Както вече казах, успях да убедя малки и големи шефове, че ще е много хубаво да се занимавам с блогване, та си имам (засега) два служебни блога.
Напоследък, обаче не блогвам служебно, понеже пиша книжка, която съм се зарекла да довърша като текст в следващите две седмици. Книжката е нещо като user’s guide за хора, които искат да учат, преподават или изследват нещо в България. Пиша я направо на английски.
Поставих си две цели: а) да направя нещо наистина полезно, особено за хора, които ще прекарат по-дълго време тук; б) да направя нещо, което ще привлече повече хора насам. По този начин си вкарах таралеж в гащите, както обикновено.
Можех да претупам нещата и да включа в книжката престандартни мъгляви неща, които да минат за полезни, но аз реших да съм наистина полезна на хора, които, опитвайки се да намерят важна официална информация за административни процедури и пр., няма да намерят нищо, понеже то ще е непълно, неясно, и, в много случаи непреведено дори и на английски. И така, за да светна хората какво да правят преди да тръгнат и какво веднага след като пристигнат и скоро след това, прерових доста официални сайтове на институции и се хванах за главата. Писах на някои пресцентрове, ама какво от това. Спасявам си се сама. За някои неща съм се уговорила да се видя с хора, дето разбират и да ги разпитам по предварително подготвени въпроси. Оказва се, че чужденците знаят повече за страната ми. Добре че е Гуглето.
Що се отнася до привлекателността, там е по-лесно. Ние обичаме да се хвалим. Проблемът е, обаче, че хвалбите ни са твърде стереотипни, а аз не искам да напиша още една туристическа брошура. Искам да покажа неща, които не целят да привлекат чуждестранната работническа класа, която търси нещо по-евтинко за лятната отпуска. Искам да покажа нещо по-дълбоко, както и нещо живо. Досега не съм споменала киселото мляко, макар че писах за храната!
Та опитвайки се да постигна двете цели, открих, че не знам почти нищо за страната си. Не става въпрос само за културата (далеч не е най-проблематичната глава), ами и за ежедневните неща. Хора, ами аз не знам какво е стандартното работно време на хранителните магазини по селата и малките градове. Нямам идея дали там се срещат доволно количество банкомати (имам си едни спомени от Свиленград отпреди 5 години…) и подобни.
Така че реших да подходя прагматично и пиша повечето неща в два плана – за хората, които имат пари за харчене и искат да си плащат за всичко или пък не обичат да правят нещата сами, както и за тези, които или нямат толкова много пари или искат да вкусят от реалността на българите.
Сещам се за “Турист по неволя” – оня филм за автор на туристически гайдове за хора, които искат да пресъздават рутината си в която и точка на света да ги отвее вятъра. Та гледам да покажа на света, че сме цивилизована държава и пришълците могат да се чувстват тук горе-долу като навсякъде в западномоделния свят. Но искам да им покажа и другото. Що пък да не се впуснат в приключение?
И така, самата аз научавам доста неща за страната си и започвам да се питам дали да не пробвам това или онова … като да речем да сготвя нещо или пък да кача колелото си на влак. Жалко, че нямам много време и няма да успея да включа много неща, но мога да използвам свършеното дотук като основа за други проекти.
Когато започвах, мислех, че ще ми е досадничко, но да ви кажа, забавлявам се, въпреки че си е доста стресиращо. И освен това, в старанието да съм политически коректна, ставам все по-позитивна. Или все по-добра в умението хем да казвам истината за България, хем да звучи добре.
“Истината, истината, и никога цялата истина!” казва един от най-добрите ми приятели.
