Вчера Димитър писа, че жестокостта ни е неотменна част от най-дълбоката ни същност. Харесаха ми примерите с ловуването, желанието да доминираш над дребни животинки, което не може да се обясни директно с компенсиране на страха от шефа. Аргументът изглежда чудесен, но ми се ще да погледна под него.
Вчера Дафи ми разказваше за тригодишния си син, който в момента е болен и любимата му игра тези дни е да е лекар. Сега кара “медицинската сестра” да бие силно изнжекциите на децата за да плачат и им измисля всякакви “изтезания”. Знаем, че той самият ужасно много се страхува от лекари и инжекции. По същият начин преди години племенницата ми мечтаеше като порасне да стане прахосмукачка.
Когато бях дете, исках да съм силна и смела като Пипи, за да съм непобедима. Непрекъснато се доказвах в двубои с моя приятел Асен, докато той порасна и стана по-силен от мен (тестостеронът дава сила, но дали прави хората зли?). Не исках да ме е страх. Не исках да се налага да викам на помощ по-голямата ми сестра. Исках да съм по-силна и от нея.
Понякога не виждаме връзката между факта, че дете убива и изтезава малки животинки и това, че живее в образовано семейство, където възпитаните му и мили родители му осигуряват всичко (?), което му е необходимо. Понякога пропускаме да забележим, че тези мили родители нежно убиват детето си.
Те са толкова съвършени. Те са богове, които могат да осигурят всичко. Естествено очакват детето им също да расте съвършено – нали има всички предпоставки да е. И когато не може да отговори на очакванията им, съвършените родители може да не покажат открито разочарованието си, но не могат и да го скрият. Детето го усеща и се чувства толкова жалко.
Ами ако спрат да го обичат? Как ще се справи само ако бъде изоставено? Страховете от изоставяне може да не са осъзнати, но ги има. Хайде, кажи ми, ти не се ли страхуваш от самотата? И малките деца се страхуват. А при тях страхът е още по-силен, защото включва и страх за физическото оцеляване.
На 5-6, когато прочетох “Пипи”, се питах какво ли пречи на децата да живеят сами. Стигнах до извода, че е важно да имат пари. Пипи имаше торби със злато. Аз нямах, И си казах, че искам някой ден да изкарвам пари, за да мога да се грижа сама за себе си, т.е. да бъда като Пипи.
Добрите педагози знаят за тези страхове и помагат на децата да ги преодолеят. В някои училища точно заради това учат децата (около 9 години казват, че е особено важно) на основни дейности, свързани с оцеляването – да си приготвят сами храна (да замесят и опекат хляб, а не просто да сварят суха супа), например, и много други. Важното тук не са самите умения, а придобиването на усещане, че можеш да се справиш сам. Така се освобождаваш от подсъзнателния страх, че ако останеш сам, ще загинеш.
Когато имаш това самочувствие не ти е нужно да се опиташ да го преодолееш докато късаш краката на бръмбарче. Ти си толкова горд със себе си, че искаш да покажеш на света какво можеш. И започваш да се грижиш за по-слабите. По-нататък даже не го правиш за да се изфукаш и да завършиш усещането си за сила, а защото от по-високото стъпало, на което се намираш, можеш да изпитваш състрадание. Такива деца не се срамуват да се разплачат за умиращ скакалец.
Ето защо е важно родителите да не държат да останат богове. Нека служат за добър пример на децата си, но този пример трябва да е достижим. Не трябва да пропускаме случай да показваме на децата, че те могат да се справят поне толкова добре колкото и ние (да принтират страници, да си сготвят, да си открият банкова сметка).
А какво правим обикновено? Не даваме на децата да направят нищо сами – за да не се изцапат, да не се наранят, да не подпалят къщата. В училище не се насърчават самостоятелните изследвания, да не говорим дейностите, в които децата сами правят разни неща, като часовете по трудово. Важното е авторитетите да наливат ценно знание в главите на децата, за които се смята, че нищо не могат да направят и научат сами.
А децата стават такива, каквито вярваме че са. В резултат част от тях стават плахи и смачкани хорица, които доказват силата си тихичко и подличко, понякога само чрез злорадството си. Другите пък стават онези, буйните, които се бият, бесят котки и псуват учителките. И накрая, когато завършват гимназия, всички искат да са съпричастни към големия купон, наречен абитуриентски бал, на който ще изглеждат големи, а в нашия град и в най-високата изява на младежко творчество – изсипване на камион с пясък пред входа на училището, или пък забъркване на цимент на стълбите (същите тези стълби, които с моите съученици помагахме да бъдат направени, за да можем да се пренесем в самостоятелна сграда, за която собственоръчно носихме тухлите), заваряване на вратите, недопускане на учители и ученици, които се опитват да взлезнат за часове.
(Това се все неща, които учителите и родителите намират за нормални, защото са толкова масови. Както писах и в предния текст, тези, които не треперят от страх или не доказват агресивно силата си, се смятат за странни. И това знам от собствен опит като родител на “странно дете”, което не е кълбо от страхове и точно затова се налага да чувам от учителите му, че сигурно има психологически проблеми и сигурно никак не ми е лесно с него.)
Това са все начини да покажеш, че не си нищожество, че и ти си пич като другите. Ако другите повярват, може да изглежда, че и ти си вярваш, но дълбоко, дълбоко в тебе са несигурността и страхът. И те ще са там докато не откриеш силата в себе си. А тя се открива когато започнеш да градиш, а не да рушиш; когато започенеш да защитаваш а не да нападаш.
