За мен нямаше никакво значение кой е директор и дали си върши работата. Директорът не си вършеше работата, но това не ми пречеше аз да си върша своята, стига да не ми пречи шумът от съседните класни стаи.
Нямаше никакво значение кой е министър. Министрите се сменяха … даже не ги помня. С тях се сменяха и шефовете на инспектората и някои хора се вълнуваха от това. Аз бях твърде заета да си върша работата и да тичам на другата работа.
Нямаше значение какви деца идват и си отиват от училище. Винаги съм се разбирала с всички. Може и да не съм успяла да вдъхновя всички деца да учат, но съм успявала да създам добри условия за работа на тези, които са имали желание да учат. Не защото бях опитен педагог, а защото наистина исках. Сигурно съм имала и късмет.
Да, имаше малоумни родители, но не ме беше страх от тях. И никой не успя да ми се качи на главата – нито със заплахи, нито с подаръци. Може би съм имала късмет с тях.
Не са ми харесвали избраните от старшите колеги учебници, така че работех неофициално с други и попълвах материалната книга (официалният документ, с който учителят показва, че е свършил някаква работа) според официалния план.
Правех каквото си искам, с убеждението, че съм полезна на учениците. Не ми пукаше, че съм в нарушение на това или онова, защото това не беше най-важното за мен.
Не ме беше страх, че ще загубя работата си. Винаги съм живяла с убеждението, че човек ако е физически здрав и с всичкия си, винаги ще си намери работа, с която да получава поне колкото учител.
Не се опитах да реформирам системата, понеже тогава не бях наясно какво точно трябва да й се реформира. А ако бях, нямаше да имам съмишленици сред колегите.
После започнах да осъзнавам от какви промени има нужда системата, и даже казвах, че ако имам власт, ще направя това и онова. После рабрах, че дори и да съм министър на образованието, нямам силата да променя българското образование. Понеже в системата има твърде много учители, които не желаят промени. А обществото ни също няма готовност и желание за истинска промяна. Така че дори и да се правят опити за реформа отгоре, те са обречени на неуспех, щом нямат широка подкрепа – от учителите и от родителите поне – групите, които имат властта да саботират всякакви опити за промяна. Не съм сигурна дали и диктатура би успяла.
Все още вярвам, обаче, че промените се възможни. И съм наясно, че ще се случат бавно – когато обществото ни узрее за тях. Когато е готово, то би намерило начин да въздейства и на най-ретроградния министър на образованието.
Какво правя по въпроса? Показвам на когото успея, че може и иначе. Опитвам се да подскажа на хората да мислят за тия неща и да споделят с други хора.
Какво бих направила ако бях министър, на първо място бих популяризирала широк обществен дебат за образованието.
Част от дебата го започна Марфа, макар и да не вярва, че има силата да промени нещо.
5 Отговори so far ↓
Има нещо недоразбрано // септември 26, 2007 at 12:07 am
Още не е ударил гърма, за да глъхне ехото..но не виждам ПРИЗНАНИЕТО, че след н-брой години в една и съща система, сред едни и същи колеги, коридори, картотеки, календари..човек се обрича на рутина. И някога сам трябва да каже Спри Се.
Искам да ги подкрепя.
В сърцето си искам да имам симпатия към тях. Нося им имената написани директно в мозъка ми. Забравих всичко друго, загубих ненужното, но тях ги помня. От първия до последния си даскал.
И днес трябва да им кажа
вече сме на равна нога
работещи
издържащи семейство
Спрете Се
Заради себе си, заради децата, ако искате - заради близките си - спрете да правите ЕДНО И СЪЩО.
Намерете си нова работа.
Печелете.
Започнете промяната в себе си и чрез себе си.
Защото повишени заплати не решават проблема с арогантния министър, който знае да пелтечи добре за медийните мелези.
Нито решават проблема с отвратително мебелираните и нефункционални места за преподаване.
И проблема с теглото на децата не решават..който ще им доведе само шепи с лекарства в бъдеще.
Искам да ги подкрепя, но промяната която искат е измерима само в хляб.
А хлябът по стара традиция е временно, отчаяно решение.
Затова не ги подкрепям.
smiling // септември 26, 2007 at 9:29 pm
Лидия, много благодаря за цялата серия материали по темата за учителите - напълно споделям мнението ти и те подкрепям!
и ако не е мн нахално, тази дали можем да публикуваме в женския ни сайт? благодаря предварително!
lyd // септември 26, 2007 at 10:04 pm
бе публикувайте! то нали излиза там и в женската блогосфера. знаеш, че блогът ми е публичен и можете да правите каквото си щете
Milena // септември 27, 2007 at 3:37 pm
Daa, mnogo si prava Kostenurke
Promqnata za men zavisi ot horata, a ne ot niakakvi naredbi i naj-veche ot zelanieto im da si vyrshat rabotata. Az za stastie i goliama sluchajnost imah mnogo dobri uchiteli, za koito sega mislia che sa pravili kakvoto im e vyzmozno da ni nauchat na kakvoto triabva. Za goliama iznenada v Universiteta (SU) popadnah na ogromna tylpa otegcheni do smyrt “profesori”. Da, imashe trima, koito pomnia i do sega, no masata beshe uzasno zakosteniala, vpita v stari uz-nauchni tvyrdeniq (malko stranno kato stava duma za journalism). Niakak zivota beshe sprial za tiah niakyde prez 70-te. Godini po-kysno dojdoh v America da ucha i niakak mi stana tyzno che ne sym bila undergrad tuk. Oste po-tyzno mi e kato vizdam che v BG universiteti nikoj i ne iska da napravi nesto razlichno.Moze bi techenieto e po-lesnia nachin da stignesh do niakyde… ne znam …
lyd // септември 27, 2007 at 8:53 pm
Милена, сигурно ти е ясно как се почувствах, когато осъзнах, че по-голямата част от преподавателите ми в университета не можеха да се мерят на малкия пръст на учителите ми в гимназията … така се почувстваха и останалите ми съученици
Остави коментар