открих, че си падам по герои

Вчера се улових, че говоря за митове, архетипи и герои на децата. Ей така някак се плъзнах в тая линия, докато обсъждахме една тема и … говорих бая време. Мисля, че едва ли са проследили добре връзките, които правех и не знам дали съм ги направила достатъчно добре, но май в главата ми напоследък липсва яснота по важните въпроси.

Онзи ден казах на една приятелка, че сигурно е започнала кризата на средната възраст, понеже не знам какво да правя с живота си – не знам със сигурност какво точно искам да работя (не че това, което правя не ми харесва, но искам още много неща), не знам къде искам да живея – дали да остана в България, която ми се струва че потъва или да отида другаде, но пък имам толкова много идеи, че не знам къде. Имам неистово желание да вземам правилни решения. Хахахаха!

Вчера сутринта получих прозрение – че все тая къде съм, с какво имам възможност да се занимавам, дали имам достатъчно пари или добро здраве. Най-важното е дори не това какво правя, а какво съм. И ми олекна. Може да отида в Мексико, а може и в Швеция, може да остана в Хасково, а може да отида в Козлодуй или пък в село без вода. Не знам. Но има нещо, което търся и то в по-важно от всичко останало.

Позачетох се в един сайт за Джозеф Кембъл и открих, че и той се е чувствал като мен. Открих, че май мотивът за пътуването на героя се повтаря твърде често в живота ми. И точно сега, в тая секунда разбирам връзката между темата вчера и това, което говорих: темата беше представата за живота – някои култури си го представят като пътуване от точка А до точка Б, други като кръг и бла-бла. Бинго! Пътуването на живота. Това е ужасно важно, а все не намирам време да пиша за пътуването на героя в блога си, макар че се каня отдавна. Но може би не е дошло времето. Може би тепърва трябва да отделя наистина доста време да изучавам точно тези неща – митовете, архетипите, героите. Не знам как да го вържа с оцеляването си и даването на нещо на света. Имам нужда от повече свободно време. А ме е страх да се откажа от някои служебни ангажименти, защото не знам какво става с тая страна и какви ще се изгледите да се справям с парите. Не мога и да си позволя да изоставя децата, с които съм започнала да работя. То е като да изоставиш собственото. Интуицията ми винаги казва, че щом животът ме е срещнал с някого, значи има някакъв смисъл в това и трябва да направя нещо за този човек или организация.

В живота си съм прекалявала с притесненията какво ще прави еди-кой си без мен, но … все пак се сещам от време на време, че без мен … животът продължава, а аз не съм всемогъща.

Не знам, не знам какво ще стане с мен и не ми пука. Преди малко ми се прииска да съм нещо такова: “Campbell has become one of the rarest of intellectuals in American life: a serious thinker who has been embraced by the popular culture.”

Най-важното е да намеря отговора на ВЪПРОСА. Струва ми се, че се движа натам. Нямам гуру, нямам ментор, нямам религия, нямам твърди философски и политически убеждения. Имам само любов и любопитство.

А ето част от дневника на Кембъл:

I begin to think that I have a genius for working like an ox over totally irrelevant subjects. … I am filled with an excruciating sense of never having gotten anywhere—but when I sit down and try to discover where it is I want to get, I’m at a loss. … The thought of growing into a professor gives me the creeps. A lifetime to be spent trying to kid myself and my pupils into believing that the thing that we are looking for is in books! I don’t know where it is—but I feel just now pretty sure that it isn’t in books. — It isn’t in travel. — It isn’t in California. — It isn’t in New York. … Where is it? And what is it, after all?

Thus one real result of my Los Angeles stay was the elimination of Anthropology from the running. I suddenly realized that all of my primitive and American Indian excitement might easily be incorporated in a literary career. — I am convinced now that no field but that of English literature would have permitted me the almost unlimited roaming about from this to that which I have been enjoying. A science would buckle me down—and would probably yield no more important fruit than literature may yield me! — If I want to justify my existence, and continue to be obsessed with the notion that I’ve got to do something for humanity — well, teaching ought to quell that obsession — and if I can ever get around to an intelligent view of matters, intelligent criticism of contemporary values ought to be useful to the world. This gets back again to Krishna’s dictum: The best way to help mankind is through the perfection of yourself.

за учителите и стачката

Надя (любимата на Даниел Панев) някога е била учителка в училище – цели 4 години и е напуснала. Написала е интересен постинг, който те призовавам да прочетеш.

От постинга оставам с впечатлението, че Надя е напуснала единствено заради малката заплата. Понеже и аз съм работила в училище 5 години и съм напуснала, но пък съм родител, действащ учител, който работи с ученици от поне 6 училища в региона, както и с учители, директори, инспектори от цяла Южна България, смятам че Надя няма как да знае до какво се е докарало българското образование и какво точно се случва – просто тя е далеч от тези неща в момента.

Надя може и да е далеч от нещата, но има здрав разум. Може би точно затова, можеше да напусне системата дори и да й плащаха толкова, колкото получава в момента на другото място.

Оттам и моето притеснение – може да вдигнат заплатите (принципно съм ЗА), може да започнат отлично замислени реформи, но … както вече съм казвала, правилата се определят от мнозинството. Затова ми се струва, че Надя щеше да бъде бяла врана в твърде много училища и щеше да напусне, въпреки доброто заплащане, освен ако не е с железни нерви, разбира се.

Но е хубаво, че в тази държава все още има млади хора, които печелят добре и мислят. Ако повече хора като Даниел и Надя станат родители, те биха могли да започнат да диктуват правилата.

(Така и не разбрах какво стана с диамантения пръстен … Даниел си купи колело и изобщо не говори за създаване на поколение. Може би не иска децата му да учат в училищата, каквито ги описвам аз.)

radiohead съм!

Когато един приятел разбра, че в детството си съм живяла малко в Козлодуй, каза, че сигурно затова съм толкова интелигентна – от радиацията.

Не знам дали в Козлодуй има радиация, но аз пък имам спомени. Затова ми беше много хубаво да прочета пресен репортаж от този град в блога на Ивайло.  Оставих му ей тоз коментар:

Беше ми много интересно да прочета за Козлодуй. Когато откриха централата, баща ми беше главен инженер на енергото в Хасково, но майка ми трябваше да напусне работа, за да не я изгонят, понеже й е много голяма устата и … сме били позакъсали с парите дотам, че майка ми правела седмично меню и внимателно смятала разходите. Така че отидохме в Козлодуй, където се оказва, че заплатата на татко станала много голяма (не знам защо имам някакви спомени за 800 лв – в онези времена!!!), та както сме били изтеглили вноската за кола и сме изхарчили парите, така и дошло писмо, че е излезнала вноската за кола (жигулка, йееее! ние имахме запорожец-калинка) и майка ми се учудила много, понеже не знаела, че татко е направил нова и учудено споделила със съседа “Можно ето ошибка”, а чичо Виктор (беше пълно с руснаци), се усмихнал и казал “А можно не ошибка”. /превод: “може да е грешка”, “а може и да не е”/

Имам прекрасни спомени от ранното си детство в Козлодуй и се чудя как ли щеше да се развие животът ми ако родителите ми не се бяха върнали, поради нямащи нищо общо с Козлодуй и АЕЦ-а причини.

После ходиха на 10 годишнината от откриването и се върнаха много развълнувани с едно макетче на някакъв реактор.

А когато се реши да затворят онези реактори, татко псуваше много здраво и каза, че е сигурен, че реакторите са си наред.

Мисля, че бих посетила Козлодуй с удоволствие. Харесваше ми Дунав и да, бих живяла точно на такова място. Дали да не се преместя? Има ли нужда някой там от учители по английски?!?!

манифест

“Обаче господин Поге подава на Берта, първо, ръка, и второ – една двадесетмаркова банкнота. Може би някой би подал само ръка, въпреки че разполага с пари. А пък друг ще даде, може би, само двадесет марки, въпреки че има ръка. Господин Поге има и двете и прави и двете неща.”

Това знам от втори клас. Ако мислиш, че би искал децата ти да го прочетат, купи им “Антон и Точица” на Ерих Кестнер.

няма как

С Бен смятахме да направим пробив в едното ромско училище – да си предложим услугите да организираме безплатни допълнителни занимания за децата, така че да стане възможно някои от тях да решат да канидатстват в гимназия за бели. Мислим, че оттам ще можем да се запознаем и с родители, и ако ръководството на училището прегърне идеята, да направим училището център за общността, който да работи по цял ден и да обучава не само деца, но и възрастни. Мисля, че можем да го направим без да поискаме и стотинка от държавата – само с помощта на учениците ни и благословията на училищното ръководство.

Да, но училището е в стачка, а в ромската махала кипи предизборна активност, така че ние не сме интересни. Ще почакаме.

пак си играя на същото

 

 

Не бях виждала Албена от седмица. Днес дойде да чисти блока. Показа ми жилетката на голямата внучка – пак е повръщала кръв. Лекарката е оставила опаковка с лекарства и не е искала пари. Казала – като свършат. Мисля, че никой не вярва, че момичето ще оздравее. Може би и в днешно време туберкулозата е смъртоносна. Никога не намирам време да прочета повече за тази болест.

Самата Албена вече е развила белодробно възпаление. Изписали са й лекарства, инжекции. Каза, че няма да се лекува, защото не може повече и иска да умре. И аз на нейно място бих се изкушавала от тази мисъл.

Малката внучка, която сега не ходи на училище заради стачката, стои при сестра си и я обслужва и плаче. Тя пък има анемия, така че не винаги може да ходи с баба си и да й помага, понеже понякога не я държат краката.

Албена има и високо кръвно, и понякога е съвсем неадекватна, понеже напоследък е толкова притеснена, че плаче на всеки 2 минути. Вчера дори се е припознала на улицата – мисли, че ме е срещнала и е говорила с мен.

Тази седмица няма събитие, което да я изпълни с надежда и да отвлече вниманието й, както стана с шекер-байряма миналата седмица. Тогава беше заета да прави баклава и да благославя всички, които и помагат, включително мен. Не знам дали благословиите ще се сбъднат, понеже изхвърлих почерпката – страхувам се от зараза.

От социални грижи ще й дадат въглища, но трябва да си купи и дърва, а аз днес можах да й дам само 20 лв. От социални грижи отказаха да дават каквито и да е пари за децата (наскоро на някого му е дошло на ума да я накара да подаде документи, мисля, че на един полицай), понеже майка им е жива, но е в неизвестност – ако си под 30 години, трябва да представиш документи за доходите на родителите си. Не че Албена може да знае дали тази жена изобщо е жива – избягала е отдавна. Бащата на децата е починал, както и дядо им. Албена пак е подала документи, но не се надява да успее. Каза, че й е все тая.

По време на предизборните кампании се раздават не само работни места, но и апартаменти, както и обещания за асфалтиране на улиците в махалата. Социалните работници ходят на обучения извън града. Има национални стратегии.

Албена няма да получи общинско жилище, понеже преди известно време е изгонена от такова – защото не си е плащала наема. Получава 80 лв пенсия (майка ми ми каза, че е работила като телякиня в банята, както и че преди е миела входа на техния блок, но един съсед й давал пари и това разстройвало другите съседи и я изгонили оттам), 40 лева от миенето на двата входа в нашия блок, и тича от къща на къща да си предлага услугите, и хората я наемат за около 3-4 лева понякога. Мисля, че е минала 70 години.

Понякога е доста зле, но отказва да й помогна с чистенето – може би мисълта, че може да работи и по този начин да има някакъв контрол над живота си й помага да не полудее.

Някои нейни и мои съседи и помагат с дрехи, от време на време мляко, юрган. За около два месеца успях да й помогна с 430 лв, които успявах да пробутам след кръстосани разпити, в които да изтръгна признанието, че не са яли предната вечер. И се почва един рев, “Не искам, къзъм. Ти на мене не си длъжна.” И понеже се чувства задължена, разказва за мен на съседите, които не живеят по-добре от нея, но се опитват да й помагат и част от тях си предлагат безплатно услугите – ако имам нужда от ремонт у нас и пр.

Сега, като си тръгна, мислех следващия път да я питам дали не иска да остави малката внучка (7 клас) в детски дом. Но дали ще я вземат без съгласието на майка й? И дали ще се чувства по-добре в дома? През лятото Невенчето беше на лагер с деца от дома и ми каза, че всички спели с отворени очи, което, предполагам, означава, че са редовно малтретирани. Пък и никой не иска да се разделя със семейството, което обича, нали?

“Ами няма да й дадат нищо”, каза една моя позната, “нали не е стотник”. Днес проверих в Google и вече знам какво е стотник. Циганите, че са прости, прости са – сигурно им раздават “верните” бюлетини и просто ги пускат. Ама как гласуваме ние умните и образовани българи? Какви институции създаваме ние, умните и образовани българи? Как работим? Как стачкуваме? Ще се промени ли животът ни ако малцинствата изчезнат? Кой ще ни е виновен след това? Дали ще остана без възможността да си играя на Майка Тереза тогава?

Ъпдейт относно туберкулозата заради притеснените читатели тук!