За филма на BBC за дома за деца с увреждания в Могилино

 

 

Ей сега го изгледахме в Google Video. Накратко – по-хуманно изглежда от душовете в детския дом да се пусне газ и да се свърши веднъж завинаги.

Според персонала, всичко е нормално – да дойде дете, което, да речем е сляпо, но пък е подвижно, с нормално тегло, и постепенно да стигне дотам, че да изглежда като скелет и да не може да стои само на краката си.

Нормално е децата да не получават квалифицирано медицинско лечение, защото така или иначе няма да живеят 100 години.

Нормално е деца с увреждания (не съвсем ясно какви) да не се образоват, и да стоят по цял ден на столчета или на гърнета, без да имат никакви играчки, без никой да разговаря с тях и пр. И, разбира се, никакво излизане навън.

Нормално е, когато журналист на BBC, която 9 месеца снима в дома, пита директорката от какво има нужда, тя да твърди, че единствено от компютър. Нормално е да я пита пак, и да получи същия отговор.

Нормално е, когато дете си смуче пръста, да му го ампутират и пр. – неща, които сме виждали и друг път по нашите телевизии.

Нормално е във форумите да има доста коментари, че такива деца не трябва да живеят, понеже и без това са мангалчета.

Нормално е в страна на ЕС на всеки 50 деца едно да живее в такава институция.

Според отговора на правителството, за социалните институции отговарят общинските кметове. Но това е друга тема, по която не знам дали имам смелост да пиша, особено преди изборите, особено в нашия град.

Учители, докато стачкувате, научете ни!

Това е статия на Александър Божков, препечатана от сайта на Дневник.

Напълно подкрепям мнението, че реформата в образованието трябва да тръгне от учителите и да бъде подкрепена от обществото. Не можем да чакаме да се случи отгоре. Тъй като се уморих да го обяснявам, ще се позова на този авторитет

Ето я и самата статия:

Дойде денят на началото на учителската стачка. Учителите ще стачкуват, защото искат по-високи заплати. Веднага. Със сто процента по-големи.

Готов съм да се присъединя към техните искания. Правя груба сметка. Малко под 400 лева получават средно сега. Искат 800. Сто хиляди учители, по 400 лева допълнително на месец, по 12 месеца, равно на 480 милиона лева годишно. Не че ги няма българската държава тези пари. Може да ги извади практически начаса. Дори няма да се разклати планираният бюджетен излишък. Да им ги дадат, щом има откъде. Защото няма съмнение, че учителите са зле платени.

Да се абстрахираме от аргумента, че ако даде на учителите, правителството ще трябва да обяснява защо няма да даде на лекарите, на полицаите, на горските, на железничарите и така нататък. Защото правителството затова е правителство, за да си определи всяка година по един приоритет и да каже: “Тази година само на учителите! Толкоз! Догодина на следващото съсловие!”

Ето, отстранихме другите кандидати за увеличение на заплатите. Останаха учителите. Тъкмо да се зарадвам, че ще получат парите, и нещо започва да ме човърка отвътре. Не ми харесва съвсем идеята на всички да се увеличи заплатата поравно. Някои са по-добри учители, други – не чак толкова. Някои са по-натоварени учители, други – по-леко го карат. Някои произвеждат отличници като за Харвард и Оксфорд, но пък други мъчат някакви циганчета поне да могат да си пишат името.

Как да се диференцира заплащането на учителите?

Отварям сайта на Министерството на образованието и науката и намирам там най-отпред “Национална програма за развитие на училищното образование и предучилищното възпитание и подготовка”. В тази национална програма едни съвестни чиновници от министерството са дали всичко от себе си, толкова могат хората, предложили са някакви принципи за диференцирано заплащане на учителите, имат идея за външно оценяване на училищата, дори за национално стандартизирано външно оценяване пишат. В тази програма се предлага и да се въведе система за кариерно развитие на учителите, дори и за награждаването им.

На осемнадесетата година от прехода, в третата година от управлението на настоящото правителство, година след приемането ни в Европейския съюз тази “Национална програма за развитие на училищното образование и предучилищното възпитание и подготовка” продължава да съществува само на сайта на Министерството на образованието и науката и предстои някой ден да започне да се прилага в системата на образованието. Кога ще я приложат, кога ще измерят резултатите, кога ще оценят диференцирано резултатите и качествата на учителите, че да имаме някакво основание да повишим заплатите им не на калпак, а съобразно приноса и качеството на образованието, което дават?

Тук нещата със стопроцентовото увеличение някак зациклят. Вижда се, че държавата не знае как днес да увеличи диференцирано заплатите и затова изобщо не иска да ги увеличава. Започвам да разбирам правителството и неговите аргументи.

Същевременно веднага си припомням, че учителите са именно тези най-умни хора, които са ни учили всички и продължават да учат децата и внуците ни. Като са толкова умни, мисля си, сигурно са се досетили отдавна за този проблем и са приготвили свой вариант на всичко, не само как да им се увеличат диференцирано заплатите, а и как да се реформира цялата образователна система бързо и ефективно.

Отварям обнадежден сайта на Синдиката на българските учители, като очаквам там да намеря контрапрограмата на учителите за образованието. Намирам една високопарна реч на Янка Такева, правила за провеждане на стачка, колективен трудов договор за 2006(?) година и други подобни. Изведнъж откривам точно каквото, изглежда, ми трябва – “Национална програма за устойчиво развитие на средното образование в Република България”. Отварям тази програма и разочарованието ме наляга изведнъж. Оказва се, че това е документ от 2003 г. и е разработена… за подпомагане изпълнението на т. 4 от Стачните искания на Синдиката на българските учители от 5.07.2003 г., според които Министерството на образованието и науката следвало да разработи до 22.12.2003 г. Национална програма за устойчиво развитие на средното образование и Програма за повишаване статуса на учителската професия.

Пак са писали нещо по повод някаква стачка и там са си останали. Не помня дали през 2003 са им увеличили заплатите, вече няма и значение.

Потърсих и уебстраница на синдикат “Образование” към КТ “Подкрепа”. Оказа се, че те пък изобщо нямат страница в интернет, но в Google срещу тяхното име излязоха единствено многобройни искания за оставка на министъра…

Замислих се много сериозно и постепенно се сетих, че не съм чувал някъде и някога в последните няколко години тъкмо учителите да са представили своя цялостна алтернативна програма за реформа на българското училище. Нали точно те познават тази материя отвътре, знаят какво е лошо и какво е добро в нашата образователна система, те би трябвало да се опитват да променят нещата и да знаят кое им пречи в тази промяна и какво трябва да направи държавата, за да могат те да променят образованието.

Защото, драги учители, вие ще правите реформата в края на краищата. Вие сте нейните изпълнители и ми се струва естествено тъкмо вие да сте авторите и на идеите, и на конкретните действия, които трябва да се извършат, за да се получи резултатът. А този резултат е, първо, децата да получат адекватно и модерно образование и, второ, учителите да живеят добре. Няма как да се разменят местата на първото и второто.

Затова, докато стачкувате, може би е добре да се съберете, поне тези от вас, уважаеми учители, които смятат, че знаят какво и как трябва да се промени в българското образование, и да научите политиците и чиновниците от образованието и финансите какво да правят по темата.

Така от стачката ви ще има някаква полза.

идеите на атанас марков

Попаднах на тях, докато четох статията на Александър Божков за реформите в образованието, в сайта на “Дневник”. С удоволствие бих копирала целия текст тук, но е дългичък, затова ще го публикувам като отделен документ в word.

Макар че е млад програмист, а не министър на образованието, директор на училище или учител, Атанас е отделил време да помисли върху някои важни за образованието въпроси и да предложи своите идеи, както и  да даде примери за успешно реализирано образование във Франция.

Ако се интересуваш от учителски стачки, външно оценяване на знанията и уменията на учениците, оценяване на учители и училища, финансиране на училищни проекти, този документ ще ти бъде полезен.

atanas_edu.doc

Ще се радвам да коментираш поставените въпроси тук, в моя блог. Твоите коментари могат да се превърнат и в мои постинги тук

Чудя се дали да не направя отделен блог, който да е посветен на образованието. Как мислиш?

големи или малки класове

Напоследък често се чува мнението, че 50% от учителите са излишни, понеже децата в училищата са намалели. Цитираме европейски и български статистически данни. Хората от моето поколение и по-възрастни си припомнят големите класова от 35-45 души, които не ни попречиха да сме по-грамотни от децата, които днес учат в наполовина по-малки класове. Струва ми се, обаче, че тук смесваме два проблема: ефекта от големината на класа и преподавателските умения на учителя. Днес оставям на мира учителите и се фокусирам върху големината на класовете.

Има случаи, в които големината на класовете няма никакво значение за качеството на преподаването / възприемането. Независимо дали групата се състои от 5, 50 или 500 души. Това е вярно за часовете -лекции, т.е. учителят говори, а учениците слушат, комуникацията е еднопосочна.

Тъй като в българското училище повечето учебни часове са от този тип, класовете биха могли да бъдат доста по-големи, отколкото са в момента. По този начиин би могъл да се намали драстично броят на учителите. Да, би било проблематично ако учениците не слушат, а вдигат шум (най-малкото), но при някои учители това се случва и когато групата е малка.

Доколко е удачно, обаче, този начин на преподаване да бъде единственият?

Забелязала съм, че това, с което най-много обичат да се хвалят елитните американски колежи, е съотношението студенти: преподаватели и малките класове. За върха на сладоледа се смятат групи от студенти от под 10 души. За нормална малка група се смята от не повече от 15 души.

Тези класове са необходими, защото е силно застъпена семинарната форма на учене, където то всеки студент се очаква да се включи в обсъждане, в съвместно изследване, и мнението на всеки студент се смята за ценно. В такива класове студентите учат един от друг, а разнообразието от гледни точки е поставено на пиедестал. Колежите се стараят да осигурят такова разнообразие при приема на студенти и да съставят випуск от разнообразни по етнически, класов, религиозен, расов, културен и пр. признак. Думичката „diversity“ (разнообразие) се е превърнала в мантра, и към това вече се стремят и традиционно консервативни колежи.

В Оксфорд преобладават индивидуалните срещи-разговори между студент и преподавател – не като екстра, а като основен образователен метод.

В британските училища забелязвам доста големи класове – да речем 35 деца, но те се разпределят в групички. Може да обитават една класна стая, но всяка групичка има свое кътче (маса и столове) и работи самостоятелно. Тук ключовата дума е „самостоятелно“. Учителят не е лектор, а един вид фасилитатор на учебния процес – снове от групичка на групичка, наблюдава и помага. Обикновено си има и асистент. Този модел предполага по-високи очаквания към децата – че с доста неща ще се справят сами; смятам, че така се изграждат по-уверени личности, които поемат повече отговорност за собственото си образование. В тази връзка, претъпканите с хора библиотеки в съвсем нелъскави квартали на Лондон вече не ме озадачава. И тук разнообразието е на почит, и включва и деца със специални образователни потребности, с физически недъзи. Но темата за разнообразието оставям за друг път.

И така: ясно е, че учителят е нужен за да поднесе еднопосочно информация към слушащата публика, но въпросът ми е дали това е единственият нужен на децата ни начин? Той ли трябва да продължава да бъде основен в нашето училище? Ако да, то големите класове и малкият брой учители се налагат като очевиден икономически избор.

Ако смятаме, че е добре да дадем думата и на ученика (не само за да бъде изпитан), трябва да има по-малки групи, а оттам и повече учители. Но ние и сега имаме много учители и малки групи ученици. Защо липсва диалогът в нашите класни стаи?

Напоследък ми хрумна, че би могло да е икономически изгодно и педагогически ефективно да се приложи смесен модел – като в университетите – големи класове за „лекции“ и малки класове за „упражнения“.

Нямаше как да не спомена въпроси за разнообразието и самостоятелната работа, ценността на учениците като „преподаватели“ и смятам да ги разгледам поотделно. Ако нещо ви кара да се произнесете по тях още сега – заповядайте. Но не забравяйте и основния въпрос – малки или големи класове?

потребител vs. производител

Искаш да си купиш нещо хубаво на добра цена, нали? Предлагат го фирма А и фирма Б. Всяка от тях иска да задържи клиентите си и да се сдобие с нови.

За да те спечели / запази като клиент, фирма А ти предлага по-ниска цена. За Б остава да ти предложи още по-ниска цена или усъвършенстван продукт (т.е. повече) на същата цена, или да привлече вниманието ти с нещо революционно ново, за което си готов с радост да платиш повече.

Ето защо като клиент винаги се радваш на конкуренцията. Нека видим, обаче, какво им коства на фирмите, за да се радват на честта да им бъдеш клиент. Важно е още в началото да уточним нещо за цените. Ако ти купуваш продукт за 20 лв., на производителя същият продукт може да струва 10 лв. – т.е. това, което той е платил за материали, части, услуги на други фирми, заплати на собствените служители, реклама и т.н. В такъв случай, като извадим от 20 лв. (цената за теб) 10 лв. (вложеното от него), му остава печалба 10 лв.

Трябва да знаем, обаче, че докато за теб продуктът може да струва 20 лв. дълго време, за производителя в различни моменти струва повече или по-малко от 10 лв. в зависимост от променливите цени на материали и услуги, за които плаща той. Ти, вероятно не се замисляш за това, докато цената на продукта не се повиши значително и рязко, като цената на кашкавала това лято.

Нека, обаче, не мислим за неприятни случаи, в които за същото ни искат повече. Хайде да разгледаме любимите ни потребителски ситуации:

 

по-ниска цена за същия продукт

Ако досега си плащал 20 лв. и сега имаш възможност да платиш 15 за същото качество, ще си доволен, нали? Ако на производителя продуктът продължава да му струва 10 лв, няма да му е приятно вместо 10 лв. печалбата му да бъде 5 лв., но е принуден от конкурента си.

Ако иска да запази печалба от 10 лв., докато ти предлага продукта за 15 (защото иска да си купи яхта или просто да се задържи в бизнеса, а заедно с него и служителите му), той трябва да промени нещо, за да плаща по-малко. Може да започне с доставчиците. Ако е голям клиент, ще ги притисне да смъкнат цената, ако не е в състояние, ще се обърне към конкурентите им, които изведнъж предлагат по-ниска цена. За доставчиците и техните конкуренти, това означава по-ниски печалби – те са в положението на фирмата, от която купуваш ти. Така че и те променят нещо. В един момент се стига дотам, че се налага фирмите да опрат до собствените си служители, за да запазят печалбите (за да си купят яхти или просто да останат в бизнеса, заедно със служителите си). Тогава се налага да правят съкращение или да искат повече работа за същите пари или да се намалят заплатите.

Като потребител, ти променяш съдбите на няколко групи хора. Но ти самият си нечий служител, и твоята съдба е в ръцете на потребители, търсещи изгодна сделка. Така че винаги когато плащаш по-малко за същия продукт, ти пораждаш ситуация, в която има опасност да останеш без работа или да трябва да работиш повече за същите пари.

усъвършенстван продукт на същата цена

Ясно е, че не производителя ще му струва повече да подобри продукта, отколкото би му струвало да не го променя. Това означава по-малки печалби за него, а оттам вече знаеш какво следва за всички които работят при него и доставчиците му.

революционно нов продукт, за който щедро би платил повече

Революционно нов продукт на производителя струва много повече от усъвършенстван. Но и в двата случая се прибавят разходи за изследователска дейност, за плащане за интелектуална собственост и пр. А тези неща струват скъпо, както и новите машини, които ще бъдат създадени, за да произвеждат новия продукт. Ще се плаща и за обучение на служителите.

В началото фирмата може да работи на загуба, само за да ти се хареса на теб, потребителя.

Това, разбира се, ще я принуди да притиска доставчици, да съкращава служители или да иска от тях повече за същите или по-малко пари.

Знам, че ще си кажеш, че те карам да се чувстваш виновен и оправдавам оядените милиардери, които се гаврят със служителите си, за да си купят яхти и самолети. Съгласна съм, че има доста работодатели от този тип, но има много и от другия – хора, които работят с любов, не мечтаят да станат милиардери, обичат служителите си и ги приемат по-скоро като партньори. Точно такива работодатели са притиснати, и много от тях фалират, често изоставени или саботирани в труден момент от собствените си служители, за които са се раздавали. Познавам такива хора.

Така че, винаги когато се кефиш, че си ударил кьоравото, се удряш в собствения си джоб, понеже ти самият си нечий служител, а в някой друг магазин, някой друг се кефи на добрата сделка.

Все повече хора по света в ролята си на потребители се борят за по-високо заплащане и по-добри условия на труд за други хора, а по този начин и за себе си, защото подкрепят почтения бизнес. Но това в много случаи означава, че са готови да платят повече вместо по-малко.

Как разбират кой е почтеният бизнес? Ами интересуват се – следят корпоративните новини, а освен това се ориентират по официално утвърдени знаци като Fairtrade, например.

Ти готов ли си да платиш повече, за да подкрепиш почтения бизнес? Ако имаш информация, с която да помогнеш и на други да се ориентират, прати ми я да я публикувам тук, постни я в блога си, разкажи на приятели.

 

Анкета:

Ако утре се появи кашкавал на цена 5 лв, с отлично качество, но ти знаеш, че работниците, които го произвеждат вземат идиотско ниски заплати, ще купуваш ли от този кашкавал?

не ставаме нито за комунисти, нито за капиталисти

Не обичаме капитализма, защото той не е грижовен и не ни гарантира сигурност. Държавата не се грижи много-много за слабите членове и оставя това на самите граждани, които създават граждански сдружения, неправителствени организации и се занимават с благотворителност и решават куп социални проблеми. Ние нямаме сили и кураж да се грижим сами за себе си, камо ли за чуждите хора. И мразим конкуренцията.

В този смисъл повече ни приляга да живеем в комунизъм – държава-родител осигурява на всеки работа и му казва какво точно да прави и … дори и да не го прави добре, го оставя на работа. Колегите му го търпят, защото и те самите не обичат „да се гърбят“ и им е все тая какъв ще е резултатът от труда, за който получават заплата. В резултат се създават продукти и услуги, които няма как да се експортират, освен на ниски цени. Ясно е, че икономиката в този вид не носи достатъчно пари. Затова се вземат заеми, а заплатите не са кой знае какви. Всички потъват заедно, но общо взето не се мразят, защото не се конкурират, нито им се налага да се грижат един за друг.

Българинът се смята за рядко устойчив вид. Интересно ми е дали и как ще оцелее в 21 век. Тъй като е изобретателен и високоинтелигентен, може да открие нов начин за оцеляване – отвъд пазарната и плановата икономика. Йеее! Пък аз веднага ще си облека тениска с надпис „Гордея се, че съм Българка!“

откъде идват парите в държавата

От данъци, заеми, от спечеленото от българи в чужбина, от чужденци, пребиваващи в България.

Теоретично данъци плащат всички, но заетите в държавния / общинския сектор всъщност не са истински данъкоплатци, защото на тях държавата хем дава, хем взема. Това, разбира се, не означава, че те не са пълноправни граждани на страната в моите очи. Но тук въпросът е за парите.

Та, колкото повече частен бизнес се прави в България, и колкото повече българи работят в чужбина и харчат / пращат пари тук, толкова повече пари ще има в държавата. Друг е въпросът как ще се харчат, но за да се харчат, трябва първо да ги има.

Ако следваме тази логика, мъдрите управляващи биха направили всичко възможно да създадат условия в България да има повече частен бизнес, да идват повече чужденци, и … ако това не сработи, повече нашенци да работят в чужбина и да пращат тук.

Едва ли последното е най-добрата идея, защото на пращащите ще им измрат възрастните близки, на които пращат, а и в един момент ще решат, че като живеят по-добре в чужбина, ще е по-разумно най-после да си вземат семействата там.

Тъй като чужденците идват най-вече като туристи или по работа, то ясно е, че отново опираме до укрепване на частния бизнес, така че въпросът е как се създават благоприятни условия за частния бизнес. Струва ми се, че така:

• лесни процедури (малко бюрокрация)

• по-малко корупция

• по-ниски данъци и осигуровки

• квалифицирани и желаещи да се образоват хора

Процедурите за бизнеса са трудни, защото по този начин се създава изкуствена необходимост от повече служители, както и условия за корупция. Ако се опростят, много хора ще загубят работата си.

Корупцията е свързана и с ниските доходи, но … най-вече с алчността. Свързана е и с липсата на смелост и солидарност сред тези, които може да решат да корумпират, но може и да не решат – т.е. с изборите, които всеки от нас прави – дали да мине по-бързо и по-лесно като плати или не. А алчността? Дълга тема.

Ако се намалят данъците и осигуровките … на пръв поглед съществува опасност в хазната да влизат по-малко пари, но първият поглед е достатъчен ляво-ориентираниет политици (независимо дали официално се зоват десни), които искат да преразпределят повече пари, да са против. Против ще бъдат и голям брой наети на работа, които си въобразават, че високите осигуровки един ден ще им гарантират по-високи пенсии.

А как се създават квалифицирани и желаещи да се образоват българи? С реформи в образованието, при които си отиват 30-50% от учителите, а на оставащите им се налага да работят здраво и да не спират да се образоват, за да не загубят новите си привлекателни заплати.

Освен учители и чиновници, прагматичните управляващи биха посъкратили и полицаи, а ако е възможно и военни.

Айде сега да видим каква подкрепа би получило от българите правителство, което:

• съкращава от работа огромен брой хора

• намалява осигуровките, а оттам и ‘гарантираната’ от държавата бъдеща пенсия

Никаква. Затова и никое правителство не предприема такива реформи. Никой не може да си позволи да е железен като Маргарет Тачър. Ето защо в България са малко реално печелещите, а много заетите в публичния сектор. Ето защо малко от вторите ще преминат към редиците на първите. Ето защо на знаещите и можещите им писва да носят бремето на глупава политика и нежелаещи да пораснат сънародници. И си тръгват.

прагматично за стачката

Не знам дали в България има достатъчно пари, за да се увеличат 100% заплатите на учителите. Трябва някак да се разбере.

Не съм наясно откъде идват парите за учителските заплати – каква част от държавната, и каква част от общинската хазна. Всъщност как стоят нещата?

След като изясним кой всъщност плаща заплатите на учителите, трябва да изясним дали той смята, че трябва да има увеличение.

Нека за удобство приемем, че всички данъкоплатци плащат заплатите на учителите. Част от тях са убедени, че има пари и че трябва да се изпълнят исканията на учителите. Повечето от тях са от средите на самите учители. Какво мислят останалите данъкоплатци?

Не че смятам наетите от държавата и общината за данъкоплатци в истинския смисъл на думата, но това е друга тема, така че включвам и тях.

Ако обществото смята,че трябва да се плаща повече и знае, че има пари, то ще настоява – съвсем спонтанно, ще направи всичко възможно да притисне управляващите, особено ако добавим към това и “традиционната любов на българина към образованието”.

Родители, баби и дядовци, симпатизанти на образованието и учителите, загрижени за децата, ще излезете ли на улицата, ще зарежете ли рахата или работата си, за да изразите подкрепата си?

Да си представим, че го направите, че учителите осъмнат с двойни заплати, как ще се промени съдбата на децата – мъничките, които всеки ден отиват до училище и питат “Госпожо, сега какво да правим?” и после се връщат вкъщи. Какво им обяснявате за ставащото, скъпи родители, баби и дядовци? А вие учители, какво им отговаряте, когато ви питат? Какво изпитвате в този момент?

какво правят учителите, докато стачкуват

Някои са в болнични, други имат неотложни лични ангажименти, трети отиват на ресторант с половинките си.

А тези, които са там, в учителската стая?

Карат се и говорят някакви несвързани неща, които прераказани три пъти не можах да схвана.

Ето защо моя позната каза, че утре ще работи, защото не може да издържи трети ден с колегите си в една стая – това я убива. Готова е да официално да стачкува, а неофициално да работи, понеже няма нерви да търпи колегите. Интересно как се справят децата.

В същото време някои членове на стачния комитет официално не стачкуват. като ги питат защо, отговаят “Ма кво ти пука?”

А Юлиан Попов предлага учителите да отидели в някое Интернет кафе и да пишат статии за Уикипедия, та да вършат нещо полезно. Оставих коментар в блога му, за да го осведомя, че в училищата има компютри, че и Интернет, та не е нужно да се ходи по разни кафета.

Но това с купуването на компютри е доста популистки ход на образователния министър, без никаква стойност. А това, че при оценяването на учителския труд се ценят учители, които печелят европейски проекти и губят времето на отличниците с ходене по олимпиади … е безобразие, както разбирам от коментари в друг блог.

защо един велчев пролет не прави

и още нещо, което писах в “Капитал” преди 3 години:
ОК. Милен Велчев предложи през есента да се подпише надпартийно, консенсусно споразумение за дългосрочни инвестиции в образованието.

ОК. Политиците едва ли ще си позволят да звучат дотам ретроградно, че да кажат, че не си струва.

ОК! Ама това не ми е достатъчно!

Продължавам притеснено да си задавам въпроси за:

1. Времето – есента не е ли твърде кратък срок за разработването на национална образователна стратегия, която да бъде обсъдена, коригирана и приета от всички политически сили? Още повече ме смущава фактът, че в момента е лято – т.е. традиционно отпускарски сезон (особено за политиците) – кой ще се задълбочи достатъчно в толкова обширна област като образованието? Огромен е рискът да бъдат приети прекалено широки и неясни параметри, които по-късно да бъдат тълкувани многозначно. Освен от обща стратегия се нуждаем от конкретни измерения относно не само какво да се учи, но и как (второто се смята за приоритет в страните, които в XXI век вземат образованието насериозно).

2. Работният екип – коя политическа сила ще се ангажира с разработването на проекта – управляващите или всички? Кои ще са конкретните личности – наши и евентуално чуждестранни, които ще бъдат привлечени? Дали са достатъчно добри, а и мотивирани?

3. Широчината на дебата – дали ще е политически, надпартиен-експертен или обществен (тук включвам и политиците, и експертите, и целокупния народ)? Ще ми се да е последното, но дали идеята ще завладее умовете и сърцата на хората зависи от PR на кампанията. А ако все пак някой успее да накара народа да се замисли сериозно, къде ще бъде представена трибуна на тези, които могат да споделят идеи и опит?

Струва ми се, че всички медии (независимо от политическите им пристрастия) могат да бъдат ангажирани в популяризирането на дебата. Елементарно е да се предложат дискусии във всички интернет форуми, които да пренасочат заинтересуваните към един специално създаден за целта сайт, който да включва актуална информация за проекта, линкове към сайтове, които популяризират ефективни практики и добри идеи, както и форум, който да бъде следен от официално ангажираните с изработването на националния образователен проект.

Време е да използваме целия интелектуален ресурс на нацията. Чудесно е да привлечем и част от чуждестранния. Струва си да си дадем сметка, че Венецуела има Министерство за развитие на интелектуалния потенциал, което успя да ангажира най-добрите американски специалисти в разработването на стратегии – например екип от “Йейл”, оглавяван от небезизвестния Робърт Стърнбърг. Сингапур успя да събере по едно и също време Стърнбърг, Хауърд Гарднър, Едуард де Боно и т.н.

Струва си да си дадем сметка, че любимият ни израз “Пари ми дай, акъл си имам” досега не ни е помогнал много.