полетът на костенурката

От последния постинг на Илла попаднах на една статия на Владимир Трендафилов във вестник Култура. Засега съм прочела половината, понеже е много дълга и става въпрос за много неща. Ще ми се да бяха няколко отделни статии, ама знам ли каква е политиката на вестника

Оставям си тука линкче към нея - ей така - в чест на Владимир Трендафилов.

Имах удоволствието преди мнооого години като студентка да поработя 2 дни с него над малко английска поезия. Радвам се, че случайността ме накара единия ден да отида до университета (понеже рядко ходех), а на следващия ден отидох съвсем съзнателно, отлагайки някои работни ангажименти.

Направих го, защото Владимир Трендафилов ужасно ми хареса. Напомняше ми на Оскар Уайлд с дълга коса и гуменки. Жалко, че не можах да открия такава негова снимка. Жалко, жалко, че вече не преподава, както разбирам от тази статия. Надявам се, че това, с което се занимава сега му харесва много, и предполагам, че хората, с които работи го харесват.

Благодаря за чудесните два дни в началото на 90те в Шумен! They made a difference.

отговорих на sms-а на Лъчо, който ме събуди с призива да гледам Ангел Грънчаров по bTV.”Скоро ще пуснат и теб” беше неговият отговор.

* тези, които не знаят къде да се смеят, да не се смятат за тъпи. Просто не познават поне един от споменатите. 

казвам когато някоя приятелка спомене как героично се справям с живота.Когато имам проблем, обикновено няма кой друг да го разреши вместо мен.

Все по-рядко се страхувам за резултатите и последствията. По-скоро с някои неща ми е досадно да се занимавам и ме мързи.

Затова все по-често се отказвам от неща, които биха ми създали излишни проблеми. Гледам да опростявам живота си.

Който си има козичка, ще трябва да си купи и гребенче. Като си кажа, че не ми се купува гребенче, замислям се дали наистина имам нужда от козичката.

В такива случаи околната среда започва да ме притиска и да ми обяснява как е незъзможно да живея без козичка. Понякога се поддавам на натиска – това е цената, която плащам за да живея в тази околна среда. Иначе гледам да се правя на умряла лисица и да не се набивам на очи.

Оттам и дилемата: да сложа шапка невидимка или да покажа на света, че може да се живее и така.

Което ми напомни за един от ключовите слогани на няколко мои рекламни кампании, “може и така …” Предпочитам този по-мек подход пред агресивното “това е единственият начин”. Обичам всеки да осъзнава, че има избор.

“Избягвайте резките движения” съветва татко. Мисля, че цитира Остап Бендер.

Предлагам пържени калмари като алтернатива на картофения чипс.

Струва ми се, че кило картофен чипс не е по-евтино от кило замразени кръгчета от калмари. Ще докладвам точните цифри като проверя.В малко брашно забъркваш малко сол, черен пипер, може и чесън на прах и каквото предпочиташ.В това време калмарите бързо се размразяват в студена вода. После ги подсушаваш с хартиени кухненски кърпи.В пластмасова кутия с добре затварящ се капак сипваш брашното и порция калмари. Разтръскваш хубаво и пускаш в горещо растително олио по избор. Пържиш до зачервяване. Докато се пържи едната порция, тръскаш следващата.

Възможна грешка: да подготвиш всички калмари с брашно и после да ги пържиш. От влагата брашното става на тесто и калмарите се залепват. После трябва да ги отлепваш парче по парче, като отлепеното се залепя за пръста ти. По-добре да прекараш част от времето за пържене в тръскане, отколкото в отлепяне на това, което предварително си тръскал.

Докато отлепях, изобретих следната оптимизация:

Тъй като не можеш да прецениш колко брашно да подготвиш, и след тръскането се налага да вадиш кръгчетата едно по едно от брашното, за да ги прехвърлиш в тигана, след тръскане в кутията, изсипи в купа за отцеждане на спагети. Брашното ще изпадне в тавичка. После пак го пресипи в кутията и тръскай следващата порция.

Очаквам идеи и съвети относно пърженето на калмари. Някой да знае рецепта без пържене? Какво ли се получава ако пекнеш калмар на тефлонов тиган?

не се намира почти никакво видео :( 

“Баща в командировка” личи да е сниман горе-долу по същото време като “Помниш ли Доли Бел?” – част от актьорският състав е същият, а за име на майката отново е избрано “Сена”. Отново Сараево. Само че 1950-52.

Кустурица нарича филма си “любовно-исторически”, защото дори профан по история като мен може да схване, че това е началото на “демокрацията” на Тито, лекинкият култ към личността му, разривът със сталинизма и руснаците. Други исторически белези са “доброволческата” работа в рудник, който е доста далеч от местоживеенето ти, където “доброволците” ходят на работа с вериги на краката. И други такива неща, но те са само загатнати. Понеже идеята не е да се покажат физическите издевателства над “лагеруващите” (както, да речем, в “Сезонът на канарчетата”), а да се изследва любовта по време на “демокрация”.

Според едни “в такава лудница никой никого не обича”; това е време, в което брат се изправя срещу брата, особено ако единият е Воин на Партията, а другият не е.

Според други, вместо да забравиш този, който може и да не се върне и “да гледаш себе си”, естественото решение е да се грижиш за него по всички възможни начини, каквото и да ти струва.

Когато накрая на филма Стоян ме попита “Тоя защо се е оженил?”, отначало не схванах, че въпросът е риторичен, и ми трябваше време за да проумея:

“Чудиш се защо се е оженил след като изневерява на жена си?”“Да.”“Ами много хора го правят …”“Така ли?!?” беше истинско учудване.Аз пък се учудих, че Стоян не знае. Дали и аз не ставам като онези родители, които си мислят, че щом децата им научат откъде идват бебетата, вече са наясно с всичко? Кой знае защо в същия момент се сетих за сапунените опери и племенницата ми, която расте с тях. Убедена съм, че за повечето деца тези сериали са учебник за живота, но за това ще пиша друг път. Със сигурност знам, че предпочитам трудните въпроси по време на Кустурица пред непосилната лекота на битието, която 10 годишните момиченца научават от сапунките, след което с непосилна лекота разказват пред смълчаната фамилия плановете си за живота, “Ще се омъжа за някой много стар и богат, и като умре, ще му взема парите. После за друг стар и богат. И после за друг. Той нали е стар, и като се разболее, ще оставя прозореца отворен, за да измръзне и да умре.”Във филма на Кустурица мъничкият влюбен вярваше, че обича любимата си повече от себе си.

You might think she’s great,

but just wait

until Kermit, the frog

reveals the truth about her blog.

She’s simply obsessed, I’d say,

otherwise she wouldn’t spend there the whole day.

While she’s blogging just look at the maniacal look in her eyes,

and you’ll see that my words are no lies.

She gets paid for doing nothing at all,

because she now lives in the blogroll.

For her blog she’d ignore anything that needs to be done,

imagine what it’s like to be her son.

Now, her writing is what I’d like to discuss,

even though it doesn’t deserve such a fuss.

It would be better if she wasn’t so preachy,

we all know that life is not peachy.

But she thinks she should repeat it just in case,

and watch the frown on your face.

Sometimes she might be optimistic,

but don’t believe she’s so altruistic.

“I do it for the people”, she’d claim

but, in fact, all she wants is fame.

She thinks blogging is a universal solution,

perhaps, even to the global pollution.

“You’ve got a headache?

Blog is what you should make.”

I wouldn’t be surprised if she says that blogging

is healthier even than jogging.

She claims to be so pragmatic,

but that’s how she excuses her being phlegmatic.

Her readers may be many,

but about the things she writes they don’t give a penny.

Truth is they go there only to scoff,

secretly hoping to make her computer turn off.

But, of course, they’re not to blame,

nobody wants to torture his brain

Because when you read her stuff that’s all you do,

you’re a hero if you manage to go through.

So you’d better never approach,

she’s more stubborn than a cockroach.

Спомняш ли си младежа, който работеше в зоопарка в “Underground” и мъжа от “Животът е чудо” на Кустурица? Със забележителните уши. Той е тийнейджър в главната роля в “Спомняш ли си Доли Бел”.

Като свърши филма, Стоян се втурна да провери дали е истина, понеже не ни се вярваше Кустурица да има толкова стари филми. Оказа се, че има още от началото на 70те – общо 44 филма в IMBD. Ашколсун! Много ясно, че искаме да гледаме всичките.

Действието се развива в Сараево в началото на 60те, лятна ваканция.

По това време Сараево е пълна мизерия. Къщите изглеждат по-зле от бомбардирани през 90те, но пък се строят огромни блокове. Когато умреш, близките ти спорят дали да те погребат по комунистически или мюсюлмански ритуал, но не умираш в леглото си, а не защото си мюсюлманин. Докато живееш, работиш, хапваш, пийваш и спориш дали Маркс е мислил така или онака, споделяш предположения за далечната 2 000 година, когато комунизмът ще е победил.

Ако си по-млад, се самоусъвършенстваш с помощта на окултна литература, за да възпиташ чрез самовнушение новия човек, който, според теб, може да направи този прекрасен строй възможен. За младите ще припомня комунистическия идеал “Всекиму според потребностите, от всекиго според възможностите” и ще поставя задача за домашна работа: Как го разбираш? Искаш ли да живееш в такъв свят? Защо (не)? Вярваш ли, че може да бъде постигнат? Ако да, как?

Разбира се, ако си тийнейджър по времето на социализма (Има разлика между социализъм и комунизъм. Живяхме в социализъм. Комунизмът беше бъдещето, в което някои вярваха, други не.), искаш да си cool, да те харесват жените, да се забавляваш. Искаш и да твориш. По онова време, в което точно както сега, повечето хора мечтаеха да притежават и консумират, официалната идеология вярваше, че човек има потребност да твори – оттам и разнообразието от клубове и кръжоци – не само за ученици, оттам и манията да се създават поп и рок групи към читалища, училища, заводи. Мда, държавата инвестираше в музикални инструменти и уредби.

Та макар официалната идеология да насърчаваше творчеството и почина “Направи си сам”, макар повече хора (особено ученици)да създаваха разни неща, за народните маси, разбира се, идеалът беше официално заклеймяваното буржоазно консуматорство.

А то хем беше заклеймявано, щото е буржоазно, хем беше в основата на материалистическата марксистка философия, която смята, че първо трябва да се създаде материална база, а чак след това може да се гради духовната надстройка, т.е. първо вземи апартамент, кола и вила, а след това мисли за самоусъвършенстване. Или както казваше Ленин, “Битието определя съзнанието. По днешному – първо хардуерът, а после софтуерът.

Материалната база на комунизма така и не се създаде, понеже искахме да имаме много, но и крадяхме много, а работехме малко. А днес искаме още повече (да, да, тогава не бяхме сънували алуминиева дограма и климатик, а на парфюма само името му беше френско “Ша ноар”), но по-малко от нас са образовани адекватно на съвременната реалност, повече от нас излизат на пазара на труда без ден трудов стаж, но пък със закоравял скептицизъм.

Какъв ти комунизъм? На нас ни трябват десетилетия, за да узреем за капитализъм от типа на 60те, който пък от десетилетия се трансформира в т.нар. информационно общество.

Другари Господа, аз гледам с оптимизъм на следващото хилядолетие. Ако и тогава поздравът “Нов век, нов човек” не ни приляга, ще чакаме четвъртото.

А във филма ставаше въпрос за първата любов.

Искам да се шляя безполезна из Лондон – за да открия още някое красиво място или да проследя интригуващия съсед. По пътя да си купя меденка от продавач, който носи табла, високо над главата си ( добре, де, може и jacket potato или дюнер с чорбаджийска чушчица).

Искам да съм винаги добре дошла у съседите – да разглеждам книги и картини, да пия чай или да се припичам в градината (а тя прилича на бабината) докато са заети.

Искам да създавам неща. Това  носи радост. Дори перачката, която не е помисляла да работи нещо друго, пожелава да твори – например копчета.

Не искам да работя за някого дълги часове всеки ден, нищо че ще получавам редовно заплата.

Искам да стана чирак на Уилям Блейк (да, поетът-художник Блейк), който сам създава книги вкъщи. Гравира текста и рисунките сам, отпечатва ги сам, оцветява ги сам, накрая подвързва сам.

Искам да се навъртам край Блейк не само защото от малка мечтая да печатам книги, а защото с него мога да говоря за безполезни абстрактни неща, за които не мога да говоря с другите възрастни – например за противоположностите, за разликата между тъмната и светлата стая или невинността и опита.

Книгите на Трейси Шевалие за мен са истински светове, които нося в себе си, които съм докоснала докато бях в Лондон, в които ще живея не само в главата си когато порасна. Подробности можеш да видиш в текста ми за другата й книга, “Момичето с перлената обица”.

А “Жива жар” ми зададе въпроси:

Какво е истинско изкуство?

Колко отговорност да поемаш?

Какво е да си добър родител?

Има ли наистина безполезни хора?

Доколко си струва да отстояваш публично нещата, в които вярваш когато си различен от мнозинството?

Доколко истинската свобода и щастие са свързани с това, което работиш?

Защо повечето брачни / интимни партньори не успяват да бъдат приятели?

Има ли значение къде ще живееш?

И все ми се върти една мисъл на Пруст – че истинското откривателско пътешествие не се състои в това да видиш нови земи, а да гледаш през нови очи ( The real voyage of discovery consists not in seeking new landscapes but in having new eyes.) 

***

Уилям Блейк е един от бащите на мултимедията показват следващите две клипчета:

Малка “лекция” за стихотворението “Тигърът”, откъдето идва и заглавието на книгата. Искам да отбележа колко много харесвам Людмила Костова, която ми преподаваше английска литература. Имам смътния спомен, че Блейк й е любим поет. А Людмила е по-добра от чичкото от видеото:

Очевидно Блейк вдъхновява много хора, затова те му посвещават толкова много клипчета. Ето едно, в което му пеят песничка и показват доста негови картини:

А тук са снимали кратко филмче по негово стихотворение:

Накрая не мога да не спомена емблематичното агне - тотемно животно на Невенчето и  противоположност на тигъра:

She thinks she makes a great impact during her class,

but all she does is like a storm in a glass.

She’s not even funny,

then why do we waste our money?

She may be teased because he likes to interrupt,

but without him she’d go bankrupt.

Yes, that’s what she would never admit,

her business stands on the shoulders of Kermit.

There are so many examples of how boring she is,

that I can come up with an endless list.

All the time Chombe read a book,

and Chonkov didn’t even want to look.

She thinks I feel fear and respect,

but the truth she can’t even suspect.

Reading about women’s rights makes me sick,

I prefer watching a chick flick.

It’s good that I have mastered mime articulating,

because her explanation of words is simply frustrating.

Even after several hours of fighting,

she wouldn’t let Ben and I teach her some creative writing.

Otherwise during discussions she’s simply saucy,

I’m tired of her being bossy.

She just chose the wrong profession,

somebody needs to teach her a lesson.

I don’t know for how long I should go on with my derision,

to make her make the right decision.

That is, to admit her time has passed,

so I can accede to the throne at last.

Посмяхме се, наистина, но не чак толкова, колкото се очакваше. Няма да го гледам пак. Но вероятно ще си го запиша за всеки случай. Мислех да го дам на приятел, който живее в БГ от три месеца, но няма смисъл. Предпочитам да му дам Кустурица.

Не че не обичам филми, които се движат по жп линии. Обичам. Например, “Животът е чудо” (Кустурица) или “Онова нещо”(Георги Стоянов). Не че не обичам балкански съвременни и безвременни приказки. Обичам. Например всички филми на Кустурица, “Илюзия” (Людмил Стайков), това, което съм гледала / чела от Никола Русев. Но докато всичко останало ме е разстърсвало (извинете за клишето), този филм ме остави с усещането, че е все тая дали съм гледала. It didn’t make a difference, на езика на бъдещия Спилбърг, Стан Богданов.

Филмът струвал 200, 000 лв. Впечатляващо малък бюджет, който … не бих похарчила за да снимам това. А Александър Морфов твърди, че го снимал с приятели…

Не бих дала и стотинка да снимам нещо, което на пръв поглед може да мине за съвременнно етно, ама не е, или за приказка, ама не е. Добре, добре, разбирам, че е гротеска, но дрънка фалшиво – дори на мен, дето вярвам на Кустурица. И каква приказка е това, щом не ме оставя с архетипно “аха” усещане?

Е, накара ме, все пак, да се замисля … за съвременното БГ кино. От 1989 насам съм гледала само два филма, които бих повторила, “След края на света” и “Онова нещо” (очаквам препоръки за други). Непрекъснато ми се набива в главата, че нямало пари. Чудя се как руснаците намират пари за неща като “Сибирският бръснар”.

Бих гледала филми на видео (макар да обичам лентата), от аматьори, с нищожен бюджет. Какво става в НАТФИЗ днес? Невъзможно ли е група студенти да спести парите за закуски и да купи видеокамерка, да качи филмите си в YouTube и да ни проглуши ушите да ги гледаме онлайн? Или има вече такова нещо? Казвайте!

Наскоро с умиление гледах няколко пъти първия филм на Станислав (Стан Богданов) и … ми се иска да участвам в новия … to make a difference.

Снимайте, снимайте с бюджета за закуски – така се учи човек. Не използвайте истинския бюджет за упражнение. И Дейвид Линч вече снима на видео.