тема с вариации

Когато детето ти знае и може това, което смяташ, че трябва да знае и може на съответната възраст, за тебе има ли значение как е постигнат резултатът, особено ако детето се чувства добре в училище? Вероятно не.

В такъв случай, вероятно не те интересува и това дали същият резултат е постигнат с учебник А, учебник Б или учебник В, особено ако цените на трите учебника те устройват.

Ако резултатът може да се постигне и с трите учебника, то какъв е смисълът да са три? Не е ли по-лесно да е само един?

Като учител приветствам възможността да избирам измежду няколко варианта [ Качеството на днешните училищни учебници и проблемите, взъникващи при преместване на дете в училище в което се използва друг учебник са друга тема. Нека приемем, че проблем с тях няма, понеже не е задължително да има – по принцип, за да не изместваме темата на разговора]

Учебник и самоучител са различни неща. Учебникът е нещо, което учиеникът не използва сам, и не е задължително да е направен така че ученикът да може да го използва без учител. Учебникът е нещо, което оживява благодарение на учителя. И тъй като учителите са различни, един учебник може да се използва по различни начини от различни учители. Няма само един правилен начин на употреба.

Добрият учител избира учебника като има предвид конкретните ученици, с които ще работи. Ако ще работи с по-голяма група, се ръководи от преобладаващия тип ученици. Но така или иначе, дори и ако групата е малка, учениците са различни, така че идеален учебник няма. Но пък има учител, който да използва учебника по различни начини, в зависимост от нуждите на учениците.

Така че в крайна сметка, учителят взема окончателното решение като има предвид себе си. Да, някои предпочитат да повтарят едно и също от зората до залеза на кариерата си, по възможност това, което са им преподавали като са били ученици, но не за тези мързеливи учители говоря. От вариантността печели добрият учител, а оттам и неговите ученици.

Смятам, че учебникът трябва да се харесва първо на самия учител. Ако той ненавижда учебника, ще предаде това отношение на учениците си, и ще ги отблъсне в голяма степен от самия учебен предмет. Ако учителят се кефи на учебника, ще зарази с ентусиазма си и учениците.

Двама добри учители могат да направят съвсем различни избори. Ето, например аз (учител по английски), не харесвам учебници със снимки. Обожавам рисувани картинки. Мисля, че са по-забавни и вдъхновяващи, изчистени са от излишни детайли и дават простор на въображението. И изобщо не държа да бъдат цветни – тъкмо напротив. Други колеги, обаче, смятат рисунките за отживелица, а някои дори ги наричат “морално остарели” и предпочитат учебници със снимки.

Далече съм от мисълта, че ученици, които използват учебници със снимки, се справят по-зле от тези, които използват учебници с картинки. Просто аз не обичам учебници със снимки. Не че не ми се е налагало да използвам такива. В такъв случай просто гледам да не обръщам внимание на повечето снимки и готово. Но ако имах избор …

Учителите имат различен темперамент и маниери. Едни обичат да се разхождат из класната стая, а други да седят. Едни записват всичко на дъската, а други почти нищо. Едни говорят бързо, а други бавно. Но във всички случаи, добрите са тези, които са себе си. Ако се напрягат да се правят на нещо друго, учениците просто не им вярват и не могат да се отпуснат.

Ето защо някои учебници помагат на учителите да бъдат себе си, а други им пречат. Ето защо съм ЗА избора на учебници.

за децата с увреждания: протест в София

Ако ви пука…
Граждански протест срещу равнодушието на държавата към децата с увреждания и децата в институции.
Къде: пред Министерство на Труда и Социалната Политика (на гърба на Министерски Съвет)
Кога: 09.10.2007 г, вторник, 13 часа
Да се опитаме да спрем това безумие, защото такива неща се случват не само в Могилино, а и в много други български домове.
От Движение на българските майки и граждани

благодаря за късмета

Напоследък често пиша тук и там за това, че много неща зависят от нас самите, и в тази връзка бива да се замислим дали не са повече, отколкото сме свикнали да вярваме че са. Смятам, че повечето хора, които се смятат за безпомощни, могат да спрат да бъдат безпомощни ако променят гледната си точка.

Тези схващания, обаче, понякога се тълкуват като огромна надувка от моя страна – приема се, че смятам успехите си за изключително свои заслуги. Аз, самата, обаче не гледам така на нещата. Напротив, смятам, че съм наясно с доста от заслугите на други хора и обстоятелства (ако ще и на късмета – нямам обяснение за всичко), които са допринесли за това днес да изкарвам доста повече пари от доста хора в тази страна и по света и да съм доста по-здрава от доста хора, както и много други неща, които много други хора не намират за много важни.

И да, смятам, че след като съм получила толкова много от света, трябва да върна в него още повече. Затова се опитвам да показвам на хората, че могат повече. За съжаление, обаче, колкото по-ясно мисля че обяснявам, толкова по-голяма е съпротивата срещу това, което се опитвам да кажа.

Днес, обаче, в една книжка на  Рудолф Щайнер за възпитанието на децата, прочетох че ако искаме да извадим едно меланхолично дете от меланхолията, трябва да застанем до него по възможно най-меланхоличен начин и … накрая ще му писне от меланхолия – един вид емоционална хомеопатия.

Всъщност … това работи. Когато човек е поживял известно време, той може да открие в себе си всичко, и да сподели какво ли не, и все ще намери нещо, с което да се доближи до другия.

Относно епидемичната национална безпомощност, глождят ме едни съмнения – дали ако споделя някои резониращи с масовите нагласи свои фрустрации, няма да засиля още повече хора на мрънкащите? Може би ще им писне някой ден – сигурно, ама дали ще стане век-два по-рано или по-късно в зависимост включването или невключването на моя глас? Не мога да преценя.

големите очаквания

 

 

Когато бях ученичка, повечето ми учители имаха големи очаквания за мен. Вярваха, че мога да се справя с всичко, че ще успея във всичко с което се захвана.

Ходех на олимпиади и почти никога не се представях добре на по-напредналите кръгове. Учителите ми си обясняваха това с обичайния ми мързел и липса на амбиции и състезателен дух. Никой никога не ме смяташе за тъпа, когато изкарам 2 точки от 20 възможни. Учителят ми по математика се смееше гръмогласно, като добродушна мечка и продължаваше да ме държи в кръжока и да ме изпраща на олимпиади (за които аз не се натисках), да смята, че трябва да кандидатствам с математика. Така беше с всички учебни предмети.

Когато смятах, че нещо трябва да се прави по начин, различен от предписания, го правех, и небето не се стоварваше на главата ми. Още в първи клас, когато пишех буквата “Ц” по някакъв свой начин, учителката ми ме попита защо, а аз отговорих “Аз така си искам”. И всичко беше ОК оттук до края на гимназията.

Накрая се отказах да кандидатствам с математика и държах изпити по литература и английски. Осрах се точно на английски, където бях супер, дори и на олимпиади, а изпитът беше такъв, че спокойно можех да изкарам 5.50 а не 4.25 и в резултат не отидох в СУ, а в Шумен. Никой от учителите ми не показа разочарование.

В университета също ме мързеше, но преподавателите ми по английски не спираха да молят да се амбицирам и да ходя по-често на лекции. Така и не успях. А те продължиха да ме смятат за умна. Малко ме беше срам от тях, ама не можех да вървя срещу себе си и да си губя времето да слушам глупости вместо да изкарвам пари, да чета, да се мотая с гаджета и приятели. И накрая – познайте! Не отидох на най-лесния държавен изпит и сега в дипломата ми не пише “Специалист”, а “Учител”. Кво ми пука – винаги съм смятала, че човек трябва да е първо специалист, а после учител, понеже учителят е нещо повече. Казаха ми, че постъпвам глупаво, не не казаха, че съм глупава. Ами не ме кефеше професорката по граматика ( и аз не я кефех) и се отказах, макар че по литература бях изкарала 5.

Няколко години по-късно, по един приятел, на преподавателките по английски изпратих красиви рекламки на езиковата си школа, с надеждата да разберат че съм станала човек и да не се притесняват за мен. Хахаха!

Резултатът? Никога нито за миг не съм си помисляла, че може да не се справя с нещо, което изисква да използвам ума си. Дори днес, когато не помня почти нищо от ученото в училище, живея със самочувствието, че мога да започна от нулата и да стигна до докторат в която и да е област – стига да ми скимне. Благодарение на тази увереност преподавах всякакви уроци по всички предмети докато детето завърши 7 клас – винаги, когато другите родители са пращали децата си на уроци при всяка трудност.

В работата си се захващам с всичко, което ми се вижда забавно, с което повечето хора на мое място не биха се главоболили да се захванат. Ама точно затова пък всички смятат, че мога да се справя с всичко и ме ценят.

Оттам и спокойствоето, с което напускам работа или отказвам ангажимент. Някак знам, че дори и да остана без каквато и да е работа, все ще измисля нещо, че все ще се справя, каквото и да се случи. Но хайде да не задълбавам до приемането на смъртта, болестта, бездомността и всичко останало, че се отклонявам от темата.

Ставаше въпрос за учителите, които очакват много от учениците си и никога не казват “Не бих допуснал мой ученик да стане нещо повече от мен” (един колега), “Невъзможно е да научиш добре два езика” (колежка, преподаваща език).

Защо сега при мен идват ученици (които според мен имат голям потенциал … за мен всички имат такъв), които ми казват “Стига си ни мъчила да мислим. Щом не сме се научили като децам, никога няма да се научим!” Защо дванадесетокласници смятат, че са им нужни уроци по езикова култура ( на роден език) а не се подготвят сами за изпита?

Май твърде много деца получават посланието, че са глупави, че не могат да се справят сами, че някой трябва да им напише домашните, да им подготви материалите, които да НАИЗУСТЯТ за изпита.

В резултат, ще имаме все повече съграждани, които се смятат за толкова нищожни, че никога няма да поемат инициатива и отговорност, понеже са уверени, че за нищо не ги бива и нищо не зависи от тях … освен ако не си платят. Ама как ще изкарват пари, освен ако мама и тате не ги уредят на държавна работа?