Песента от горното видео често звучеше по училищната радио-уредба по мое време (преди 20 години). Чувствах ме се велики, понеже разбираме системата и няма да й се дадем. Дали ще й се дам ако оставя Стоян да ходи на училище, вместо да продължи като частен ученик … ако не го приемат в НГДЕК, де. Ама вече започнах и в НГДЕК да се съмнявам … дали и това училище няма да се окаже душегубка? Ако всички деца можеха да напуснат училище и да се обучават извън него, какво щеше да се случи с училищата? Колко са родителите, които осъзнават в каква месомелачка пускат децата си? Колко от тези, които осъзнават учат децата си как да минават невредими (?) покрай въртящите се ножове … като в онези компютърни игри, дето никой вече не играе.
В домашните, които прочетох дотук днес, моите ученици предлагат някои средства за подобряване на образователната система:
униформи
наказания
камери
отделни класове за момчета и момичета
Онзи ден си мислех, че днес децата са като онези във филма „Бунтовник без кауза“, откъс от който можеш да видиш долу.
Благодаря на Бет Мидлър за чудесното изпълнение на тази песен и на ролята и във филма РОЗАТА. Бих го гледала пак сега, след половин живот
За по-малките: това е филм по мотиви от живота на Джанис Джоплин, която много обичам.
„The Rose“
Some say love, it is a river
that drowns the tender reed.
Some say love, it is a razor
that leaves your soul to bleed.
Some say love, it is a hunger,
an endless aching need.
I say love, it is a flower,
and you its only seed.
It’s the heart afraid of breaking
that never learns to dance.
It’s the dream afraid of waking
that never takes the chance.
It’s the one who won’t be taken,
who cannot seem to give,
and the soul afraid of dyin’
that never learns to live.
When the night has been too lonely
and the road has been to long,
and you think that love is only
for the lucky and the strong,
just remember in the winter
far beneath the bitter snows
lies the seed that with the sun’s love
предполагам, че това видео изглежда pathetic, но не ми пука
Мили хора,
Знам, че сама съм си виновна задето живея в постоянен стрес. Ще взема мерки. Което може да не ви хареса. Ето защоискам да ви запозная със ситуацията.
Събуждам се с идеята, че не мога да планирам добре деня си, защото в крайна сметкя трябва да предвидя почти цялото време за непредвидени срещи и разговори с хора, които имат нужда от неотложна помощ. Чувствам се като линейка.
Често се събуждам и не съм в състояние да мисля за нищо друго освен как ще отида в офиса, ще искам и ще трябва да свърша един куп работа, но няма да мога, освен ако не го направя извън офиса, защото някой ще дойде по ужасно важен въпрос или за да засвидетелства обичта си към мен и ще остане поне половин час. В това време по някой от трите телефона ще звъни друг, а в офиса ще дойде трети и четвърти и пети. А шести ще се опитва да говори с мен в skypeили gmail, а седми ще ми праща sms.
Когато имам възможността да комуникирам само с един човек, обикновено успявам да му отдам пълното си внимание, затова и толкова обичате да говорите с мен. Понякога, обаче, точно защото съм отдавала толкова голямо количество качествено време на толкова много хора, имам натрупана толкова много работа. Тогава не винаги успявам да слушам внимателно и усещате, че имам нещо друго в главата си и с голямо удоволствие бих се отървала от вас.
Но тъй като сте свикнали да получавате от мен безусловна любов, пълно внимание и неограничено време, някак забравяте, че имам да правя и други неща. Почти всички сякашживеете с мисълта, че всъщност моята работа се състои единствено в това да разговарям с вас. Когато кажа, че имам работа, обикновено ми отговаряте “Ами ти не свърши ли еди-какво-си?!?” Искам да уточня, че работя всеки ден и когато успея да свърша “еди-какво-си”, трябва да започна следващото. Част от работата миЕ консултиране, но … не цялата.
Освен това забравяте, че не сте единствени. Усещам ревността към другите, на които се налага да обърна внимание точно тогава, когато ме искате само за себе си. Ужасно много сте. И ако трябва да отделям време да утешавам всеки от вас защо съм се занимавала и с някой друг … какво точно трябва да кажа? Нали всеки иска разговорът да бъде конфиденциален?
Забравяте, че имам живот извън офиса. Понякога се налага да пазарувам, пера и чистя, за което трудно намирам време. Имам и Стоян, който също има нужда да говори с мен, а освен това и помощ с уроците; припомням, че му предстоят изпити съвсем скоро. Да не говорим за това да се видя с някого просто за удоволствие. Обикновено се опитвам да правя тези неща в почивните дни, когато телефоните продължават да си звънят. И като че на всеки дължа обяснение, като например защо не пия чай / ракия не с него, ами с друг, вместо да пера или да спя или каквото смята, че е по-подходящо за мен да правя в този момент.
Като че за да не забравяте тезинеща, е небходимо непрекъснато да мрънкам, че имам много работа, че съм уморена, че съм болна и пр. Само тогава имам шансове да получа глътка въздух. Но пък тогава започвате да ми давате съвети как трябва да си почивам, да ми задавате критични риторични въпроси защо точно аз трябва да се занимавам с“еди-какво-си” или да се грижа за “еди-кого-си”. А защо точно аз трябва винаги да съм точно на ваше разположение?!?
Нямам нужда от съчувствие и съвет. Просто обърнете внимание на факта, че на вратата има надпис, с който моля да се уговаряме предварително за да се видим. И държа да спазваме уговорения ден и час. И да не злоупотребяваме с продължителността на срещите. Няма нужда от всичките извинения, с които някои от вас започват разговорите – това просто губи още време.
Знам, че най-сигурният начин да се справя с проблем е аз да предприема нещо и да реша как да гледам на проблема. В тази връзка може би няма да сложа крещящи надписи на вратата, както правят някои познати (напълно ви разбирам!!!), понеже не ми изглежда красиво и е някак обидно за вашата добра преценка. Какво ще направя ли? Ами няма да ви кажа, понеже когато някой научи някоя предпазна мярка, след това злоупотребява с нея.
И все пак, една мъдра книга казва, че ако поискаме, ще ни се даде. Аз почти никога не искам нищо от никого. Сега ще си позволя, да видим какво ще се получи:
