полетът на костенурката

Ако не ти се обяснява защо, просто отговори с “да”, “не” или какъвто и да е знак. Моля теееееееееееееее!

Лесно е! Няма нужда от регистрация дори.

 ВНИМАНИЕ!!! НАРУШАВАМ АВТОРСКИ ПРАВА!!!

“Невероятно, но факт, как само на 305 км от София се намира един уникален град, в който всеки от вас трябва да попадне поне един път до края на живота си. Както може би се досещате или пък не го правите, става въпрос за Солун.”

“Въпросът е там, че хората се забавляват истински! Говоря за това, че е нормално да видиш усмихнат човек на улицата, в случай че обикаляш наляво-надясно.”

“И на мен не ми вдъхвате доверие …”

“Момичето говореше невероятно добре, със завиден акцент английски, на който, естествено, в България биха ( или вече са го правили) се подигравали.”

“Центърът е един район, който се забелязва с невъоръжено око и е пълен само с магазини за дрехи, книжарници, заведения и магазини за мебели, в който се продават най-различни джунджурийки, с които да разкрасите вашия дом”

“Там наистина се продава всичко, изключително лесно е да поддържаш собствен стил или да откриеш свой такъв. По пътя на логиката предлагането трябва да е според търсенето. Спокойно човек може да се увери, че хората просто така им харесва да се обличат”

“ … без да се притеснявате от цигани, селяни и наркомани, които като цяло не са част от общата картина”

“Ако отидете определено, не бихте съжалявали. От пътуването ще се приберете много амбицирани и надъхани, макар и да се разочаровате, когато видите бг границата и шкембетата на полицаите на връщане. Ако твърдо сте се запътили натам, консумирайте умерено и не забравяйте да се върнете, както пишеше на една пейка на софийската автогара: “Не заминавай, ако не мислиш да се връщаш”!!!”

***

Това е малка част от текст, публикуван в ново списание, което ме посрещна със заявлението, че ще пише кратко: “В дни, които думите девалвират по-бързо от паричните единици, ние – издателите на HARSH искаме да спасим от обезценяване словото. И вас самите – от удавяне в безцелни и нарцистични изречения.”

Позволих си да препиша горните изречения, защото на една бяла страница в началото пише “Copyright for loosers”. (младите да ме светнат за значението на второто О)

Ани, от уважение към теб си го купих. От обич ще ти подаря броя като си дойдеш от Германия, за да ти спестя 4 лв.

Слави оздравява?

Вчера гледах второто интервю – с “оздравяващия” Слави.

Жалко. Изглежда че Слави не е научил нищо за няколко седмици. И още по-жалко – не може да си позволи да го направи, защото носи отговорност (както се и опасявах, че ще стане – той носи отговорността за всички, които работят с него и не може да си позволи да не им осигурява прехраната).

Защо не е научил нищо? Защото иска да бъде такъв, какъвто е бил … същият. Да останеш същият, да откажеш да се промениш, означава да откажеш да научиш нещо (нали като научиш нещо, вече не си същият).

Слави иска да е същият и да може да прави същите неща, защото не знае какво друго може да прави. Слави се страхува от неизвестността и иска да си живее в Шоуто, което за него е дом, семейство и сигурност. Тоест, Слави отказва да порасне.

Надявах се да използва тишината и усамотението за да влезе във връзка със себе си и да излезе от ситуацията по-мъдър. Което, както става в много случаи, може да му помогне и за физическото възстановяване. Да, ама не! Слави се усамотил, доколкото може, за да не го виждат слаб и уязвим, но надул радиото. Защо? За да не чуе вътрешния си глас, който се опитва да му каже истината.

Слави не само не иска да чува. Той не иска и да вижда. Буквално затваря очи пред истини, които отказва да признае. Първо едното око, а после и другото.

Не знам точно къде е истинският проблем – не познавам Слави и биографията му – може да тръгва от властната Мама Здравка, например. Анджек за това му трябва терапевт. Но представяш ли си Слави на психотерапия?!? Не, той не може да си позволи. Това би накърнило достойнството му (особено след като Албена Вулева го коментира). Ох, Слави, даже tough guy като Тони Сопрано ползва услугите на психотерапевт.
Слави, тялото ти не е машина, която техниците-лекари, на които имаш доверие, да отремонтират. Те правят всичко, което могат, но те не могат всичко. Истинското излекуване ще дойде от теб самия.

Може би нещо ти подсказва, че е така – щом четеш духовна литература (казваш, че си падаш по източната мъдрост), значи вече си почувствал необходимостта от духовно развитие. Хубаво, ама си слагаш спирачки, удряш с юмрук по масата и крещиш, че искаш да си бъдеш същият. Е, не виждаш ли противоречието?

Остави душата си да полети, Слави. Дори и да ти коства шоуто. Когато оздравееш наистина, ще си много по-мъдър и ще уловиш много по-свежи идеи. Може би шоуто ти се поизхаби, а ти не искаш да видиш и повтаряш като мантра някакви статистики. Новият Слави ще направи нещо ново и ще има нова публика. Ей, дори аз може да започна отново да те гледам. Дори и моят приятел, Наско, който не чете блога ми, защото е възмутен, че пиша за теб.

Слави, може точно от теб да се роди новото шоу, от което имат нужда толкова хора – не сапунено-пошлото “Искрено и лично”, а нещо мъдро и човечно, или както обичаш да казваш, “земно”. А може и да се захванеш с нещо съвсем различно, с което пак да се кефиш на работата си, пак да даваш хляб на много хора, които да те обичат.

А начинът, по който си разбрал понятието “карма”, прятелю, е далече от начина, по който го разбират културите, които са го родили. Кармата не е случайностите, които те връхлитат, бонбоните от кутията на Форест Гъмп, а закономерните причини и следствия. Да, всичко, което не разбираш е лесно да наречеш сляпа съдба, която ти, рицарят-самурай, трябва да приемеш с достойнство.

За безпомощен да промениш каквото и да било ли се смяташ, Слави? Не казвам, че всичко е в ръцете ти, но е много повече отколкото предполагаш. А трябва да приемеш и другото – че неща, които ти изглежда да са под твой контрол, всъщност не са. Както казват, мъдростта е в това, да се научиш да правиш разликата между нещата, които можеш да промениш и тези, които не можеш. А това не се получава като затвориш очи с болест и запушиш уши с радио “Хоризонт”?

И с какво ти помогна това, че оплю “лелките”, които работят в “Хоризонт”? А?

* картинката краднах от този сайт

а всичките публикации, в които се споменава Слави, са подредени в отделна категория в другия блог

Bond, James Bond

Forrest, Forrest Gump

Лидия … Стайкова

Децата на една съученичка се научиха да се представят на фамилия още с проговарянето си, а аз още не мога да свикна да ползвам фамилното име за друго освен попълване на поле, в което е указано да го впиша.

По природа съм флегматична, и когато се разбързам твърде много, ме питат дали съм добре. Сигурно защото отнякъде знаят, че бързането ми причинява запек. Така съм и с мисленето. Баща ми казва, “Поумняваш бавно, неусетно почти”.

Нямам добра пространствена ориентация, както и сляпо доверие в техниката. Разсеяна съм, и вероятно не бих се научила да карам друго освен сенокосачка.

Когато ме питат, се чувствам длъжна да отговоря и да говоря истината, даже когато всъщност никой не се интересува наистина от нея. Което обяснява симпатиите ми към някои хора, които общността смята за луди. Нямам ясна представа какво общността мисли за мен, понеже не отделям време да мисля за това, но се старая да се науча да премълчавам … поне това мога да направя, ако не се науча да лъжа.

Това са няколко причини да предпочета идиота от Алабама, Форест Гъмп, пред лъскавия светкавично мислещ джентълмен, Джеймс Бонд. Мисля, че някак си прилягаме.

Едно от местата, където бих живяла е двуетажна боядисана дървена къща в гората. А откак чух “Може да не съм много умен, но знам какво е любовта. От мен ще излезе добър съпруг.”, се чудя дали бих се омъжила за Форест.

Не, не мога да ти кажа много повече за филма, за да се насладиш на изненадите. Само ще ти кажа, че със сигурност няма да знаеш какво ще се случи от началото (времената на Елвис) до края (появата на СПИН-а). Не помня колко пъти съм гледала филма, поне веднъж годишно откакто се появи през 1994 ( имам нужда да го гледам редовно, както доскоро препрочитах всяка година “Малкия Принц”).

Можеш да го приемеш като още някой и друг урок по Америка (подобно на South Park). За мен по-скоро е образование за сърцето от онзи тип, който не ти крещи, “Чавдарчето е добро другарче”, а ти шепне някак … сублиминално. (Основната разлика между мен и Форест е, че знам думички като последната. Дали това може някак да попречи на връзката ни? Я да питаме Невенчето.)

Много статистики показват, че хората, които имат повече приятели живеят по-дълго, че тези, които наскоро са изгубили партньора си са доста податливи на болести, че растежът на децата се забавя или дори спира ако не получават любов и т.н. Повечето автори, цитиращи такива статистики обикновено правят изводи, че по природа сме зависими от получаването на любов.

Съгласна съм с всичко, което казват, но с една уговорка: това, което казват може и да не се отнася за всички хора във всички етапи на развитието им.

Съгласна съм, че любовта е храната на растежа – физически, емоционален, интелектуален, духовен. Но не съм съгласна, че всеки човек, на всеки етап има нужда от любов, която да идва от друго човешко същество. Мисля, че в рамките на един човешки живот някои хора порастват до ниво, на което не се нуждаят от грижите и вниманието на други хора. Достатъчно им е да се обичат сами.

Не искам да кажа, че стават физически независими. Не. Някои от тези хора може дори да са твърде зависими от други за физическото си оцеляване и в същото време да са емоционално независими. Пример? Инвалиди или финансово зависими хора, които не се възприемат като тежест за тези, които се грижат за тях. Ще кажеш, че това зависи от грижещите се. Не съм сигурна.

Сещам се за едната ми баба, която в края на живота си беше зависима от грижите на семейството на чичо ми. Заливайки се от смях разказала на майка ми и баща ми за комичното сменяне на чаршафите й, когато за пръв път се напикала. Сигурна съм, че на чичо ми и чинка ми, които е трябвало да се справят със ситуацията за първи път хич не им е било до смях, нито пък са умирали от удоволствие, но защо пък баба ми е трябвало да се чувства неудобно? Предполагам, че не се е чувствала недостойна за тези грижи и внимание. Имало е и много случаи, в които баба не е получавала достатъчно грижи от роднините си. В такива случаи не се е опитвала да извика у тях чувство за вина. Приемала е ситуацията философски и все се е намирал някой друг, който да й помогне. В последните си години освен че беше обездвижена заради счупване на крака баба не можеше и да вижда добре. Не можеше нито да гледа телевизия, нито да чете – две неща, които тя обожаваше. Не мисля, че е получавала кой знае колко внимание, понеже едва ли е имала достатъчно живи приятелки. Тогава се чувствах много зле заради нея, защото не можех да помогна с нищо, дори и да я посещавам често. Смятах, че живее ужасно, но странното беше, че тя самата не изглеждаше нещастна. Баба почина на около 95, поне 2 години след смъртта на единия си син и около 20 след смъртта на съпруга си. Не може да не е чувствала физическите ограничения на тялото си; не може да не е осъзнавала, че близките й далеч не се престарават в грижите си – беше твърде интелигентна. Тогава бях убедена, че трябва да се чувства ужасно, но никак не й личеше.

Другата ми баба? Тя пък не желаеше да бъде зависима по никакъв начин и можеше да си го позволи, защото си имаше самостоятелно жилище. Отказа да дойде да живее у нас и си плащаше за т.нар. социален патронаж – носеха й храна, чистеха къщата й и следяха здравословното й състояние. Чак след смъртта й разбрахме, че в последните години е била болна дори и от рак. Когато ходех у тях, продължавахме да играем на карти, на крави и бикове и куп други игри, които си измисляхме сами. Баба почина на 80, около 15 години след смъртта на съпруга си. Не мисля, че имаше много живи приятелки. И не обичаше да е постоянно заобиколена от хора. И, както продължава да ми изглежда и до днес, не се кахъреше за това, че не е в хармонични отношения с единствената си дъщеря или че внуците й, които не живеят много далече не я посещават всеки ден.

Можеш да кажеш, че нещата просто за изглеждали така. Може и така да е. Но съм виждала и много други случаи, в които хора, които получават ужасно много грижи от близките си за ненаситни и нещастни. Дори и да не правят шумни драми, усещането е различно, мога да кажа на 36.

И така, и двете ми баби, починаха с отлично запазен интелект и, струва ми се, добро емоционално състояние. Околните приемаха хладнокръвието им за признак на недостатъчна чувствителност. Може би и ти, докато четеш това ще си кажеш, че не са съвсем нормални, понеже си свикнал да вярваш, че човек не може да живее щастливо ако не го обича някой друг. Аз пък казвам, че по-важното е да са научиш да се обичаш сам – нещо, което зависимите от любовта на другите никога не научават. Но това е друга тема.

Не мисля, че се раждат два изначално различни типа хора – зависими и независими от любовта на другите. Всички се нуждаем от любовта и грижите на други човешки същества за да оцелеем физически, а в детството си и психически. По-нататък се появяват разликите – някои просто никога не порастват.

Заекът е новата котка!

 (Мортиша отново е загрижена  за плевелите си)

Преди 2 седмици ми подариха стек цигари. Тъй като от месеци се опитвам да спра пушенето и ту пуша, ту не пуша и гледам да не си купувам, за да нямам подръка, раздадох почти всички кутии.

Сега седя и си мисля – това, което раздадох е отрова. Може би щеше по-добра идея да го изхвърля. От друга страна това нямаше да намали броя на цигарите, изпушени от хората, които получиха кутийките и щеше да подкрепи финансово тютюневата индустрия.

Твърде много деца пушат в тая държава. И нямат проблем да го правят ( и никога не са имали), защото всеки им продава цигари. С какво продаването на цигари се различава от продаването на онези, забранените вещества? И да не би цигарите да не са вредни и да не водят до пристрастяване? И кое прави продаването на възрастни добро в сравнение с продаването на деца? А продаването на сланина, газирани напитки и захарни изделия?

Не мисля, че забрана за производството на вредни продукти за пушене, пиене и ядене ще спре консумацията им ( не че няма да я ограничи, с което ще се вдигнат цените, и печалбите ще се вливат изцяло в невидимата икономика, без да се облагат с данъци ако не броим сумите, отделяни за корумпиране на държавни служители, които да си затварят очите).

Лесно е да кажем, че всеки пълнолетен има право на избор и може да реши сам как да харчи парите си. Въпросът ми е дали правото на избор означава непременно наличие на избор. Какъв избор имат тези, които не знаят за вредата на консумираното от тях? Ще кажеш, че на цигарените кутийки има надписи. Да, забелязах преди години, че загрозиха кутийките, но отдавна не съм си правила труда да прочета какво пише на тях; свикнах с тях и не ги забелязвам дори. Не знам дали идеята е била на лекари, загрижени за здравето ми или на маркетингови специалисти, които са предвидили реакцията ми. Ама нали знаш, че не си падам по конспиративните теории.

Като казах това за конспиративните теории се замислих за производителите – колко от тях съзнателно продават отрови.

Но да речем, че не е луд този, който яде баницата, а този, който му я дава. Възрастните са свободни да се информират за влиянието на различните вещества върху тялото си. Точно те имат власт над малките деца – не е задължително да им купуват зърнени закуски и шоколад,  нали?

Оставям настрана изкушаващите опаковки и реклами, тръшкащите се на пода на супермаркета деца. Опитвам се да си представя как по-голямата част от БГ населението се информира за здравето си. И ето какво виждам:

Една година от средното образование (поне по мое време беше така) е посветена на изучаването на човешкото тяло. Това, което учех аз  преди 20 години бяха различните органи и системи и донякъде функционирането им. Ясно си спомням само един въпрос, който ме накара да се замисля и да свържа ученото по биология с усещането за собственото си тяло – беше относно липсата на нервни окончание в ставните хрущяли – нещо, което не е било толкова важно за мен на 14-15 години. Още по-добре си спомням какво се случи, докато учехме за половите системи. Някой от момчетата каза някаква глупост и младата ни учителка се изчерви и каза да си прочетем сами урока. И до ден днешен съм в неведение за повечето части на тялото си и процесите, които протичат в тях. А съм сигурна, че щях да успея на кандидат-студентски изпит по биология тогава и златният медал, с който завърших не е съвсем току-така. И съм някак убедена, че знам доста повече от повечето хора ан моята възраст, и още повече от пенсионерите, които четат вестници като “Домашен лекар” … понеже чета разни книги.

Убедена съм, че трябва да изуча задълбочено анатомията и физиологията си и ще го направя някой ден. Но колко от сънародниците ми ще отделят време или ще имат достъп до образователни ресурси (поради незнаене на езици, неумение да използват компютър, финансова невъзможност да си купят книги)? На колко от тях ще им се учи? А на колко изобщо ще им хрумне подобна идея?

Мисля, че отговорното правителство би инвестирало в създаването или купуването на образователни филми, които да излъчва по националната телевизия, след като ги е промотирало достатъчно добре. Да ги пусне безплатно в мрежата. Да ги направи част от учебната програма.

Отговорните учители биха преподавали така, че всяка дума от урока да говори лично на всеки ученик, да бъде свързвана с личните му преживявания. Иначе няма да бъде помнена след изпитването.

Какво ли я чака нация, която не само че не е във връзка с ума си, ами и с тялото си?

Честно казано и на мен не. Сигурна съм, че и на тебе повече ти харесва Одри.

И все пак не те ли гложди връзката между агент Купър и Тибет?

Мини през неофициалния ми блог, за да те отведа още по-далече.

Ей сега прочетох поста на Петър за комунизма и оставих коментар. После толкова много си харесах коментара, че реших да го постна тука за поучение.

Че съм комунистка, комунистка съм, понеже съм убедена, че човек за човека е брат и хората трябва да се грижат за хората. Не съм фен на социалния дарвинизъм, както мисля, че се казва онова за оцеляването в джунглата, а другите да го духат.

Ама ето какво написах като коментар на статията на Петър за комунизма. Напълно съм съгласна с Петър. Ето:
хахахахаха! току що майка ми беше на гости и се разговорихме за политика и икономика. възмущаваше се, че управляващите искали да внасят работници от азия ( де да знам аз, като не ги следя).

“ми хубаво”, викам, “то иначе няма кой да работи”.

а тя казва, “ами за нашите хора няма да има работа”.

“нашите хора не искат да работят, мамо. работа има”.

“да, ама за колко пари?”.

“за колкото повече пари е работата, толкова по-трудно се намират хора”.

а тя, “хм, ами ти защо не си намериш такава работа?”.

“а ти знаеш ли колко получавам?”.

“не”, каза тя.

“е, да съм се оплаквала някога?” питах аз.

 *

Ако мама можеше да ползва интернет, щеше да разбере колко струвам.

Свиди ми се времето, което прекарвам все по-рядко с хора, които  си убиват времето. Може да вярвам в прераждането, а оттам и в безкрайно многото време, с което разполагам, но пак ми се свиди.

Свиди ми се да купувам евтини неща с ниско качество. Това прави живота ми труден, защото в нашия град купуването на боклуци е издигнато в култ. Започнах да проумявам, че някои видове стоки е почти невъзможно да се намерят извън магазините “Всичко по 1, 1.50, 2 и повече лева”.

Свиди ми се да купувам каквото и да е за еднократна употреба, с изключение на скъпа тоалетна хартия, която не ми залепва за … Напоследък сериозно се замислям за салфетките. Често се сещам за поизбелелите, но все така прекрасни салфетки с калинки, които съм имала честта и удоволствието да ползвам у Тереза. Представям си как някой ден ще имам време не само да пера салфетки, но и да гладя ( да, мамо, всъщност умея горе-долу да гладя, дори си купих нова ютия преди 3 години, и го правя на 2-3 месеца ако се наложи).

Свиди ми се да подарявам подаръци, които получателят не държи да притежава. В тази връзка уважавам традицията да се подаряват неща, които си получил като подарък. О, нямам предвид складирането на ненужни нещица, които да пробуташ на някого когато се чувстваш задължен да подариш. За да се чувствам невинна подарявам нещата, които не ми трябват без повод. И ги подарявам на хора, които ги харесват и имат нужда от тях (мамо, знам, че това те изпълва с негодувание и ревност, ама … продължавам да го правя и до днес).

Свиди ми се да натрупвам найлонови торбички.Ще призная, че напоследък изхвърлям голяма част от тях още като извадя покупките. Не че в момента на отърваване се чувствам добре и по-малко гузна, но поне после не са ми пред очите. Ужасно харесвам голямата здрава найлонова торба на праскови и вече гледам направо в нея да си пълня нещата. Трудно ми е с касиерките. Казвам “Не искам торбички”, а те казват “Ами вече я извадих” и започват да я пълнят. Напоследък взех да си позволявам дързостта да изваждам нещата и да им оставям тихомълком торбичката. Трябва да си купя още няколко от големите красиви здрави торбички. Обмислям и въвеждане на платнени (някой спомня ли си мрежите?).

Свиди ми се като си купя хранителен продукт, който за неприятна изненада се оказва ужасен на вкус. Боли ме сърцето когато се налага да изхвърля току-що купени маслини (напоследък често ми се случва. Да, в Хасково вече можеш да си купиш развалени маслини от любимия си вид, както и камамбер или бри, не от долнопробен магазин). Беше ми много тъпо когато ми се наложи да изхвърля супа топчета заради количеството розмарин в кюфтенцата – направо ми спря дъхът.

Може да става въпрос за стотинки, но ми се свиди. Все ми е тая, когато от портфейла ми падат монети. Непрекъснато и навсякъде. Все някой ще ги използва. Няма да станат зян.

А портфейла, който изпуска непрекъснато, още не съм сменила, защото отначало го използвах в знак на уважение към приятелка, която ми го подари. А след това … ами не мога да намеря такъв, какъвто искам и ми се свиди времето да обикалям магазините специално за портфейл, както и да правя компромис.

Не се отказвам от мобилен телефон докато не се скапе безвъзвратно.И не си купувам от скъпите, понеже е загуба да не използвам екстрите, които предлагат, а знам, че няма да ги използвам. Предпочитам срещу тези пари да купя няколко телефона, които няколко души ще могат да използват по основно предназначение няколко години.

Свиди ми се да си купя автоматична пералня. Някои неща пера на ръка. Други у мама. Да притежавам пералня за мен е като камък на шията. Може да не съм мръдвала от Хасково 13 години, но току виж мръдна! Ще се наложи да я подаря, и мама ще получи инфаркт. Пък и ми се свиди да притежавам скъп предмет, който използвам веднъж седмично. Ще ме гложди поривът да поканя и други хора да перат у нас, а аз не си падам по чести гости.

Единствено с парите нямам никакъв проблем. Те никога не стават зян. Ако ги изгубиш или са ти излишни, някой друг ще ги използва. За разлика от скъпа вещ, която държиш заключена вкъщи и използваш рядко или никога. За разлика от нискокачествен повреден продукт. Свидят ми се материалните ресурси вложени в производството на тези продукти. Жал ми е заради отпадъците, в които се погребваме или вдишваме. Жал ми е за всяка секунда от човешките животи, които са вложени в излишен труд.

What a waste!