябва да създадеш семейство до определена възраст.

Семейството е край на щастливия безгрижен живот ( студентските години за отредени за най-хубавите в живота ти), начало на безкрайна борба за надмощие (нали знаеш частта с настъпването от сватбения ритуал?).

Трябва да се принесеш в жертва на децата си.

Трябва да имаш същите или по-скъпи предмети от тези на съседа.

Не трябва да се доверяваш на никого, защото всеки (освен мама) гледа да те прецака.

Не бива да мечтаеш, защото така си губиш времето, излагаш се пред хората, с които споделиш, а после със сигурност ще бъдеш разочарован.

Трябва да желаеш силно това, което са те научили, че трябва.

Ако не си циничен, това означава, че ако не си луд, поне си ужасно наивен.

Имаш право да вярваш в ТОТО-то, Еврофутбол, Треска за злато, телевизията и ежедневниците. Но не бива да показваш на другите, че вземаш тези неща прекалено насериозно.

Няма друга реалност освен топлия уют на лайната, от които не си излизал. Навън е студен негостоприемен космос.

Днес срещнах две от просещите момичета от “Моята ромска авантюра” и след като се разделих с 9 лева си дадох сметка, че е възможно да съм била манипулирана с новината за болните от пневмония в семейството.

Вярно е, че някои хора обичат да послъгват за да им отвърнем със състрадание. Вярно е, че още не съм се излекувала от моя вечен порив да спасявам. Но вярно е и това, че повечето от нас трудно вярват на чуждото страдание просто защото те самите или техни близки и познати не са попадали в съответната ситуация. Може би това е причината повечето коментирали “Дилемата на Хйнц” да я възприемат като “изсмукана от пръстите”. Което означава и че не могат да повярват, че те самите някога биха могли да попаднат в същата ситуация. Невена е писала за това как голяма част от хората гледат на смъртта.

Някои хора в някои ситуации са като Тигъра от “Мечо Пух” . Те никога не вярват, че е възможно да пострадат. Ако го допуснат, са уверени, че биха се изправили на крака съвсем сами. Те са като Милко, който напоследък май няма време за Пух и останалите. Когато се включат в обсъждане на някой проблем, то е за да покажат как го прави Тигърът.

Да си силен и смел като Тигър е примамливо. Тигрите са герои. Когато са на екрана им се случват все хубави неща накрая. Нека не забравяме, обаче, че понякога, даже доста често, героите имат помощници – мъдри старчета като Йода, вещици или говорещи птици, изискани икономи като на Батман.

Откъде-накъде тези вълшебни помощници се намесват? Какво печелят? Или това е просто приказка? Дали в реалността има помощници? Можем ли да разчитаме на някого?

Можем ли да разчитаме на някого? Това е въпросът! Той се отнася до нашата готовност, до нашата вяра, че има добри същества, които ей-така помагат, без да имат никаква от конвенционалните ползи.

Какви са хората, които вярват, че има добри същества, на които може да се разчита? Наивни или мъдри са будистките монаси, които винаги са наясно, че са смъртни, които имат една дреха на гърба си и една паничка, в която добри непознати да им сипят ориз днес – не повече от това, което може да побере купичката.

Невероятно е колко много будистки монаси оцеляват!

Една жена била тежко болна от рак. Едно лекарство можело да я спаси. То било наскоро открито от един аптекар в същия град. Аптекарят искал $ 2 000, десет пъти повече от това, което му струвало произвеждането на лекарството.

Съпругът на болната жена, Хайнц, обиколил всички познати за да намери пари назаем, но успял да събере само половината. Той казал на аптекаря, че жена му умира и го помолил да му продаде лекарството по-евтино или да му позволи да плати по-късно. Аптекарят, обаче, отказал.

Отчаяният Хайнц влезнал с взлом в аптеката за да открадне лекарството. Трябвало ли е да го прави? Защо? Как преценявате постъпката му?

* картинката взех от http://freethoughts.org/

Всеки четвъртък е ден за площаден протест в Хасково. Под звуците на “Край Босфора” се събират пенсионери, които се борят за европейски пенсии и екстри. Вчера лидерът им съобщи няколко добри новини. Най-важната беше, че е извоювано намаление на месечната такса за кабелна телевизия. В тази връзка имам следното предложение:

Ако всеки месец БГ пенсионерите влагат стойността на месечната такса за кабелна телевизия (около 10 лева) в местните библиотеки, книжните фондове ще растат стабилно.

Ако пенсионерите вместо да гледат СКАТ и сапунки четат книги, ще се предпазят от Алцхаймер и др.

Ако вместо да отглеждат внучетата си със СКАТ, сапунки и Планета им четат книги и ги научат да четат книги, България ще има мислещи млади хора, способни на по-големи академични успехи, с по-големи шансове да оцелеят в икономиката на знанието.

p.s. вече знам какво ще правя, когато остарея дотолкова, че да ми обръщат внимание само малките деца

* снимката е от личен албум на michael tobin