Върша си работата отлично. Върша я по-добре отколкото се очаква от мен в това общество. Обикновено обществото се изненадва от това колко много работа върша и колко добре.
Въпреки, че върша доста неща без да искам заплащане, изкарвам повече пари, отколкото твърде много хора си представят, че е възможно да се изкарва с честен труд, и то интелектуален.
Помагам на разни хора. По всякакви начини. Не само с пари.
Опитвам се да образовам всякакви хора за всякакви неща по всякакъв начин, защото смятам, че образованието е важно. Затова първо образовам себе си.
Правя всякакви неща, дето не са ми работа, но няма кой друг да ги свърши. Ето защо съм единствената, която от 10 години снабдява със сапун възловите тоалетни на 6 етажна административна сграда. Едва от година спряха да крадат сапуна. Ето защо, когато някой клошар си паркира количката на платното, точно на завой, и отиде да пикае в храстите, примъквам количката на тротоара, за да не стане катастрофа. Ето защо се налага да пиша препоръки на ученици, вместо техните учители, които са заети да стачкуват. Ето защо раздавам социални помощи и се опитвам да ограмотявам представители на малцинствата. Примерно.
Правя всичко възможно да поддържам някакви малки физически и умствени пространства горе-долу чисти от лайната, в които потъваме – в пряк и преносен смисъл.
Явно не е достатъчно. Явно не мога да се справя сама. Уморена съм.
Главата ми продължава да бръмчи, да бръмчи, и наяве и насън. Мога да живея така, все едно не затъваме в лайна. Почти всички живеят така. Дори и тези, които са бая потънали. Някои все още се държат отгоре; някои дори още не са се опръскали. Но възможно ли е да останат незасегнати ако продължат да живеят тук? Ако не, тогава докога ще чакат?
4 Отговори so far ↓
in2h20 // октомври 26, 2007 at 9:46 pm
От празът ще да е.
Тези моменти на дълбоко взиране под настилката обичайно завършват зле.
Ясно е че мотивацията е вътрешна, явно е че го правиш защото вярваш..и няма начин да не пълзят съмнения като се озърнеш и видиш - мда, сама съм.
Няма как да не се умори човек.
Хората имат нужда от водачи, едни такива неизчерпаемо вдъхновени, непробиваеми, не съвсем прозрачни, загадъчно любопитни и с интегритет.
Тогава си виждат пътеката.
Животът им някак придобива перспектива. Поникват крила.
Водачът не разочарова. Човек е и му се полагат човещинки, за които получава опрощения. Дори да е кълбо от съмнения, не го вее публично.
Водачът е отговорен, разполага с ограничено време и ресурси да вземе решение - това се учи на специални места, където те тренират да се справяш с пристъпи на паника.
Ако понякога нещата изглеждат лайняни, то е щото не се забелязват водачи на хоризонта. Тогава изхода е да разчовъркаш в себе си и намериш водача.
Живеенето в ментални вселени е за академията. По някое време сядат и описват бръмченето в главата (част от тях го отдават на Твореца си, но това е само ако страдат и от стомашни проблеми)..после една редица студенция пише есета-разсъждения по тия системни отбивки.
Наивността те напуска, а с нея и нещо от чистосърдечността на детето. Петък е време за обичане, не си разваляй настроението с размисли. Хвърли малко дрехи в раницата и хвани гората. Така поколения българи са решавали проблема с администрацията.
lyd // октомври 28, 2007 at 2:43 pm
Наивността?
Недко // октомври 31, 2007 at 1:29 pm
Отговора се съдържа в последното изречние на предпоследни абзац - уморена си. А при умора човек си почива.
Почини си от тези неща, а когато отпочинеш достатъчно - се впусни с нови сили в същата мътилка.
Не забравяй: твоите малки единични усилия създават много по-големи вълни и кръгове отколкото виждаш.
lyd // октомври 31, 2007 at 2:56 pm
Мерси
Понякога човек забравя за това
Остави коментар