полетът на костенурката

Както вече казах, успях да убедя малки и големи шефове, че ще е много хубаво да се занимавам с блогване, та си имам (засега) два служебни блога.

Напоследък, обаче не блогвам служебно, понеже пиша книжка, която съм се зарекла да довърша като текст в следващите две седмици. Книжката е нещо като user’s guide за хора, които искат да учат, преподават или изследват нещо в България. Пиша я направо на английски.

Поставих си две цели: а) да направя нещо наистина полезно, особено за хора, които ще прекарат по-дълго време тук; б) да направя нещо, което ще привлече повече хора насам. По този начин си вкарах таралеж в гащите, както обикновено.

Можех да претупам нещата и да включа в книжката престандартни мъгляви неща, които да минат за полезни, но аз реших да съм наистина полезна на хора, които, опитвайки се да намерят важна официална информация за административни процедури и пр., няма да намерят нищо, понеже то ще е непълно, неясно, и, в много случаи непреведено дори и на английски. И така, за да светна хората какво да правят преди да тръгнат и какво веднага след като пристигнат и скоро след това, прерових доста официални сайтове на институции и се хванах за главата. Писах на някои пресцентрове, ама какво от това. Спасявам си се сама. За някои неща съм се уговорила да се видя с хора, дето разбират и да ги разпитам по предварително подготвени въпроси. Оказва се, че чужденците знаят повече за страната ми. Добре че е Гуглето.

Що се отнася до привлекателността, там е по-лесно. Ние обичаме да се хвалим. Проблемът е, обаче, че хвалбите ни са твърде стереотипни, а аз не искам да напиша още една туристическа брошура. Искам да покажа неща, които не целят да привлекат чуждестранната работническа класа, която търси нещо по-евтинко за лятната отпуска. Искам да покажа нещо по-дълбоко, както и нещо живо. Досега не съм споменала киселото мляко, макар че писах за храната!

Та опитвайки се да постигна двете цели, открих, че не знам почти нищо за страната си. Не става въпрос само за културата (далеч не е най-проблематичната глава), ами и за ежедневните неща. Хора, ами аз не знам какво е стандартното работно време на хранителните магазини по селата и малките градове. Нямам идея дали там се срещат доволно количество банкомати (имам си едни спомени от Свиленград отпреди 5 години…) и подобни.

Така че реших да подходя прагматично и пиша повечето неща в два плана – за хората, които имат пари за харчене и искат да си плащат за всичко или пък не обичат да правят нещата сами, както и за тези, които или нямат толкова много пари или искат да вкусят от реалността на българите.

Сещам се за “Турист по неволя” – оня филм за автор на туристически гайдове за хора, които искат да пресъздават рутината си в която и точка на света да ги отвее вятъра. Та гледам да покажа на света, че сме цивилизована държава и пришълците могат да се чувстват тук горе-долу като навсякъде в западномоделния свят. Но искам да им покажа и другото. Що пък да не се впуснат в приключение?

И така, самата аз научавам доста неща за страната си и започвам да се питам дали да не пробвам това или онова … като да речем да сготвя нещо или пък да кача колелото си на влак. Жалко, че нямам много време и няма да успея да включа много неща, но мога да използвам свършеното дотук като основа за други проекти.

Когато започвах, мислех, че ще ми е досадничко, но да ви кажа, забавлявам се, въпреки че си е доста стресиращо. И освен това, в старанието да съм политически коректна, ставам все по-позитивна. Или все по-добра в умението хем да казвам истината за България, хем да звучи добре.

“Истината, истината, и никога цялата истина!” казва един от най-добрите ми приятели.

Сигурно вече сте чели статията на Тишо за цената на труда в България, която вдъхнови Майк да излезе с отговор в блога си за намиране на нова работа. Може и да сте чели нещо от това, което пиша в категорията “работа” в моя блог. Сигурно следите и учителската стачка и отзивите за нея, както и местните избори. Всичко това не може да бъде разглеждано изолирано. И така, тук, в тази страна има няколко истини за работата и заплащането.

Истина # 1:

Много хора твърдят, че работа се намира само с връзки. Аз винаги казвам, че не е точно така. Има работодатели (почти винаги частни фирми), за които не е без значение кого ще назначат на работа. Когато плащаш заплатите от собствения си джоб гледаш да назначиш хора, с чиято помощ ще имаш добри печалби. В такъв случай не би предпочел малоумния си племенник пред някой, който не ти е никакъв, но знае, може и иска да работи. Това, не е всичко, но след малко пак ще стигнем до частния бизнес.

Истина # 2:

Съгласна съм, че в бюджетната сфера голяма част от назначенията са на база връзки и че на много работодатели не им пука особено дали работата се върши качествено. Щото не плащат от джоба си. Там е работата, че бюджетната сфера е най-големият работодател у нас. И повечето хора я предпочитат, защото смятат работата там за по-сигурна и не изискваща чак толкова напъни.

Точно тези хора са гръбнакът (и мускулите и пр.) на системата, която поддържа заетостта в бюджетната сфера огромна. Те не искат реформи, които да включват оптимизация на разходите и труда, а оттам и съкращения. Може да протестират, ама не е за реформи, а за повишение на заплатите, а повишението няма как да дойде ако в държавата не се генерират пари, а те се генерират с бизнес.

Познайте за каква политика биха гласували тези хора.

Истина # 3:

Бизнес се прави трудно, защото такива са правилата. Тежестите върху работодателя са големи – данъчни, осигурителни, бюрократични. Не са много хората, които се решават. Много са тия, които са се отказали и се отказват.

Струва ми се, че по-сериозните работодатели в местен и национален мащаб са обвързани с властта. Няма как да не са, иначе нямаше да съществуват в тоя вид. Тя си иска, те си дават. Или бутат още преди да поиска, понеже е въпрос на оцеляване и на печалби.

И когато всички правят така, и да си най-честният работодател, ако искаш да останеш в бизнеса, и ти ще правиш така. Не мисля, че на всички им е приятно. Познавам такива, които се опитваха да играят честно, ама …

А дали в нашата страна ще се сдружат работодатели да настояват да се играе честно? Ще поживеем и ще видим. Ама вече има критична маса, която играе заедно с управляващи на всички нива. Как тя да се обърне и да заиграе иначе?

Оттук стигаме до назначенията с връзки в частния бизнес. Не може да няма политически назначения и в частния бизнес. Нали ако искаш да си наш човек, трябва да назначиш наш човек. Не че им е кеф на работодателите, ама един вид си плащат за да съществуват – да получават обществени поръчки и пр.

Истина # 4

Ако си наистина добър и се развиваш, вероятността да мизерстваш е малка. И все пак зависи от професията ти. Понякога не можеш да практикуваш някои професии на частно или на черно.

Изводът?

Страната е пълна с хора, които са зависими за насъщния си хляб от местни и национални власти. Тези хора се страхуват да не изгубят и това, което имат, защото ако са добри, няма как да упражняват професиите си в страната извън описания контекст. В повечето случаи, обаче, тези хора нито са много добри, нито имат желание да се развиват. Така че статуквото за тях може да не означава процъфтяване, но пък означава, че все пак не са на улицата и не гладуват като африканци.

Тези хора ще гласуват и по всякакъв начин ще поддържат статуквото, защото не си представят, че биха могли да оцелеят иначе.

Тези, които не ги устройва? Ами по-безболезнено е да емигрират. И най-добре е да си мълчат. Щото не искат да ходят с маска като Субкоманданте Маркос, нали?

Какво да правиш с любовта към този, който не я желае? И в същото време се ласкае, и … не моце да се откаже от нея. Докато го обичаш, го мразиш. Докато не те обича, те ревнува.

Понякога неграмотните сърца се пръсват преди да научат какво е любовта. Особено по време на война - разбираемо е. Все пак войнатам, като всички бедствия, е един вид ваканция, която ти осигурява тишината и пространството, които по-рядко ти остават по време на цивилизация.

Който и да спечели изборите в града, ще стана активистка и ще използвам всички демократични механизми, за да имам по-големи шансове, когато искам нещо да се случи. На първо време ще науча как функционира местната власт и каква точно й е властта. И винаги когато искам нещо да се случи, ще притеснявам общинския съвет.

На първо време ще настоявам за пълна прозрачност на работата на местната управа:

Всички заседания на общинския съвет да се записват на видео и да се пускат в Интернет. Не е нужно да се харчат пари. Има YouTube. Даже Даунинг Стрийт 10 има акаунт там.

Всички проекти, по които се работи да бъдат явни и периодично да се изнася информация за това какво е свършено, какво се върши и какво предстои. Не е нужно да се харчат пари. Всеки отдел може да направи блогове за различните си проекти. Искам да видя, че всеки там си заработва заплатата – значи ще искам и имената на ангажираните в отделни проекти служители да се публикуват.

Всички търгове и сделки да се обявяват в Интернет. Своевременно. Оттам да се даунлоадват и документите за кандидатстване. И после да се обявява кои са кандидатите. След селекцията да се публикуват предложенията, оценката на комисията, резултатите от селекцията. И това може да стане почти без пари. Само малко място на някой сървър.

Всички процедури да бъдат описани ясно и публикувани в Интернет. И съответните служители, които ги обслужват. И нужните документи за попълване да се качат за даунлоадване.

Всички лица на ключови позиции да отговарят на въпроси на граждани в Интернет форуми – в определен срок. Дори и на анонимни въпроси, понеже много хора няма как да се престрашат отначало.

Всички лица на ключови позиции да бъдат на линия за чат с граждани – периодично.

Защо и ти не поискаш същото от своята община? Защо не поискаме това на регионално и национално ниво?!?

Върша си работата отлично. Върша я по-добре отколкото се очаква от мен в това общество. Обикновено обществото се изненадва от това колко много работа върша и колко добре.

Въпреки, че върша доста неща без да искам заплащане, изкарвам повече пари, отколкото твърде много хора си представят, че е възможно да се изкарва с честен труд, и то интелектуален.

Помагам на разни хора. По всякакви начини. Не само с пари.

Опитвам се да образовам всякакви хора за всякакви неща по всякакъв начин, защото смятам, че образованието е важно. Затова първо образовам себе си.

Правя всякакви неща, дето не са ми работа, но няма кой друг да ги свърши. Ето защо съм единствената, която от 10 години снабдява със сапун възловите тоалетни на 6 етажна административна сграда. Едва от година спряха да крадат сапуна. Ето защо, когато някой клошар си паркира количката на платното, точно на завой, и отиде да пикае в храстите, примъквам количката на тротоара, за да не стане катастрофа. Ето защо се налага да пиша препоръки на ученици, вместо техните учители, които са заети да стачкуват. Ето защо раздавам социални помощи и се опитвам да ограмотявам представители на малцинствата. Примерно.

Правя всичко възможно да поддържам някакви малки физически и умствени пространства горе-долу чисти от лайната, в които потъваме – в пряк и преносен смисъл.

Явно не е достатъчно. Явно не мога да се справя сама. Уморена съм.

Главата ми продължава да бръмчи, да бръмчи, и наяве и насън. Мога да живея така, все едно не затъваме в лайна. Почти всички живеят така. Дори и тези, които са бая потънали. Някои все още се държат отгоре; някои дори още не са се опръскали. Но възможно ли е да останат незасегнати ако продължат да живеят тук? Ако не, тогава докога ще чакат?

Докато бях в гимназията, имах ветроходски период- прочетох няколко книги за пътешествия с яхта – на Юлия и Дончо Папазови и на моя герой, Николай Джамбазов. Имах щастието да го видя след това – на една от срещите, които училището организираше с готини хора (споменавала съм Кръстан Дянков).

Сетих се за Николай Джамбазов точно когато сервирах ястие от праз, защото празът е бил основната му храна една цяла зима, докато строил яхтата си. Бил се снабдил с големи количества праз, изоставен в двора на някакво стопанство.

Първата част на “Тангра в океана” разказва за това как Николай строил яхтата си. Предполагам, че книгата все още може да се намери там, откъдето я бях взела и аз – обществената библиотека.

Николай учил в техникум и обичал да кара мотоциклет. Станал един от онези виртуози, които се появяваха по панаирите и изпълняваха смъртоносни номера в куполоформени палатки.

Имал си жена и дете (син, на възраст колкото мен). Жена му си тръгнала. Той отглеждал детето, работел тук там (май в някакъв завод), строил яхти за разни хора, и накрая решил да построи за себе си и да участва в регата Остар – от Великобритания до Америка.

Строенето на една яхта изисква време, умения и бая пари. Просто нямал пари, но прибавил силното си желание, смелост и търпение.

Сам поцинковал всяко пиронче, а преди да го забие в дъските, го облизвал, за да не се цепи дървото. И така, облизал десетки килограми пирончета.

По едно време разни хора настояваха Николай Джамбазов да дари яхтата си на един музей, а той не искаше. Много ясно, че бях на негова страна.

Как ли я кара моят герой сега?

Купих си три стръка праз. Макар че обожавам праз, досега не бях купувала, защото не бях попадала на възможността да купя отделни стръкове, а не ми се иска да купувам голям сноп. Може да се прежаля да създам зен градинка за праза, но не обичам да имам големи количества от каквото и да е. Не обичам да изхвърлям неупотребени неща; не обичам да се чувствам задължена да мисля за оползотворяването им. Дори когато пушех много, никога не купувах стекове, защото си казвах, че може внезапно да реша да откажа цигарите. Не обичам и да пробутвам на хората нещо, което не ми трябва. Запасяването с каквото и да е не ме кефи. Дали това е свързано с неумението ми да спестявам пари?

Купих праз, за да си сваря вълшебна супа, както е описано във вълшебната книга “Французойките не пълнеят”. Дори и да нямаш нужда от отслабване, дори и да не си жена, купи я, защото ще ти каже много за радостта от живота. Отдавна щях да ти казвам за нея, но скоро няма да намеря време да осъществя грандиозната идея “Френски зен” . Така че … чети сам.

Бульонът от праз е прекрасен като всички бульони, особено ако добавиш зехтин, лимон и черен пипер. Аз добавих и целина, понеже обичам … сухата супа “Златна кокошка с праз и целина”.

Ако нарежеш праза на пънчета, вместо на ситно, лесно ще отцедиш бульона и без специални приспособления. Пънчетата ги запазих в хладилника и 2 пъти ядох от тях – запечени в парти-грил (в малка метална купичка) със сирене, топено сирене, масло и черен пипер.

Докато пресипвах готовата порция в порцеланова чиния, си спомних за една стара любов, за още един от моите герои – Николай Джамбазов.

1. Пускам втори епизод от книгата за Джеф. След малко. Сори, че вчера не ми остана време. Да не забравя да поръчам на Стоян да набере още днес и стискайте палци в събота да допреведа края на първа глава, а в неделя да почна втора.

2. Платих си тока, телефоните и нета.

3. Макар че тия дни съм на ръба ако някой не се сети да ми плати нещо, си купих две книги, едната от които е “Силата на мита” на Джоузеф Кембъл, и то на прекрасна цена, понеже е старичка. Гледайте я на филм със самия Кембъл в нета. The Power of Myth пишете и ще намерите всички серии с гуглето!

4. Имах пророчески сън, който ме кара да гласувам за Георги Зарчев. Не ми беше дошло на ума досега. Ако ми остане време ще пиша за него.

5. Стискайте палци тока да престане да спира или поне да не се случи докато съм отворила важен документ. Време е да си купя UPS. Май не стрували толкова много, колкото си мислех. Знам, че съм шматка.

6. Все повече се зарибявам по книжката, която пиша за едната работа. Все повече ми се струва, че няма да ми стигне времето. Надявам се шефката да не ме убие ако се случи така. Не че не мога да я претупам, ама не ща!

Започнах да превеждам една книжка, с което поставям началото на читателски клуб. Заповядай в новорегистрирания блог.

Спомняш ли си блога за успеха, проект от лятото? Не че напоследък сме активни в публикуването, но пък читателите са активни Така че ти припомням за съществуването му.

Вчера се улових, че говоря за митове, архетипи и герои на децата. Ей така някак се плъзнах в тая линия, докато обсъждахме една тема и … говорих бая време. Мисля, че едва ли са проследили добре връзките, които правех и не знам дали съм ги направила достатъчно добре, но май в главата ми напоследък липсва яснота по важните въпроси.

Онзи ден казах на една приятелка, че сигурно е започнала кризата на средната възраст, понеже не знам какво да правя с живота си – не знам със сигурност какво точно искам да работя (не че това, което правя не ми харесва, но искам още много неща), не знам къде искам да живея – дали да остана в България, която ми се струва че потъва или да отида другаде, но пък имам толкова много идеи, че не знам къде. Имам неистово желание да вземам правилни решения. Хахахаха!

Вчера сутринта получих прозрение – че все тая къде съм, с какво имам възможност да се занимавам, дали имам достатъчно пари или добро здраве. Най-важното е дори не това какво правя, а какво съм. И ми олекна. Може да отида в Мексико, а може и в Швеция, може да остана в Хасково, а може да отида в Козлодуй или пък в село без вода. Не знам. Но има нещо, което търся и то в по-важно от всичко останало.

Позачетох се в един сайт за Джозеф Кембъл и открих, че и той се е чувствал като мен. Открих, че май мотивът за пътуването на героя се повтаря твърде често в живота ми. И точно сега, в тая секунда разбирам връзката между темата вчера и това, което говорих: темата беше представата за живота – някои култури си го представят като пътуване от точка А до точка Б, други като кръг и бла-бла. Бинго! Пътуването на живота. Това е ужасно важно, а все не намирам време да пиша за пътуването на героя в блога си, макар че се каня отдавна. Но може би не е дошло времето. Може би тепърва трябва да отделя наистина доста време да изучавам точно тези неща – митовете, архетипите, героите. Не знам как да го вържа с оцеляването си и даването на нещо на света. Имам нужда от повече свободно време. А ме е страх да се откажа от някои служебни ангажименти, защото не знам какво става с тая страна и какви ще се изгледите да се справям с парите. Не мога и да си позволя да изоставя децата, с които съм започнала да работя. То е като да изоставиш собственото. Интуицията ми винаги казва, че щом животът ме е срещнал с някого, значи има някакъв смисъл в това и трябва да направя нещо за този човек или организация.

В живота си съм прекалявала с притесненията какво ще прави еди-кой си без мен, но … все пак се сещам от време на време, че без мен … животът продължава, а аз не съм всемогъща.

Не знам, не знам какво ще стане с мен и не ми пука. Преди малко ми се прииска да съм нещо такова: “Campbell has become one of the rarest of intellectuals in American life: a serious thinker who has been embraced by the popular culture.”

Най-важното е да намеря отговора на ВЪПРОСА. Струва ми се, че се движа натам. Нямам гуру, нямам ментор, нямам религия, нямам твърди философски и политически убеждения. Имам само любов и любопитство.

А ето част от дневника на Кембъл:

I begin to think that I have a genius for working like an ox over totally irrelevant subjects. … I am filled with an excruciating sense of never having gotten anywhere—but when I sit down and try to discover where it is I want to get, I’m at a loss. … The thought of growing into a professor gives me the creeps. A lifetime to be spent trying to kid myself and my pupils into believing that the thing that we are looking for is in books! I don’t know where it is—but I feel just now pretty sure that it isn’t in books. — It isn’t in travel. — It isn’t in California. — It isn’t in New York. … Where is it? And what is it, after all?

Thus one real result of my Los Angeles stay was the elimination of Anthropology from the running. I suddenly realized that all of my primitive and American Indian excitement might easily be incorporated in a literary career. — I am convinced now that no field but that of English literature would have permitted me the almost unlimited roaming about from this to that which I have been enjoying. A science would buckle me down—and would probably yield no more important fruit than literature may yield me! — If I want to justify my existence, and continue to be obsessed with the notion that I’ve got to do something for humanity — well, teaching ought to quell that obsession — and if I can ever get around to an intelligent view of matters, intelligent criticism of contemporary values ought to be useful to the world. This gets back again to Krishna’s dictum: The best way to help mankind is through the perfection of yourself.