полетът на костенурката

Моите учители : Джим Кери в ролята на Майти Маус във филма “Man on the Moon”

Много хора се включват в кампании за благотворителност, организирани от Слави, обаче никой не се включва в кампания в помощ на Слави, стартирана от мен. Много хора се включиха в кампанията “Не сте сами”, бая шум вдигнаха около торентите. Шум се е вдигнал преди време и в подкрепа на слепите читатели, обаче колко са хората, които са си направили труда да сканират книга или да помогнат за променянето на закони, които ощетяват слепите? Не са никак много, както разбирам от кореспонденцията си с Виктор.

Чудя се как се прави успешна гражданска кампания. Как едни кампании са успешни, а други не? Има много фактори – вложени пари, лица на кампанията, комуникационни канали и пр.Мисля, обаче, че много пари и обичани лица не са достатъчно.

Хубаво е да се поучиш от опита на велики организатори като Остап Бендер и Махатма Ганди. Техният опит е широко-достъпен. “Дванайсетте стола” се продава във всяка книжарница. Миналият ден си купих и автобиографията на Ганди. Сещам се за Мартин Лутър Кинг и “фараоните” от варненските пирамиди в началото на бг демокрацията, но последните засега не са споделили know-how в книга на достъпна цена.

Докато вървях към офиса преди малко, ме споходи озарение:

“Не сте сами” е успешна, понеже стана норма. Ако всички колеги носят лентички, малко е неудобно ти да не носиш. Ако на съседния магазин има огромна лентичка на витрината, някак не върви на твоя да няма. Оттам се получава ефектът на снежната топка.

Хубаво, де, ама как се натрупва първоначалната критична маса? Нямам телевизор и рядко купувам вестници и май затова пропуснах да наблюдавам зараждането и засилването на тая кампания. Спомням си, обаче, че като съм ходила у мама, съм виждала работещите в БТВ (май) с лентички. Ден след ден зрителите ги гледат и се сещат и те да си сложат лентичка. Някои колеги вече са си купили вестник и оттам е дошла първата лентичка. После са се появили снабдители с лентички, които ги доставят на едро по работните места.

Кой финансира стартирането на тази мащабна кампания? Или медиите самички се запалиха по нея? Може би защото е ужасно значима? Или понеже е ефектна?

Може би хората имат дълбока потребност да са солидарни, не просто за да се чувстват нормални, неразлични от другите, ами и защото са социални и същества по природа.

Но за да участваш я някои кампании се иска много повече от това да си закичиш лентичка и да дадеш 2 лева с sms. Интересно как са се мотивирали досега участниците в граждански движения по света. Дали има нещо в българските гени, което не позволява такива неща да се случват тук? Приемам, че няма, понеже не съм нацистка. Предполагам, че има нещо в културата ни.

Напомням за трудовете на Иван Хаджийски и тоя мой постинг, където се заформи интересен дебат със самия Михаил Минков.

Вчера, докато седях на стълби на Раковска, установих със сигурност, че съм невидима, когато разговарям с цигани. Отначало си помислих, че една позната, която винаги се радва да ме види и да седне да пийне и поговори с мен, просто ме подмина, макар че й се усмихнах. После осъзнах, че всъщност не ме е видяла.

Повечето хора избягват да гледат различните от тях. От малки ни учат да не заглеждаме инвалиди, понеже така ги притесняваме. Докато спрем да ги виждаме. Не заглеждаме и хора, които се карат, може би по същата причина. Ето защо не можем да видим, че са се сбили. Така няма как да видим, че отвличат дете, понеже приемаме, че има спор с родителя си и не искаме да се намесваме във възпитанието му.(Преди години през оживения център на Хасково педофил влачил съпротивляващо се и крещящо дете и безпрепятствено го завел до двора на най-елитната прогимназия, където го изнасилил. През светлата част на деня.). По същият начин ако някой се опита да отвлече дъщеря ни и да я направи бяла робиня, никой няма да забележи, понеже не би искал да се бърка в спор между гаджета.

Преди малко осъзнах всичко това, след като си спомних думите на мой приятел, който обича да разглежда хората и беше единственият, който досега ме е забелязвал когато говоря с цигани (изключвам бдителната общинска полиция). След като миналият ден се разделих с тях и повървях с него, той ми каза, че не ме оставят на мира, защото спирам за да говоря с тях. Най-ефикасно съм можела да се измъквам ако изобщо не ги гледам в очите.

Всъщност да бъда невидима е полезно за мен. И двете ми работи са свързани с общуване с много хора. И на двете позиции се възприемам като образован, здравомислещ и уважаван експерт в доста широки области. Биха били шокирани ако ме видят да седя на тротоара с група циганки, които си позволяват да ми пипат косата, обиците, дреха, която им е харесала.

И без това не им е лесно да свържат компетентността в разговорите по телефона или в кореспонденцията, препоръките, които от доста места са чули за мен, с външния ми вид. Някак е странно да ходя с широки спортни панталони, тениски, якета с качулка, раница, старомодни кръгли очила, непретенциозна прическа, никакъв грим, детски часовник. Пък и 36те, на които ставам след броени дни май не ми личат.

И все пак, хората тъкмо започнаха да свикват с начина, по който изглеждам и наистина е по-добре да не ме забелязват в някои случаи. Ако се научат да ме забелязват сред група цигани, как ли ще го преживеят ако ме видят утре да говоря с извънземни?

 ето какво става с моите приятели:

100 пъти ми се обадиха по телефона докато пишех предните постинги. След малко ще отида да ги видя набързо и да им дам малко пари за пътни.

Днес в Хасково са Грозданка, баща й и двамата братя. От София се върна “ученият” брат, който не само може да чете и да говори много, ами и да кара кола. Можел и да маже, боядисва и пр. Това е новият говорител на групата за пред работодателите.

Вчера се запознахме с него по телефона. Беше много отворен и ми обясни, че е учен човек, ама по-хубаво било да отида с тях и да кажа “Ей това са мои хора”, понеже, нали разбирам, са “от боята” и …  Казах му, че съм питала в тая фирма дали има проблем с “боята” и да отиват сами като големи мъже, за да не ги смятат за мързеливи пикльовци.

Тази сутрин говорил с няколко души, докато чакал шефа да се освободи, и след всеки разговор ми звънеше с променено настроение – ту окуражен, ту уплашен. По едно време гласът му трепереше ужасно и беше започнал да заеква. Казах му да се стегне и да обяснява със самочувствие какво може и да заяви, че иска и може да се научи.

За съжаление на фирмата й трябват квалифицирани работници повече отколкото общи, но започвали обект в с. Любеново, което а на 8км от с. Подкрепа, където живеят моите приятели. Когато шефът се уверил, че са сериозни, взел номера на мобилния и казал, че до 2-3 дни ще им се обади, защото със сигурност ще има доста изкопна работа.

Ох, дано да е така! Тримата мъже да почнат работа, а жените от 2 май селскостопанската, а аз да мисля за създаването на собствено стопанство.

* моля, оставяйте коментари в неофициалния блог, за да са съсредоточени на едно място. Ще видите линк вдясно.

един постинг за него тук

една кампания за и с него тук

Искам не просто да окуражим Слави, а да помогнем на незрящи, неграмотни, деца. Предлагам и Слави да се включи.

Ами заповядайте оттатък, за да събираме коментарите на едно място

Може и да не е първият, но е първият попаднал в полезрението ми, а и засега единствен.

Възхищавам се на този господин, дядо на четирима внуци, който казва, че се занимава с “детски инженеринг” :)  и не прави нищо от онези неща, в които една блогърка (аз, тук) обвинява (така твърди той в блога си)  пенсионерите.

Благодаря за този блог. Благодаря и че бях спомената в него Досега не съм се радвала толкова като ме споменат в нечий блог.

И винаги се радвам на хора, които нямат кабелна, но пък имат блог

Ето тук писах за Слави днес. Надявам се и той да го прочете Нищо че е в неофициалния блог

в неофициалния блог преписах това, което написах сутринта в личния си дневник. разказва се за добрите намерения, невежеството, консумеризма, тясно специализираното образование.

там е и клипчето за Плоскоземия
enjoy!

чудиш се какво става с моята ромска авантюра? можеш да прочетеш новия  епизод в неофициалния ми блог. всички останали серии можеш да откриеш пак там, в категорията “социално предприемачество”.

там ще научиш как ромите може да започнат свой бизнес. дали lyd ще стане крупен плантатор?!?

с какво можеш да помогнеш ти? а слави трифонов?

статията е бая дълга, както обикновено. ама съдържателна

Ако ти се чете какво мисля по темата за слепотата, ослепяването, очните проблеми на Слави Трифонов, заповядай в неофициалния ми блог, за да прочетеш статия, с която не искам да запълвам мястото в Блогосферата. Което не означава, че не си харесвам статията

Твърде често разглеждам вечната несигурност, променливост в отрицателна светлина – дали ще продължа да изкарвам достатъчно пари, дали ще съм здрава и пр. – все възможността да се случи нещо, което не би било приятно да се случи. Много по-рядко, обаче, когато съм била в дискомфортна ситуация съм си казвала “Спокойно. Нищо не е вечно.” Когато се случи нещо неприятно, все имам чувството, че ще трае вечно, че посоката на развитие може да стане по-лоша. А досега, като се замисля, нищо трагично не ми се е случило. (Това, че вече нищо не съм в състояние да определя като трагично е друг въпрос).

Когато, обаче, се случи нещо неприятно с някой друг, аз колкото и да се изплаша, се чувствам задължена да бъда по-смела и да помогна и все успявам да погледна по-оптимистично на нещата. И ако не успея да покажа поне няколко алтернативи, то поне се опитвам да вдъхна надежда, че нещо ще се промени, че ще се появят възможности, за много от които в момента не се сещаме. (Може би точно затова всеки ден някой иска да обсъди нещо с мен. Хора, обмислям този път наистина да наложа строг график на свижданията – хем вие да не ми прекъсвате работата, хем да мога да ви се отдам изцяло.)

Всъщност аз имам това чувство за вечност на неприятните ситуации доста често. Достатъчно е да видя едно намусено лице и да преживея смъртта на едно приятелство. Това може да ми се случи няколко пъти на ден. (Хубавото е, че лека-полека се научавам да не се впрягам на все повече хора, които владеят изкуството да се възползват от тази моя особеност.)

Може би голяма част от времето запълвам с опити да предотвратя неща, които евентуално могат да се случат. Или ако не ми идва на ум как, просто седя и се притеснявам.

Откъде идва всичко това? От ограничеността. Обикновено виждаме възможностите, които сме научени, които сме свикнали да виждаме, и сме слепи за другите възможности, които могат да бъдат безкрайни.

Къде е топката, Додо?