Четох статия на Drucker от 1998, в която се споменава за най-големия завод за велосипеди в китайския град Кси Ян. Тези велосипеди били толкова нискокачествени, че се рападали само като ги погледнеш, а всички жители на Кси Ян карали колела, произведени в завода в Шанхай. Имали на склад вече 5 милиона колела, но производството продължавало, защото в него били заети 85, 000 души.
Днес, почти десет години по-късно, по света все още има неефективни отрасли, в които са заети прекалено много хора. Спомни си за всички чиновници, на които си бил бесен. Ами огромният брой учители, който успява да се запази при намаляващия брой ученици? А полицаите? Не сме единствените, които изкуствено създават заетост, за да избегнат социалното напрежение, а то сякаш расте.
Чудя се докога правителствата ще успяват да правят това. Защо го правят? “Защото хората искат работа”. Работа ли искат? Колко от трудоустроените, които описах всъщност искат да работят? “Искат пари” е по-добрият отговор. Спомни си “Онова нещо”, прекрасен български филм, в който служителят на БДЖ (Павел Попандов в ролята) обяснява, че работата и парите не са едно и също нещо, понеже работата никога не свършва, а парите да, че човек без работа може, но без пари не.
Съгласна съм, че на всеки са нужни пари за да оцелее, но това което ме смущава е, че има твърде много хора, които, работейки, не само че не правят света по-добър, ами му нанасят вреди. Не е ли странно, че има свръхпроизводство, прекалено голямо замърсяване и вместо благоденствие, твърде много гладуващи? И това е така не само защото твърде много хора са твърде алчни, ами и защото за още повече хора точно работата означава оцеляване.
Твърде много хора получават пари за да скапват света. Но вместо да спрат да нанасят вреди, те работят – за да оцелеят и за да запазят достойнството си.
Чудя се защо, обаче, толкова много гняв се изсипва върху просещите. Очевидно е заради принципа “Който не работи, не трябва да яде”. Нашата цивилизация е родила и приказката за щуреца и мравката. А аз винаги съм харесвала щуреца. И така не мога да се ядосам на просещите.
Както щуреца, те не само че не замърсяват природата и не ти късат нервите, понеже не зависиш от това да ти свършат работа, ами дори са полезни. Когато не им дадеш пари, чувстваш се справедлив. Когато им крещиш, проявяваш гражданска активност. И в двата случая правиш цивилизационен избор. Така е и в случая, когато им даваш, понеже нашата цивилизация уважава не само справедливостта, но и милосърдието. Като дадеш се чувстваш добър, или поне по-малко гузен. Чувстваш се значим, понеже вземаш решение, които изглежда наистина твое.
После отминаваш гаврата със свещения цивилизационен принцип и вървиш към работното място, което може и да не харесваш, където може и да не създаваш никакви блага, а дори и да вредиш, но то те прави част от цивилизацията, изпълва те с достойнство и вяра (това е девизът на родния ми град), че точно ти няма да спиш на улицата като онзи скитник с отрязаните крака, който странно как оцелява зима след зима.
* китайски картинки на http://china.kulichki.com
