полетът на костенурката

Някои са в болнични, други имат неотложни лични ангажименти, трети отиват на ресторант с половинките си.

А тези, които са там, в учителската стая?

Карат се и говорят някакви несвързани неща, които прераказани три пъти не можах да схвана.

Ето защо моя позната каза, че утре ще работи, защото не може да издържи трети ден с колегите си в една стая - това я убива. Готова е да официално да стачкува, а неофициално да работи, понеже няма нерви да търпи колегите. Интересно как се справят децата.

В същото време някои членове на стачния комитет официално не стачкуват. като ги питат защо, отговаят “Ма кво ти пука?”

А Юлиан Попов предлага учителите да отидели в някое Интернет кафе и да пишат статии за Уикипедия, та да вършат нещо полезно. Оставих коментар в блога му, за да го осведомя, че в училищата има компютри, че и Интернет, та не е нужно да се ходи по разни кафета.

Но това с купуването на компютри е доста популистки ход на образователния министър, без никаква стойност. А това, че при оценяването на учителския труд се ценят учители, които печелят европейски проекти и губят времето на отличниците с ходене по олимпиади … е безобразие, както разбирам от коментари в друг блог.

и още нещо, което писах в “Капитал” преди 3 години:
ОК. Милен Велчев предложи през есента да се подпише надпартийно, консенсусно споразумение за дългосрочни инвестиции в образованието.

ОК. Политиците едва ли ще си позволят да звучат дотам ретроградно, че да кажат, че не си струва.

ОК! Ама това не ми е достатъчно!

Продължавам притеснено да си задавам въпроси за:

1. Времето - есента не е ли твърде кратък срок за разработването на национална образователна стратегия, която да бъде обсъдена, коригирана и приета от всички политически сили? Още повече ме смущава фактът, че в момента е лято - т.е. традиционно отпускарски сезон (особено за политиците) - кой ще се задълбочи достатъчно в толкова обширна област като образованието? Огромен е рискът да бъдат приети прекалено широки и неясни параметри, които по-късно да бъдат тълкувани многозначно. Освен от обща стратегия се нуждаем от конкретни измерения относно не само какво да се учи, но и как (второто се смята за приоритет в страните, които в XXI век вземат образованието насериозно).

2. Работният екип - коя политическа сила ще се ангажира с разработването на проекта - управляващите или всички? Кои ще са конкретните личности - наши и евентуално чуждестранни, които ще бъдат привлечени? Дали са достатъчно добри, а и мотивирани?

3. Широчината на дебата - дали ще е политически, надпартиен-експертен или обществен (тук включвам и политиците, и експертите, и целокупния народ)? Ще ми се да е последното, но дали идеята ще завладее умовете и сърцата на хората зависи от PR на кампанията. А ако все пак някой успее да накара народа да се замисли сериозно, къде ще бъде представена трибуна на тези, които могат да споделят идеи и опит?

Струва ми се, че всички медии (независимо от политическите им пристрастия) могат да бъдат ангажирани в популяризирането на дебата. Елементарно е да се предложат дискусии във всички интернет форуми, които да пренасочат заинтересуваните към един специално създаден за целта сайт, който да включва актуална информация за проекта, линкове към сайтове, които популяризират ефективни практики и добри идеи, както и форум, който да бъде следен от официално ангажираните с изработването на националния образователен проект.

Време е да използваме целия интелектуален ресурс на нацията. Чудесно е да привлечем и част от чуждестранния. Струва си да си дадем сметка, че Венецуела има Министерство за развитие на интелектуалния потенциал, което успя да ангажира най-добрите американски специалисти в разработването на стратегии - например екип от “Йейл”, оглавяван от небезизвестния Робърт Стърнбърг. Сингапур успя да събере по едно и също време Стърнбърг, Хауърд Гарднър, Едуард де Боно и т.н.

Струва си да си дадем сметка, че любимият ни израз “Пари ми дай, акъл си имам” досега не ни е помогнал много.

това написах за “Капитал” преди 3 години:

Като родител, който е загрижен детето му да получи най-доброто образование, като бивш учител в държавна гимназия, който все още си спомня мизерната, рядко получавана навреме заплата, като собственик на образователен бизнес, който ежедневно се опитва да постигне звездни резултати с осакатени от българското училище деца, си представям, че имам страшно много пари, които щедро бих могла да вложа, за да преобразя българската образователна система. И ми досвидява.
Свиди ми се да дам парите си на хора, които представят 1001 идеи за набиране на средства, но не заявяват нито една конкретна цел, която да зададе посоката на реформите. Винаги съм смятала, че точно това липсва на българското образование - то не си поставя никаква ясна цел, която да доведе децата ни до добро бъдеще в информационната епоха.

Съмнявам се дали, дори и ако учителите получават големи заплати, ще отделят част от парите си, за да си купуват книги, да научат английски, да влизат в мрежата, за да търсят актуална информация за преподавания от тях предмет или за ефективни методи на преподаване.

Като бивш учител в една от “елитните” гимназии се питам дали и новозакупените книги и помагала няма да отидат в училищното мазе, в книжарницата (за препродаване), в контейнера за смет или зад заключените врати на представителните кабинети, до които учениците отдавна нямат достъп - както стана с огромните американски дарения преди няколко години.

Като собственик на образователен бизнес съм в известна степен обнадеждена - може би заплатите ще бъдат достатъчни на бившите ми колеги, те няма да принуждават учениците (чрез тенденциозно поставяне на ниски оценки) да посещават частните им уроци и така пазарният ми дял ще се увеличи. Но, от друга страна, си казвам, че училището, което напуснах преди пет години, и сега притежава огромен материален ресурс в сравнение с този на скромната ми фирмичка, но така и не го използва.

Засега решавам да инвестирам част от парите в образованието на сина си - такова, каквото аз преценявам, че трябва да бъде. Друга част - в квалифицирането на себе си и на учители, които да работят в моя бизнес. Трета част ще инвестирам в материални придобивки, които всички мои ученици (15% от които са pro bono) ползват 100%.

Когато търсещите средства образователи заявят ясно целите си, както и средствата, чрез които да бъдат постигнати, бих помогнала щедро. Но само ако основната им цел гарантира бляскаво бъдеще нa всички български деца в динамичната информационна епоха.

Лидия Стайкова, родител, учител, капиталист