полетът на костенурката

От кладенеца на желанията извадих тема за днес:

albinos:

Да напишеш пост за най-тъжната или неприятна случка/ситуация, която си преживяла в живота си и да споделиш как си я преодоляла.

Ивайло Петров:

Ще имаш ли сили да опишеш някой случай от живота си, в който си претърпяла поражение. Случай в който това е станало, не защото си допуснала някаква грешка, а защото ситуацията в който си била не е била по силите ти и поражението по един или друг начин е било неизбежно. А за теб е било много важно да победиш, още повече, че моралното право е било на твоя страна. Би било справедлидо да победиш, но си загубила. Тази ситуация е много тежка и се помни за цял живот и болката преминава много трудно, затова те питам: “Би ли имала сили да го направиш?”

Трябваше доста да се понапъна, за да открия драматични ситуации от живота си, и като ги гледам, все не ми се виждат кой знае какво. В някои съм излезнала “победител”, в други “губещ”, но това е само на пръв поглед.

В първия случай не мога да се смятам за герой, защото нещата просто ме сполетяха и направих каквото можах според това, което ми стигаше акълът, че е добра идея да направя (това ми напомня за начина, по който Ъпдайк описва Мики Маус – “reluctant heroism” – бе не се натискаш да ставаш герой, ама си се вкарал в една такава ситуация; помните ли този текст, деца?).

Във втория случай … май никога не съм се чувствала съкрушена, или поне не за дълго. Мисля, че като цяло имам голям късмет. Източните философии биха казали, че съм си го заслужила в предишните животи. Не вярвам в разни доктрини за богоизбраността, които предлагат някои християнски учения.

Ето историята, която звучи най-драматично и впечатляващо:

Отвличането на сина ми

Когато беше на 2 и баща му, с когото се разделихме по мое желание, реагира по глупав начин, по който, може би, искаше да ме върне или да ми отмъсти или и двете.

2-3 месеца го държа на другия край на БГ, като в това време ме плашеше по всякакви начини. Полицията и прокуратурата не свършиха никаква работа, по-скоро ми гледаха сеира отвисоко. Охранителните фирми искаха огромни за мен суми за да набият баща му без гаранция, че ще ми върнат детето. Върхът беше срещата с представител на Демократичния съюз на жените, към който, кой знае защо някой ме насочи. В резюме: унижение и никакво съдействие.

Събитието беше тайна за обществеността – детето е с баща си и толкова. Някои приятели се изпокриха и не написаха показания. Други, които помолих да ме придружат за да си взема детето, ми казаха, че е най-добре да отида сама. След побой, изнасилване, влизане с взлом, къртене на врати и заплахи се страхувах.

Родителите ми бяха в шок. Баща ми се чувстваше виновен и безсилен. Цял живот беше вярвал в институции, които сега му се подиграваха (не че не прати писмо и до Татарчев). Веднъж каза, “Ако бях мъж на място, щях да го пребия”. Казах му, че на тази възраст е невъзможно и не бива да се самообвинява. Мисля, че състоянието на баща ми беше едно от най-обезпокояващите неща. Майка ми се държеше като пич в телефонните разговори с другата страна, а в разговорите с мен понякога изказваше предположения, че може би не ми пука особено, и може би всъщност не искам да си върна детето. Може би защото не припадах и продължавах да живея все едно че нищо не се е случило.

А аз? Не ми пукаше какво мислят за мен и че се опитват да ме унижават, че ще се изложа пред обществеността.

Известно време се чувствах безпомощна, безсилна и … приех, че всъщност може и да не мога да си върна детето.

После си представих какво следва от това: детето расте там, насъсквано срещу мен. ОК. Дали ще ме харесва не е толкова важно. Но какъв човек би могъл да стане – не особено образован, не много обичан, озлобен срещу това, което му поднася животът, егоистичен, страхлив, агресивен, оцеляващ някак, може би за сметка на други хора.

Представях си как един ден непознат неприветлив младеж започва да ме изнудва. Чудех се как ще се чувствам, какво ли ще правя. Да, това, може би, беше най-гадното.

В един момент се освободих от вината – казах си, че ако не успея да го върна, то ще е защото не съм успяла, а не защото не съм искала. За разлика от бащата на изчезналото, вероятно убито дете, Съвестин, не ми дойде на ум да променям институциите и да се самозапалвам пред парламента. Реших, че ще продължа да живея.

При последната среща с баща му, когато беше изцяло в позиция на силата, му казах:

“Ти може да си силен сега, а аз безпомощна. Но някой ден ще мога да направя повече. И може и да те убия.”

“Ха! И как ще го направиш?”

“Има хора за тази работа.”

“А кой ще им плати?”

“Баща ми.”

Невероятно, нали? Моят баща да плати на наемни убийци! Смешно, наистина. Но аз си вярвах, без значение дали баща ми ще плати.

След известно време се поуспокоих съвсем, защото нямаше какво повече да губя. Започнах да обмислям начини. Тогава влезнах в преговори с мутри. Отказах се и заради споменатите вече причини, и заради това, че се страхувах от самите тях. Реших, че единственият начин е да си го взема сама. Естествено, това звучеше невероятно на родителите ми; все още смятаха, че има начини. Но аз бях тази, която комуникира на живо  с институциите.

Един ден чакахме дълго за консултация с адвокатката на майка ми. Тя обясни, че е невероятно да спечелим дело за местоживеене ако се води там, че е по-добре да си откраднем детето и да водим делото тук. Може и да не й се е пътувало, не знам. Разказа ни аналогичен случай в практиката си. Майка ми се ококори, а адвокатката каза, “Бухалкаджиите са за това”. Не че в прокуратурата и полицията не бяха казали същото. Чак тогава майка ми получи проблясък.

Сестра ми споделила със свой познат и той си предложил услугите безплатно. Един братовчед, с когото никога не сме били близки се съгласи да ни закара. Дойде и още един приятел. Когато си готов, намират се помощници. Отново им  благодаря!

Направихме план. Изпълнихме го. Ювелирна акция почти. Без жертви и телесни повреди от никоя страна.

Резултати? Бащата се отърва от грижи за детето и си имаше оправдание. Предполагам, че се е уплашил доста и досега си има едно наум. Дълго време продължихме да се страхуваме. Известно време детето беше с най-малко двама придружители навън, а аз укрепих апартамента и си взех голямо куче.

Лека-полека всички се успокоихме. Оттогава Стоян и баща му са се виждали 3 пъти в делови ситуации – заради издаване на документи и пр. Не се интересувам от издръжката. Стоян не се интересува особено от баща си, нито баща му от него. А аз гледам да съм честна и не се опитвам да създавам у него представа за баща му като за злодей, нито пък да го идеализирам. Но всичко лека-полека – когато е готов да приеме една или друга информация, и особено ако прояви интерес.

Стоян е спокоен, флегматичен, свободен и добронамерен. Баща му също ми се видя по-уверен и спокоен като се видяхме миналото лято. Аз съм спокойна, че детето не е травмирано. Темата за децата на разделени родители ще дискутираме друг път.

Поуката? Човек винаги има избор, стига да се отдръпне малко от непосредствената ситуация и да я разгледа в перспектива.

Как се промених аз? Не е толкова лесно да се уплаша от каквото и да е.

Каква бях тогава? Неохотен герой като Мики Маус.

Ако не бях успяла? Нямаше да умра от чувство за вина. Щях да си простя. Мисля, че умението да си прощавам ми е помогнало много. Защо умея? Не знам. Може би се обичам, а и не съм депресивен тип по рождение.

Рядко има окончателни завършени ситуации. Но аз да завърша с една мъдрост:

Нека имаме спокойствието да приемаме нещата, които не можем да променим, смелостта да променяме нещата, които можем, и мъдростта да правим разликата.

Айде, пожелай си нещо!