полетът на костенурката

Дадох й 20 от 25те, които имах в портфейла, както и 40 от 40те, които Стоян е спестил от Рожен (ял по-скромно, помагал за благоустройването на обсерваторията, и така платил половината от цената за нощувка). Смятам да му предложа, заедно с внучката на Албена, другата събота да седнат в кухнята и да сортират торбата със стотинките и да отидат да ги обменят (Може би в някоя банка? Съвет от теб?).

Внучката на Албена е на неговата възраст, но не е кандидатствала в езиковата / математическата гимназия, макар че, доколкото знам, е отличничка. Сестра й е на 18, но не е учила в гимназия, защото не са могли да си го позволят, а освен това има сериозни здравословни проблеми. Току що е оперирана и се нуждае от 70 лева за лекарства. Албена вече има 80 от мен и съседката и ще купи част от лекарствата, а и нещо за ядене, защото не са яли тия дни.

Надявам се през седмицата Албена да се обади ако има нужда от пари, защото и тя, и двете й внучки, буквално гладуват, а самата тя наскоро е припаднала на улицата – от глад, жега и напреднала възраст.

Майката на момичетата отдавна е изчезнала, а бащата е починал. С пенсия от 80 лв и някакви ваучъри за твърдо гориво, както и Хлв от чистене на входове, Албена отглежда тези момичета (14 и 18), плаща 20 лева наем за общинско жилище в края на циганската част на квартал “Орфей”. Пътят дотам никак не е кратък, особено в жегата, установих лично вчера.

За трите години, откакто живея тук, Албена веднъж ме осведоми за семейното си положение и ме помоли, ако понякога имам излишни дрехи, да й давам. Веднъж дадох чудесни отеснели, съвсем нови пола и блуза на внучката й, и повече не съм се сещала, че бих могла да помогна на Албена, макар че всяка петък вечер / събота сутрин й оставям пред вратата вода, за да мие стълбите.

Днес Албена напомни за себе си, явно защото много се е уплашила след припадъка. Каза ми, че непрекъснато мисли как ще се справят внучките й сами ако стане нещо с нея, дали голямата ще живее дълго…

Казах й, че малката (14) е достатъчно голяма, за да й помага вече редовно, че може сама да отиде до гимназията да се запише, както моят син сам подаде документи, следи класирания и се записа, а следващата събота да я доведе да си поговорим за училище и други неща.

Нямаше начин да не се сетя за героите на ромската ми авантюра, на които вече няма да давам пари. Около 600 лв стигат за семейство, в което има доста на брой здрави пълнолетни.

Да, Албена, в сравнение с тях, живее в разкош. За 20 лв живее с двустаен общински апартамент, докато те за 30 ползват две селскостопански помещения на полето.

Докато те 4 месеца не намериха време да започнат да се ограмотяват (въпреки че нямаха много работа), и привикват и малките да просят, Албена сама е успяла да изучи в училище до 8 клас две момичета, които никога не й е хрумнало да праща да просят.

Малката внучка на Албена иска хубави дрехи, а предполагам, мечтае и за мобилен телефон. Подобно на повечето родители у нас, Албена не се е сетила да покаже на децата, че трябва да се научат да се справят сами. Нищо, аз, като фанатизиран представител на другата група родители, ще обясня другата събота, а може би и по-нататък пак.

Как можеш да помогнеш на Албена?

- Като  придружаваш нея и внучките й в някои институции – хем да й помогнеш, хем и момичетата да се научат как да се справят с бюрокрацията

- Като помагаш на внучките й с уроците – голямата би могла да се върне в училище и да завърши гимназия (и без това заради здравето си няма как да се натоварва с физическа работа), а и двете биха могли да научат английски и да работят с компютър

- Като подаряваш по някоя и друга излишна женска дрешка

Когато се запозная подробно с положението, ще докладвам повече. Надявам се със семейството на Албена да е  по-лесно отколкото със семейството на Грозданка.

С Бен, новият доброволец от Корпуса на мира, си говорихме за положението в циганската махала и как може да се помогне. Стигнахме до извода, че може да говорим с администрацията на училището в махалата и той, с ученици-доброволци, да занимава в извънучебно време ромските деца – с игри и учене, превръщайки сградата на училището в своебразен център, който да работи до късно, дори и в почивните дни, и лека-полека да привлича и възрастните и да им помага да се образоват.

Вчера, като минавах през махалата, си мислех, че е хубаво точно там да има разположени офиси на социални грижи, бюрото по труда, които да работят активно с хората в квартала, за да повишат вероятността да си намерят работа, вместо да зависят от помощи.

Приемам идеи за това с какво ученици в гимназия, американец-доброволец, както и други граждани, биха могли да помогнат да се промени ситуацията не само на ромите, ами на всякакви хора в неравностойно социално положение.

Чета “Времето на ангелите” на Айрис, и си спомних, че и аз доскоро намирах идеята за самоубийство за доста живителна и ободряваща: когато човек знае, че ако стане много напечено, може завинаги да се измъкне от скапания живот, той живее спокойно и с любопитство очаква следващия ден.

Да, но никой досега не е дал 100 % гаранция, че смъртта е краят. Всички религии смятат, че не е, а има и доста хора, съвзели се от близки до смъртта преживявания, които разказват това-онова. Така че няма утеха, че всичко ще свърши. Хм, малко изморително звучи.

Радвам се, че някак естествено преди време се плъзнах в друга посока: реших да се науча да живея щастливо тук и сега, независимо от обстоятелствата – като променям каквото мога и приемам каквото не мога, и правя разликата между двете. Мисля, че ако знам как да живея този живот, ще се справя чудесно и с евентуален следващ.

От процеса на умиране не ме е страх, дори и ако е болезнен. Знам, че е временен. Будистите, обаче, го вземат по-насериозно, затова се подготвят и за него. “Тибетска книга за живота и смъртта” е полезно четиво и за небудисти, и дори за невярващи в следващия живот – най-вече за тези, които знаят, че дните им са преброени или искат да помогнат на някого в такова положение. Дори смятам, че всеки трябва да има собствено копие от тази книга. Ако Станислав не ми върне моето, за Nти път ще си купя ново, и няма да му се сърдя.

Така че вече не живея с освобождаващата идея за самоубийството, но мисълта за смъртта ми помага да живея по-добре. Не ми позволява да си губя времето. Уча се да живея така, че да правя само нещата, които намирам, че си струват точно в този момент.

По-конкретно, мисълта за смъртта ми помага да устоя на изкушението да включа отново звука на телефона (изключен е от две седмици и ще остане така до края на отпуската) и да влезна в ролята на “Спешна помощ”, очаквайки евентуални позвънявания от всеки, който знае номера. Смъртта ми напомня, че дълбоко в същността си аз не съм спешна помощ, не съм линейка, че нямам безкрайно много време да разбера коя съм и да заживея в светлината на това разбиране.

 Не се учудвай ако не отговарям и на писмата ти. Дали ще се сърдиш е твое решение.

Обикновено живея с усещането, че никога не съм скучала, но в опита си да бъда честна и прецизна, казах:

“ Аз пък никога не съм скучала … освен, може би, в ситуации, в които съм била принудена да присъствам на скучно събитие …”

“Аха! Да речем в някой скучен час в училище!”

“Е, човек винаги може да превърне скучното занимание в интересно … бла-бла”

За последното ще пиша друг път. Идеята ми сега е да пиша за обществените услуги и събития, които често се оказват нискокачествени, безсмислени и времегубещи, но ние не правим нищо, за да ги променим. Защо?

Естествено, след разговора известно време в главата ми доминираше образът на училищната скука, защото седем години беше фактор, косвено причиняващ ми сърцебиене, главоболие и т.н. За седем години синът ми още не се е адаптирал напълно към училищната скука. Неумението му винаги напълно да прикрива това, се обяснява като арогантност от едни, и психологическо отклонение от други учители. А аз прекарвам твърде много време за да му напомням:

Не задавай въпроси на учителите. После ще потърсиш сам информация или ще питаш мен или някой приятел.

Никога не говори в час, колкото и да е скучно. Не рисувай. Не чети.

Не гледай учителите в очите, защото се плашат от погледа ти. Изглежда им дръзко.

Ако ти кажат да ги гледаш в очите, гледай ги мазно и леко уплашено (това и аз не знам как точно се постига )

Прави точно каквото ти казват, колкото и да е безсмислено.

Не казвай нищо (дори когато си поканен да изкажеш мнение), което не би казал твой съученик, по какъвто и да е повод, дори и в отговор на въпрос по учебния материал.

Прегледай още веднъж тези полезни родителски съвети и директни / индиректни учителски послания. Ако едно дете расте с подобни напътствия / изисквания във всички области на живота си, в какво се превръща? В циничен страхлив конформист. И как после искаш такъв човек да промени нещичко в средата си?

За мен е важно да науча сина си да превключва в такъв режим в някои аспекти на живота си, за да оцелее и да се научи на гъвкавост. Но за твърде много деца, това е единственият режим, в който се възпитават да оперират. Това се изисква от тях не само в училище, но и у дома, и на улицата. И малко от тях научават и други начини. За тях страхливият конформист не е защитна маска, която да сложат само когато наистина се налага да си спасят кожата; за тях това е зрелият, нормалният начин на постоянно функциониране.

Ето защо понякога наричам българското училище “душегубка”. И често намеквам, че и семейството заслужава това звание.

Още по темата:

Златната среда скапва златната младеж.

Егати пауъра

В душегубката

Какво искаме за децата си

Оставям настрана будистката етика, за да проговори будистката прагматичност. И изобщо нямам намерение да се заяждам с Г-жа Банева.

Биоразнообразието, освен всичко друго, означава генно разнообразие. А за какво ни е генното разнообразие? За какъв Х са ни нужни повече видове гени? За да можем от тях да създаваме нови видове, от които се нуждаем. Ако сравним с конструкторите Lego, би предпочел да имаш не само жълти тухли, нали?

Оставям настрана спорните генно модифицирани храни, които могат да решат завинаги проблема с масовия глад, да заменят скъпи ваксини и пр.

Става въпрос за всевъзможни други приложения, които карат учени, икономисти, политици, и бизнесмени  да говорят за “биобазирана икономика”. Представи си “биорафинерии”, построени в близост до земеделски райони – фабрики, които произвеждат какво ли не (включително толкова важните за икономиката и колата ти горива) от отглежданите наблизо растения. Растенията не са изчерпаем източник като нефта, а освен това, биорафинериите ще създадат още работни места, в райони, където преди е имало единствено слабо-развито земеделие. Представи си икономически ефективно земеделие в някоя бивша пустиня.

Та, за да създадем полезни за нас видове, ни е нужно разнообразие от гени: един ген от този вид ще кара растението да пониква и узрява бързо, така че да имаме по няколко реколти на година. Друг ген ще го прави издръжливо на студ / жега / суша / плесени и т.н. Спомни си приказката за Джак и бобеното зърно ( Jack and the Beanstalk).

Всеки ген е ценен, понеже може да послужи за разрешаването на специфичен проблем. В същото време, нито един ген не е по-ценен от друг в абсолютен смисъл. Жегоустойчивият е ценен за африканците, но е безполезен за ескимосите.

В тази връзка ми е много забавно, когато хора с определени политически възгледи решават,че гените на една човешка раса са по-ценни от тези на друга. Това ги подтиква да се погрижат за чистотата на расата / нацията. Резултатът е еднакви хора, които можеш да облечеш в еднакви униформи и да обучиш да набиват еднакво крак. В което, разбира се, едни откриват своебразна красота, а други не – всеки си има право на лош вкус.

Още по-забавно е, че някои от радетелите за чиста нациа се гордеят с дългата си история, която в съчетание с кръстопътната география, е позволила повече от хиляда и триста години всевъзможно племена да осъществяват кръстосано оплождане, с което, същите тези горди националисти обясняват своеобразния гений на етноса си.

Още, още по-забавно ми е, когато някои от тях поставят този гений на второ място в света – след гения на група, която е известна с ограничеността на генофонда си, а в някои среди и с това, че в идеалния случай трябва да бъде унищожена. Що, бе, господа? Толкова ли е страшно да кръстосаш гени с гений?

Айде по-малките измежду вас да слушкат не само в час по България, но и в час по Биология. Току виж изобретили някои биотехнологично чудо, което ще замени циганите с друга суровина и ще изведе родната козметична промишленост на светлинни години пред френската. А внуците ви ще са по-благодарни на вас, отколкото на Хан Крум, Бойко Борисов и Хитлер взети заедно.

P.S. Хуманитаристите могат да се упражнят в разсъждения за културното многообразие.

а с всички останали, които умират да са на нейното място.

Сред тях има такива, които не крият, че ако имаха възможността, биха я хванали за красивата коса, и биха я завлачили и натикали в калта. Те никога не биха признали, че след това с удоволствие ще носят обувките и очилата й.

Има и друг тип – тези, които обвиняват първите в зелена завист. Те мило и мъдро биха казали “Дай, Боже, всекиму!”

Още по темата:

Да го духат бедните (от мен)

Закуска в Тифани (от мен)

Патетично (от Марфа)

Никой ли не иска да си предложи PR услугите на Банева? Може пък да плаща добре.

Аз съм по-голяма и не можах да уча по тази система, но си спомням, че я имаше. Мислех, че е била само за начален курс, обаче. Радвам се, че Жилов напомни за нея. Очаквам коментари и разкази на бивши ученици, учители и родители.

Ужасно се зарибих и открих следните нещица:

Книга от Благовест Сендов, която тутакси поръчах.  

Интервю с Благовест Сендов, който сега е посланик в Япония.  

Историята на някой си Димитър Ганчев, чийто баща, заедно с Валери Петров бил писал буквара за системата. В началото се споменава за т.нар. ПГО (проблемна група по образованието), която тогава е работела към БАН и министерството на образованието.

За съжаление, засега не намирам кой знае какво в нета. Надявам се повече хора да пишат. Дано някой си пази учебниците. Бих искала да ги видя, и … много ясно, да притежавам някои от тях :) 

“Пусни ми пръста и млъкни, защото ще те ухапя пак. Или ще те ощипя. А аз щипя много гадно. Искаш ли да ти покажа?”

“Виж какво, идиотко, ще те удуша. Вземай си нещата и изчезвайте оттук. Веднага!”

Първата реплика е отправена към 3-4 годишно момиченце, а втората към майка му. Наистина ги изхвърлих, и с  кеф си протегнах краката и продължих да чета.

Хич не ме интересува, че сме се намирали в публично пространство. Да не би някъде да пише, че е разрешено да вадиш на някого душата на обществени места?

Този сън, скъпи приятели и съседи, made my day! С удоволствие изпих сутрешния си чай в леглото. 

***

Имам висок праг на търпимост към всякакви прояви на простотия, нахалство и пр. Много внимавам и с хумора, защото доста хора не понасят шегата по принцип, да не говорим за шегата като деликатна форма на критика. Просто чакам известно време и се надявам моята добронамереност и мекота да послужат за добър пример.

В много случаи, обаче, след известен период на чакане, ми кипва лайното и идва краят на взаимоотношенията. Често  не се хабя да обяснявам защо. Логиката ми е, че ако човек сам не се усеща, няма смисъл. А някои дори първи дръпват чертата, понеже на тях им кипва лайното, когато осъзнаят, че си позволявам да не им позволявам повече да ми се качват на главата.

Понякога, обаче, няма как да не бъдеш критичен, защото трябва да си свършиш работата, а част от нея е да посочваш грешки и да даваш идеи как нещата да се направят по-добре. В такива случаи, ако искаш да станат добре и бързо, свършваш ги сам; ако имаш време и търпение, оставяш хората да се учат; а ако ти стиска, пробваш да им показваш грешките и да даваш идеи, с риск да обидиш Егото им, при всичката си деликатност.

В идеалния свят, населен със здрави, пораснали индивиди, никой възрастен не би приемал забележките лично, а просто би отделял малко време да ги обмисли, да си даде сметка, че нещо все пак може да не е супер, и да се опита да го направи по-добре.

В реалния свят, обаче, се налага да се уча да преценям все по-добре с кого да се пошегувам, на кого да покажа грешката директно, на кого да о(Т)кажа помощ, кого да ощипя, ухапя, изритам или удуша.

Всяко от тези действия е будистко, защото цели да докара един до просветление, а друг да защити. Време е винаги да съм в съзнание, че точно както се грижа за всички останали, трябва да се грижа и за себе си. Не бива да забравям, че не съм Бог, и мога да се грижа за ограничен брой хора и каузи. Затова трябва да правя избори и да (се) отказвам.

Има един човек, обаче, от когото е очевидно, че не бива да оттеглям грижите си – това съм аз.

To love oneself is the beginning of a lifelong romance, казва Оскар Уайлд. Е, аз съм още в медения месец, който други биха нарекли криза на средната възраст.

Някои казаха, че такъв няма. Други се притесниха да не са заподозрените и побързаха да се разграничат. Дълго мислих и реших да призная, че Аз съм Елитният Блогър.

Моите текстове са интересни и полезни, докато текстовете, писани от други, в повечето случаи не са нито едното, нито другото.

За разлика от повечето ми съседи в Блогосферата, обаче, не си позволявам да критикувам, нито групово, нито индивидуално, по две причини:

За да не спрат да ме четат (обичам да ме четат);

За да им дам възможност да се научат (обичам да чета).

Seems like Miss Piggy, our Buddhist nun

decided that being fat is no longer fun.

She wants to be like a French mademoiselle instead,

but that’s something she’ll never get.

As you can probably infer,

I’ll once more poke fun at her.

Piggy dreams of being a Fashion TV star,

but what has she done so far?

That’s just an impossible task;

the reasons why I’ll soon unmask.

She said she’d start a diet that’s very strict,

but what happened is very easy to predict.

All that was just a fraud;

I saw her eating a sandwich; she was caught.

Sorry, but I could no longer keep quiet –

pizza and chips  is not what I call a diet.

I can imagine her waking up at midnight for a snack and beer;

that’s not what a French lady would do, dear.

Now you see that what she told you was a myth

that I could no longer put up with.

All her “serious intentions”

turned out to be nothing but pretensions.

What else can I say but “Sorry!”

 You were not made for a French model’s glory.

Още един филм, който можеш да гледаш с малък тийнейджър. Освен това ще бъдеш в крак с модата – целият свят е луднал по циганската култура – чак в САЩ слушат цигански групи, а Европа е отворила дори вратите на парижката опера – за да покаже спектакъл точно по този филм.

Циганско време е от вълшебните филми. Габриел Гарсия Маркес в едно интервю каза, че винаги можеш да разкажеш прозаичната случка с красиво глупаво момиче, избягало с някой войник, но е много по-интересно и красиво да разкажеш версията на майка й – докато момичето прибирало изпраните чаршафи от двора, се възнесло заедно с тях.

Магическото мислене все още е запазено в някои части на света, но напоследък го срещам само в книгите на Маркес, Ескивел, Аленде, и филмите на Кустурица.

“Циганско време” разказва за желанието да помогнеш, заради което можеш да продадеш душата си. Но по-важното е, че те подсеща да помислиш по някои въпроси за любовта – какво си готов и какво не си готов да простиш на любимия, например.

Освен пуйките, способни да летят са и лъжиците.