животът ми като червей

 

На рекламите ми често се виждат изображения на ябълки. То е защото съм червей. Пълни признания по темата можеш да видиш в ученическия ми блог ако четеш на английски.

до стената

Да, възможно е да те лъже. Да, вероятно е да е точно така както мислиш. Нищо чудно да успееш да го притиснеш и да си признае. И какво?

Да, възможно е да те притисне. Най-вероятно знае. Трудно ти е да лъжеш, да. Но всеки може да се научи.

Barbie vs. Holmes

 

 

Снощи Стоян ми каза, че племенницата ми, която доскоро се състезаваше като шахматистка, сега мечтае да стане певица (май чалга), манекенка или моден дизайнер ( в този ред). Тъй като ми звучеше разочарован, казах му, че е нормално на 10 години момичетата да мечтаят за тези неща. И веднага си спомних какво исках да стана аз на 10 – детектив. И съвсем делово го обясних на учителките по пиано и солфеж и на майка ми, когато се бяха събрали да ми съобщят, че моят път следва да мине през музикално училище.

Мисля, че сбъдвам детската си мечта – търся истината.

Иначе все не ми остава време да започна играта за Холмс, но пък реших да почета за него. Не бях чела такива неща от времената, за които говоря. Мдааа, на 10 не харесвах само Висоцки, ами и Холмс. На снимките е моят любим Холмс (Василий Ливанов).

А ти за какво мечтаеше като малък? Сбъдваш ли тая мечта?

на някого да му пука?

какво мислят учениците за учителите

Училището не е ли всъщност за учениците? Учителите не са ли всъщност слуги? Ако си учител, обидно ли ти е да се смяташ за слуга на учениците?

Искам да те запозная с двама ученици. Бих искала да взема интервюта от тях.

Първо попаднах на Владо, защото е пингнал към мен, а оттам и на отвореното писмо на Кори, от което са последвали още постинги и коментари тук и тук. Ей сега отивам да чета там! Френската гимнаааазия, Господ нея пааааази я…

Дали учителите се сещат, че Кори има нещо общо с „корасон“, т.е. сърце? Има жокер до URL -то, учители!

една истинска история

за любовта, компромиса, самочувствието, лесното …

Благодаря на автора тук, защото в блога му така и не успявам да оставя коментари поради технически причини.

Можеш да прочетеш историята тук.

учителят като жертва

Често българският учител се описва и самоописва като жертва.

Как някой престава да бъде жертва? Когато спре да се самоопределя като жертва и направи нещо за да промени статуса си. В някои случаи някой друг се опитва да го спаси. Но не винаги успява, защото не е лесно да спасиш този, който е свикнал да се самоопределя като жертва.

Ако учителят е жертва, то прави ли нещо, за да се спаси? Ако други толкова много ги е грижа за него, как  се опитват да му помогнат?

Другите хора вероятно не ги е грижа толкова за българския учител, иначе щяха да направят нещо за да му помогнат. Или ги е грижа, но се смятат за безпомощни, т.е. и те са нечии жертви.

А какво прави учителят за себе си? Ето малко личен опит от периода 1994-1999, когато малките заплати се получаваха рядко:

Няколко пъти, когато някой даваше знак да се вдигне стачка или да се прави протестна подписка, някои, които много говореха иначе, пропускаха да се подпишат, понеже имали по-малко часове и си тръгнали преди да е стартирана подписката, а в ефективни стачни действия винаги имаше такива, които не се включват. В моята кариера ефективните действия са били максимум един учебен час.

Тогава се протестираше не за размера на заплатите, а за това, че не ги дават навреме. Няколко пъти обяснявах на колегите, че когато не ти дават заплатата навреме, не е редно да правиш стачка или подписка, а да си потърсиш правата в съда. Ако 60 души колектив съберяха по 5 лева, щяха да успеят да наемат приличен адвокат. Това колегите ми винаги пускаха покрай ушите си.

Другото, което се опитвах да им кажа беше, че ако ще се протестира, то е добра идея да се протестира за размера на заплатите. Но това май беше прекалено авангардно навремето.

Когато сме стигали до обсъждане на ефективни стачни действия, колегите ми казваха, “Лесно ти е на тебе, имаш си и друга работа и не те бърка, че ще ти удържат от заплатата неработените дни”. На това отговарях, че това ще се усети чак след няколко месеца, защото заплатите се бавят много, и че аз ще изгубя повече, защото ще стоя в училище заедно с тях по 8 часа за да стачкувам, с което ще се лиша от доходи от другата си работа. Никога не стигнахме до стачни действия. Може би и защото се налагаше да стоим в училище от 8 до 5.

Е, няма да стане само с чакане някой да ги спаси!  Пък и кой ще поиска да спасява учителите? На първо време се сещам за учениците и родителите. Ако те смятат, че учителите вършат отлична работа, ще ги подкрепят. А като ги подкрепят, ще ги подкрепят и бабите и дядовците. И бъдещите баби и дядовци, като Леля Вени (това е почетно звание, затова спирам да пиша “леля”).

Но дали на учениците и родителите им пука? Често си говорим с Леля Вени, чиито деца (мои бивши ученици) са вече поотрасли и извън училище. И чак не ни стига въздуха като говорим за образование. Последният път Леля Вени ми каза, че когато нейни познати я чуят да се пени така, и казват, “Какво ти пука?” Аз пък, признавам, преди няколко години написах една статия, която излезе в “Капитал” под заглавие “Няма да дам и стотинка [ за българското образование]”.

Учителите са жертви, защото е удобно да си жертва – не се налага да си мръднеш пръста, докато се оплакваш. Даже не си намираш допълнителна работа, понеже го смяташ за унизително.

Учителите са жертви, защото не са солидарни. А не са солидарни, понеже повечето гледат да не се прецакат. А също и понеже на част от тях не им пука колко получават, понеже не разчитат на тази заплата.

Учителите са жертви, понеже на никого не му пука за тях. А защо на никого не му пука?.

И още въпроси:

Какви ще пораснат децата, възпитавани от пасивни егоистични страхливи жертви?

С какво се занимават синдикатите и защо толкова много учители членуват в тях? Само заради няколкото допълнителни дни отпуск ли?

Как учителите да излезнат от ролята на жертви?

Какво да се направи, че на обществото наистина да вземе да му пука?

Хайде, учители! Мислете и вие, де! Въпросът е:

КАК ДА ПРЕСТАНЕМ ДА БЪДЕМ ЖЕРТВИ?

Пък ако сега започнете да виете, понеже някой ви оплювал, значи предпочитате да останете жертви.

 

кефи ме думичката „интелектуалец“

Някак ми напомня и за другата любима думичка „култур-трегер“. Ей затова слагам линк към статия в  „капитал“, намерен в блога на Пейо. Прочети неделната поезия с Илойшъс.

Аз по-нататък може да напиша за интелектуалците, ама засега само питам:

Що е интелектуалец според теб?

жълъд

В ученическия блог днес написах  това. Може да се приеме като продължение на текста “ какво искаме за децата си“, но не става въпрос само за родителите, но и за самите деца, и за учителите. Не е лошо за публикуване в блога за успеха, но не ми се превежда сега. Ако някой има желание, нека го преведе, или да го използва като отправна точка за размисъл или по какъвто иска начин и да даде български текст .

Ако ти се чете още на английски, в блогрола на ученическия блог, можеш да намериш връзки към блоговете на ученици. Днес представям фамозната Мимоза, която често коментира тук. Но все пак можеш да хвърлиш едно око и на другите. За съжаление, голяма част от тях не пишат нищо напоследък …

Ако не ти се чете, пусни си горното клипче. Това е песента на днешната сутрин… някак ми се вързва с жълъда.

какво искаме за децата си

да не се забъркват в проблематични ситуации

да изкарват шестици (все едно как)

след гимназията веднага да отидат в университет, за да не губят време и да се дипломират (все едно как)

да започнат сигурна ненатоварваща нелошо платена работа

да се задомят и възпроизведат до определена възраст (което предполага да имат здрав интерес към другия пол)

винаги да имат наум това, че кръвта вода не става, а съпругът / съпругата не са кръвни роднини

ако не се кефят особено на работата / партньора, да си “налягат парцалите”, понеже човек рядко има избор

нормално е – кой не мисли доброто на децата си?!?

не ме кефи новият ходжа

Много ги накъдря молитвите и звучат като отчаян безпомощен вопъл към Аллах.

Молитвите на стария ходжа бяха някак широки и достолепни, в хармония със света. Старият ходжа носеше Аллах в себе си и ми напомняше, че и аз го нося.

Всъщност не знам дали пее друг или старият се е променил. Отдавна ме гложди, но не ми е удобно да влезна в джамията и да питам. Там се събират само дядовци, а аз даже не съм мюсюлманка.

Може старият да е умрял. Странно, никога не съм предполагала, че е смъртен.