полетът на костенурката

Благодаря на Невенчето за прекрасния подарък. Това е най-полезният подарък, който съм получавала в близките години.

Чела съм доста обемиста биография, тъй че когато гледах филма Iris (по книга на съпруга й), бях озадачена да видя Айрис единствено като млада жена с многобройни любовни връзки, и като старица, потъваща в мрака на Алцхаймер. Сякаш Айрис не е била гениален писател, автор на 25 романа и 4 книги по философия (не броя статии), отличен преподавател по философия в Оксфорд, обожаван лектор от двете страни на океана, DBE. Сякаш Айрис не е била мъдър и обичащ и грижовен приятел и ментор на десетки хора. Поне стана ясно, че е lovable. Както и да е, намерих оправдание на филма, който сам по себе си е чудесен … филм. Но фактът, че Кейт Уинслет ( в ролята на младата Айрис) била толкова заета, че така и не прочела и една книга от Айрис е …

Благодарение на филма, както и многобройни статии, Айрис се превърна в клише.

В книгата, която току що прочетох, няма хронология на живота й. Повечето факти на които биха се спрели традиционните биографи са пропуснати или само маркирани. Дори повечето страници разказват за други хора, с някои от които Айрис дори не се е срещала. Доста място е отредено на самия биограф. Точно заради това тази книга е любимата ми биография.

Тя показва обкръжението на Айрис, част от което е самият биограф, както и реакциите на това обкръжение спрямо всичко свързано с Айрис.

Авторът е откровено субективен – също като мен, когато пиша за филм или книга. В същото време имах чувството, че бих написала същата биография за Айрис – на базата на фактите, които съм чела, но най-вече на базата на книгите й. Единствената разлика щеше да бъде липсата на лични анекдоти, както и фактът, че Айрис не е помолила точно мен да пиша за нея. Тогава откъде идват толкова много съвпадения? Биографът предполага, че тази Айрис, която е познавал, е тази, която е позната на читателите, но не и на кинозрителите.

Всъщност нужно ли е да знаеш факти от живота на някого, за да смяташ, че го познаваш? А знаенето на факти означава ли, че го познаваш? И все пак точно този биограф пише онова за клюките.

Е, няма да попитам защо такъв патетичен некадърник е избран прекалено къдраво и бързо да възхвалява Аллах. Иначе напоследък се шегувам, че ще реформирам Исляма.

Вчера моя приятелка каза “Мразя го тоя дето пее”. “Аз пък съм му фен”, излъгах. “Как може да го пускат толкова силно. Бих го застреляла.Може ли в християнска държава!” “А защо не стреляш по околните кафенета, които ми вадят душата до късна нощ?”, попитах аз. Засмяхме се и приключихме разговора.

Докато си правех чай и слушах некадърната молитва днес, си спомних една конспиративна теория, че молитвата един ден може да е призив за мюсюлмански погром. “Дрън-дрън” съм отговаряла винаги. “Чудесно” е отговорът ми на изказвания, че нашият край щял да стане турска провинция “Булгарстан”, и винаги уточнявам, че образованите хора по принцип, и учителите в частност, за по-ценени в Турция, отколкото тук.

Относно верски сблъсъци, живея спокойно, понеже вярвам не в благоразумието, ами в еснафщината и страхливостта на българските граждани, независимо от етноса и вероизповеданието им.

И все пак, ако се случи нещо подобно на кръвопролитията в бивша Югославия? Чувството ми е на огромна досада, тип “Защо някакви плебеи ще ми натрапват далечна за мен ситуация!” Много е тъпо, наистина.

Тези, които се възползват от тъпотата на масите са ненормалници. А ние, духовните аристократи, така ли да стоим и да гледаме набиващите крак кафяви униформи?

В del.icio.us имам тагове gypsies, но и … nazi

“Знаем, че е невъзможно да проникнем във взаимоотношенията на другите хора, и точно затова, вероятно, разпитваме за тях, а клюкарстването за нашите приятели е най-завладяващият разговор. Това не е нещо, което трябва да бъде презирано. Точно от тези “клюки” се раждат идеите за човешката природа, изкуството, пиесите, романите, и, което е по-важно от всички тях, но и необходимо за всички тях - съчувствието.”

от биография на Айрис Мърдок

“Не ти ли се иска понякога да имахме ключ, с който да отключим загадките на вселената?”

“Не знам какво имаш предвид като казваш “ключ”, не знам какво имаш предвид като казваш “загадка”, не знам какво имаш предвид като казваш “вселена”

*

“Какво си мислиш като чуеш думата “Париж”?”

“Мисля си за буквата “П”, буквата “А”, буквата “Р”, буквата “И”, буквата “Ж”.

*

Винаги съм подозирала, че и университетите не са люлки на свободната мисъл. Струва ми се, че и в тези, на които се възхищавам отдалеч, за да си добро момче, трябва да си наясно какво може и не може да четеш, казваш и мислиш.

Пример:

Айрис може да е смятана за най-интелигентната жена в Англия, но това не пречи на колегите й да се подсмиват зад гърба й заради увлечението й по екзистенциализма, който тогава е смятан за псевдо-философия.

Може би затова везните на предпочитанията ми отново се накланят към чистачка вместо към професор.

Може би аз не разбирам. Нямам и претенции да разбирам. Била съм псевдо-студентка, и, може би, заради това ми се е струвало, че уча в псевдо-университет.

Какъв е твоят опит? Имаш ли право на свободна мисъл и слово в твоя университет?

шведски зен

Отначало нямаш никаква идея за какво се разказва във филма. Известно време даже не знаеш коя е Фани. Струва ти се, че едва ли ще има сюжет. Но не можеш да се разделиш със старинния коледен разкош, и си казваш, че все пак, в оставащите 3 часа може и да се случи нещо, но това е по-скоро оправдание за слабостта ти към красивите предмети.

По-късно влизаш в малкия свят на Фани и Александър и всичките им близки, роднини, слугини и … вече знаеш – във всеки момент знаеш какво ще се случи. Заживяваш с ирационалната логика дори и на призраците ( да, има и призраци).

В малкия свят е целият живот – от секса, зачеването, раждането, до смъртта и след смъртта. Горещ шоколад в кухнята, пищна вечеря с кръжаща наоколо прислуга с бели престилки.

Говоря така, сякаш това е Светът, а ти ще кажеш, че в реалността съпругите и дъщерите не са загрижени за метресите, нито пък свекървите за снахите, че любовниците от младостта не са готови на подвизи за теб 40-50 години по-късно. Прав си. Хората могат да бъдат не само мили и добри, а и садистично жестоки. Хората могат да бъдат всичко, което поискат, даже да полетят над “доброто” и “злото”, отвъд морала.

Глупаво е да нахвърлям сюжета. Сигурно и затова на обложката на DVD-то пишеше само, че това е прекрасен филм на Ингмар Бергман, спечелил 4 награди Оскар. Разбира се, ако си фен на динамичното холивудско кино, може и да не ти хареса.

Харесвам широките улици, “сталинската” архитектура, парковете. Още повече харесвам авантюристичния дух на строителите на града – млади доброволци, идеалисти от цялата страна.

Повечето ми съученици в гимназията бяха от Димитровград, в математическата паралелка на невръзкарите. Само Никсън беше дете на партийно величие – кмета на … Димитровград. Дълго време дори не знаехме, защото му беше неудобно, и на въпроса “Къде работи баща ти?”, отговаряше “В съвета”.

Повечето партита се правеха в Димитровград, където въздухът е друг. За някои беше просто мръсен, а за мен беше с дъх на свобода, щедрост, без примеси на хасковска дребнавост и еснафщина.

Днес някои смятат, че Димитровград е точно обратното на моите спомени, че там витае дух на селяндуризъм. Не знам дали е така. Може да е столицата на Пайнер и пазара на едро, но какво от това? И все пак, ако е вярно, то е, вероятно, защото потомците на авантюристичните пришълци са отишли някъде другаде (факт е, че населението е намаляло наполовина). И все пак, днешните ми познати от Димитровград продължават да ми напомнят за някогашните.

С удоволствие бих живяла в този спокоен и красив град, който не се харесва напоследък заради липсата на шумните кафета и дискотеки, които спортваме в Хасково. Искам да притежавам “двете кули” – апартаментите с високи тавани на последните етажи на сградите в началото на главната улица. Представям си как се разхождам боса по паркета, пиша книги, слизам по пантофи до най-прекрасната пицария, в която се чувствам извън познатия свят.

Привечер ще карам колело през парка, чак до Марица, където ще си клеча и ще гледам жабите. Рано сутрин ще се люлея на ракетите до планетариума в другия парк, а в някои следобеди ще посядам в каменните места в третия парк.

Надявам се някой ден някой човек с власт да не реши да демонтира / взриви Димитровград подобно на мавзолея, на паметниците. Не искам да си представям и власт, която ще превърне децата ни в “демократичния” вариант на Павлик Морозов.

Снимки ще сложа друг път, защото в гугъл няма нищо от описаните места. Ще трябва да си снимам сама.

Така и не написах “Руски зен”, макар че книгите с бебешките приказки в картинки + разкази и приказки на руски писатели “Жар Птица” + руски народни приказки + един от руските ми буквари още лежат на пода до леглото.

Още не съм писала за английския зен, макар че имах нещо като знак от съдбата – червена тенекиена кутийка като пощенска кутия, пълна с чай – подарък от завърналата се от кралството Теодора.

Съдбата реши да ме улесни като ми подсказа да влезна в една книжарница и да попадна на “Времето на ангелите” на Айрис. Схрусках я като препечена филия с масло, сервирана с чаша чай, налят от изящен чайник, какъвто си представям, че си е купил Пейо.

Има места, култури и езици, които ме изпълват с копнежи и непосилни мечти да успея да избера и да се установя. Днес Айрис ми поднесе a treat: докара дълбок сняг и руска дървена кутия в Лондон; обу пухкава ямайка в ботуши и я превърна в руска матрона.

Не че сега съм сигурна дали предпочитам да пия чай в кухня на първия етаж, близо до Темза или докато варя каша от елда (гречка, гречиха) в Сибир. Още по-малко знам дали предпочитам да мета с дълги аристократични поли Невски проспект или с дълга метла коридорите на Оксфорд.

Струва ми се, че Айрис всъщност е пораснала, но тъй като нейните герои не са, приказките й често изглеждат задушливи и безнадеждни. Пък и не върви да кажеш директно “Просто отвори вратат и излез на чист въздух” на хора, които не знаят, че имат врата. Искам да разбера дали наистина е пораснала.

Практично е събирането на пари с SMS. Лесно е да дадеш малка сума без да се налага да ходиш до банката. Можеш и да не дадеш, без да се налага да обясняваш или нагрубяваш.

И все пак е притеснително, защото хем искаш да си добър, хем не ти се дава, понеже и ти самият нямаш достатъчно, а ако започнеш да даваш така за всички кампании, какво ще ти остане?

Справедливо обявяваш, че плащаш данъци, което означава, че държавата е пълна с пари, но не ги дава за каквото трябва. Което те изпълва със справедлив гняв към държавата.

Справедливият ти гняв се излива в разговори на маса или в блога ти, и рядко цели събирането на съмишленици, с които да предприемеш действия за пристискането на държавата да даде за справедлива кауза адекватна част от огромните богатства, събрани под формата на данъци.

Притеснително е да поискат от теб. По-добре е да не го правят. Държавата за това е държава – да се грижи за всички. А ти си просто един малък човек.

Когато съм наясно с нещо и искам да го обясня на друг, логично е яснотата на аргументите ми да бъде най-важното. Достатъчно ли е да говориш ясно и логично, за да проникнеш в нечия глава и поне да бъдеш чут? В повечето случаи не. Позоваването на авторитети е един от начините да се сдобиеш с краткосрочна виза за съзнанието на някои читатели / слушатели.

Винаги ми е хубаво да си спомням авторитетите, на които се позовава майката на мой приятел (тя обича да е права за всичко и се включва в спорове на всякакви теми):

“ В Библията пише”

“Баба Ванга каза”

“Американските учени доказаха”

Сетих се за това, докато четях следното:

“Вече беше решил да махне историческото си встъпление и да не споменава никакви имена на ранни мислители. Нека критиците сами определят към коя традиция и школа принадлежи. Ще изложи схващанията си просто и понятно, разчитайки на авторитета на собствения си глас, тъй като неговите кристално ясни и добре аргументирани доводи не биваше да се разводняват с позовавания на други авторитети, въпреки че в края на книгата може би щеше най-смирено да признае, че всъщност е привърженик на платонизма.” (Времето на ангелите, Айрис Мърдок)

Видяхме се в сряда и днес. Беше довела внучката си да работят заедно. Не говорят много и не се оплакват. Явно не са свикнали да се грижат за тях и им е неудобно да вземат от непознати. На няколко пъти Албена ми казва “Мария знае всичко. Тя е идвала” ( бабата от първия етаж) – може би не й е удобно да обяснява за проблемите си, може би смята, че като почти непозната може и да не повярвам, може би си има твърде много работа, за да стои на сладки приказки у нас. И когато й дават нещо, което не е искала, казва “Не, не! Ти много даде. Не мога взема.” и започва да плаче. Не е театър. Толкова ми е познато. И аз не съм свикнала да получавам.Ние сме работещи момичета. А сега делово за ситуацията им:

Храната

Гладуват, понеже им е по-важно да купуват лекарства. В сряда им дадох каквото имаше у нас – макарони, картофени пюрета, сухи супи, сирене и извара + 10 лева (само толкова имах). Днес, въпреки протестите, успях да дам 50.

Жилището

Оказа се, че са наскоро са “извадени” от общинския апартамент, защото много дълго не са плащали наем. Явно Албена го намира за справедливо и в реда на нещата, така че не се оплаква за това. Поживели са в една вила пак под наем, но сега собственикът ще си я ползва, та ще се местят в друга. Едно момче с каруца ще им помогне с багажа. Там ще ползват една стая. Вода ще носят от съседите. Не ми харесва това, но не измислям нищо засега.

Телефон

Нямат и не им идва на ума с техния стандарт да имат, но може да им купя евтин и лесен за управление мобилен, който да служи за домашен в случай на нужда – бърза помощ, полиция, пожарна, lyd.

Дрехи и обувки 

Славея предлага всякакви хубави обувки, но са малко по-големи отколкото е нужно на Жозефина. Дадох прекрасни чехли от Славея за сестра й – точно са, но проблемът е, че на другата сестра не са май кой знае колко нужни. Поръчах на Албена да помислят и да ми напишат от какво имат нужда, понеже тя освен за обувки и анцуг на Жозефина и галоши за себе си, за да не си мокри краката като работи и да не изстива, за друго не се сети. Ще трябва да взема и мерки.

Малката внучка

Жозефина се оказва не на възрастта на Стоян, а с година по-малка, така че се надявам повечето му учебници да й свършат работа, а каквото друго трябва, ще купим. Надявам се приятелката, на която давам учебниците всяка година да не се сърди.

Тетрадки и пр. – помагала е досега Людмила Нанчева, бивша колежка от езиковата. Ще се включи и Славея, друга бивша моя учителка и колежка оттам.

Жозефина започва 7 клас. Предложих й да си мисли за кандидатстване в езиковата. Тя е отличничка май, но по математика не е много добра. Ще разберем. Може да отида на някоя родителска среща. Това е и начин да проникна в ромската среда и да вкарам и Бен, който много иска да помага. Но затова по-нататък.

Бих могла да я подготвя и по български и по математика, но защо все аз? Надявам се да се намерят доброволци. Учебници и сборници от мен.

Дори и да не я приемат в езиковата, решена съм да я подготвя по английски ( първоначално се надявам на помощта на доброволци), за да може да идва на моите курсове и после да кандидатства в САЩ – смятам, че ако ме слуша, ще успее да влезе. Момичета, познайте за кой колеж си мисля!

Голямата внучка

Тя е на 18 и е болна от туберкулоза. Оставам с впечатлението, че лекари и роднини я смятат за обречена. А аз мислех да се върне на училище. Албена каза, че лекарите са казали, че не може да ходи на училище. Знам, че никак не е добре, не знам дали още повръща кръв. Добрата новина е, че Албена и Жозефина са ок и в безопасност – според изследванията и лекарите.

Не знам много за туберкулозата – нищо повече от това, което съм прочела във “Вълшебната планина” на Томас Ман (до средата съм). Може би ще трябва да с поограмотя. Едва ли това момиче живее здравословно.

Обобщение

Семейството е само от трима (баба с две внучки). Не знам дали ще мога да ги издържам, но засега ще помагам за храна, дрехи, учебни пособия. Надявам се и занапред да имам възможност – сама или с чужда помощ.

Поне едното момиче трябва да завърши средно образование, а после и висше и да може да се справя само. Тук мога да помогна много – ще й бъда ментор и учител по английски по-нататък, ще й давам книги, ще я науча на разни неща. Ще се радвам да се намерят доброволци да й помогнат с математиката, а после, ако е нужно и с друго. Току що казах на Стоян да се подготвя психически за доброволческа работа в ромското училище.

Там вече можем да проникнем по-лесно – аз на родителски срещи, може и да се направи настоятелство. Ще имам възможност да се запозная с родители и да им въздействам по някакъв начин. Ако успеем да превърнем това училище в квартален учебен и пр. център ( community centre) за деца и възрастни, ще успеем да променим нещо в начина на живот на тази група. Ако успеем да привлечем повече доброволци, ще променим и отношенията между етническите групи. Е, това е и интеграция на ромското население, и устойчиво развитие на общността – бедността се изкоренява най-вече с образование – научи хората да ловят риба, иначе ти ще треябва да им я осигуряваш до края на живота им.

Мисля, че за тази цел са нужни повече добри намерения и действия, отколкото пари, но все пак, започвам да се замислям, че май не е лоша идея да регистрираме неправителствена организация, която да може легитимно да се финансира. Не че много ми се занимава с това … Ти какво мислиш?