нeустоими играчки

 

Сигурно съвсем съм изперкала, щото състраданието ми се зараспростира върху играчките. Но да започна отдалече.

Обичам играчки. От време на време купувам. Особено меки.

В последните седмици в Кауфланд пуснаха няколко вида малки буболечки, които изглеждат странно и неустоимо. Със Стоян си скрихме трите най-важни зад/под купчина мечета. Не че смятахме, че някой ще ги купи, ама за всеки случай. И започнахме да ги спасяваме.

Не съм осиновявала дете, но предполагам, че тези, които са, влизат в стая с деца и усещат, че някои деца неистово ги привличат, все едно без думи им казват “Вземи ме.” Ей така се чувствам и аз някои играчки. И когато не успея да ги купя, имам чувството за съдбовна загуба.

Та първо купихме една. Но после действахме въпреки плана (по 1 на седмица) и купихме две наведнъж след някой и друг ден – за да не рискуваме.

На касата се разигра обичайната сцена. Тъй като на някои хора изглеждам като неблагонадежден тийнейджър, особено в компанията на Стоян, който минава за по-малкия неблагонадежден брат (или сестра, в зависимост от дължината на косата), след като маркират някои от стоките, касиерките се втренчват в мен притеснено и ми съобщават полу-въпросително цената. Например, “Това списание е 6 лева!?!”

Та съвсем в реда на нещата, касиерката каза “Тези играчки са по 12 лева едната!”. Тъй като беше късно и съседната касиерка нямаше работа, беше се втренчила в екранчето с нашата сметка. Естествено и тя изпадна в еуфория, и се започна едно удивление и цъкане, което завърши с “Ма какви големи жаби има по 5 лева!” Със Стоян се спогледахме и запазихме неподвижна горна устна чак до напускане на паркинга.

Тези големи жаби, сигурно са от играчките, които не бих купила … и тук изникна големият въпрос, който ме накара да си спомня милия Чебурашка, когото никой не ще да купи.

Винаги съм смятала грозните, малоумни играчки за обида на дизайнерската професия, естетиката, човешкия дух и пр. Но по същия начин се чувстват повечето хора в страната ми по отношение на живи същества, включително хора, включително деца, особено чужди, и най-вече изоставени.

Какво да се прави с всички нежелани играчки, които вече са произведени? Всъщност … точно тези, които смятам, че не е трябвало да бъдат произвеждани се харчат тук, това ме хвърля в ужас. Те са като ракови клетки. Размножават се непрекъснато.

Уф, не знам … не обичам излишните неща. Ти какво правиш с подаръци, които не харесваш? Ама айде, ще оставя тая тема за друг път.

Нека Въпросът ми тук бъде: чувстваш ли се съдбовно привлечен от предмети / нежива природа?

грррр играчки

Рядко попадам на красиви, качествено изработени играчки. Независимо от цената, повечето от тези, които се продават в нашия град са грозни и недодялани, гнусни и евтини. Върхът на идиотията са кученцата, които потропват, вдигат шум и святкат с очи. Обикновено се появяват по коледните базари.

Очевидно грозното се харчи, понеже кученцата се продават от повече от петилетка тук, а линията се обогати с котенца и зайчета. Последните приличат по-скоро на питбули.

Чудех се какви ли израстват децата, отгледани с грозни, святкащи, трещящи играчки. Струва ми се, че вече знам: т. нар. “фейшъни”, заради които магазините вече са пълни с дрехи, които не мога да се накарам да облека. Прическите им са такива, че ме е страх да отида на фризьор, а за лицата и маниерите им не ми се говори.

Може би телевизия “Планета” има своя принос, но продължавам да виня крещящите играчки. Убедена съм, че първите ти играчки и декоративни ( и не само) предмети създават основата поне на естетическия ти вкус и на начина ти на мислене.

Когато играчките вършат твърде много неща сами, на теб не ти остава друго, освен да седиш, да гледаш, да ти омръзне и да искаш нова играчка, която да те извади от скуката.

Като пораснеш, предпочиташ по-шумните кафета и ресторанти, в които силните звуци не ти дават възможност да говориш и чуваш, и така не личи, че никой няма какво да каже. (Тук, в Хасково, твърде тихите остават без клиенти и по някое време затварят завинаги.) Можеш да показваш какво може новата ти играчка.

Да, тук магазините за мобилни телефони никнат като гъби. Децата спестяват за нов телефон ако родителите им не могат да го купят. А родителите доста се стараят – “за да не се чувства комплексирано детето”. Моя колежка убеждаваше сина си да се откаже от електрическата китара в полза на хубав телефон или телевизор за детската стая.

Някак тайно и полека градът се напълни с млади хора, които не могат да правят нищо сами, освен, разбира се, да пазаруват и да присъстват на шумни, по възможност святкащи, места. Твърде много от тях почти не могат да говорят, но, както каза миналата година една учителка по литература на родителската среща, това не им е нужно, защото изпитът за елитните гимназии е писмен. Та всъщност тези деца вече представляват сериозната част от популацията на т.нар. елитни училища.

Не преувеличавам. Ела и виж сам. А аз оставам тук и продължавам да обвинявам играчките.

какво научих за любовта

 

“Тя седеше до масата, подпряла глава на ръцете си, и гледаше замечтано трепкащото пламъче на една свещичка.

- Тя … тя изглежда някак самотна – каза Аника и гласът й потрепери. – О, Томи, да беше сутрин, та да идем веднага при нея.

- Дано погледне насам, за да й помахаме – прошепна Томи.

Но Пипи гледаше право пред себе си със замечтан поглед.

После духна свещичката.”

Знам, че не ми е нужно да ме обичат и харесват. Ако съм във връзка, не държа любимият да ме обича повече отколкото обича когото и да е друг. Не държа на специален статут.

Това не значи, че съм абсолютно непретенциозна по отношение на отношението на любимия към мен. Претенцията ми е да не изисква от мен специално отношение, статут на по-обичан от другите.

Да съм сама не е повече или по-малко от това да съм с някого, с когото се чувствам ок.

Имам да науча и други неща.

флирт с физиката

Наложи се в два поредни дни да говоря за физиката – класическа, айнщайнова и квантова. Сетих се за нея, докато се чудех що е spirituality снощес. А днес прочетох трилъра на Пейо.Всъщност целта на този постинг е да рекламирам неговия текст, така че моля кликнете тук.

Искам и да кажа на всички деца, че физиката е велика наука и че днес сигурно щях да се занимавам професионално с нея, ако не бях последвала тълпата от махалата, която се записа в езиковата. Иначе бях на първо място на изпита по физика в математическата и това беше първото ми желание.

Искам да благодаря на първата си учителка по физика, Янева, която беше млада, сладка, очарователна и нямаше как да не се запиша в кръжока по физика. После на следващата, която ентусиазирано и безплатно ме подготви за изпита, Джурова. И на последния си учител (в гимназията), Руди Джуров, който обясняваше забавно, политически некоректно и достъпно.

В последните години любовта ми към физиката се възроди, под въздействие на книгата “Дао на физиката” и в резултат на това накупих една купчина книги, които се надявам да намеря време да прочета.Поздравявам всички фенове на тази забавна и одухотворена наука и пожелавам на всички деца добри учители по физика.

Longanlon гостува на костенурката

 

Както знаеш, умните хора, тия, на които им пука, не са безучастни към света около тях. Те се стараят да живеят както им харесва, но част от това е и да се стремят да дадат своя принос към подобряването на тоя свят.

Ти го правиш – грижите ти за циганското семейство са достойни за възхищение и наистина помагат, поне както го описваш – от една страна на самото семейство, от друга – на хората да видят и разберат подобни дела, а и да приемат циганите не като някакви безстопанствени животни, а като хора. Аз също се старая да го правя, макар моят принос за сега да се ограничава главно в изразяването на либерализъм в блога ми и стремежа да убедя хората да мислят, преди да приказват.

Така правят умните хора – избират своите битки. Затова от техните усилия има полза – едно, че помогат и второ, настройват повече хора на същата вълна, за да помагат и те. Именно затова човекът, който описваш ми прилича на бунтовник без кауза – хвърля се във всяка битка, помага на всичко, което и се стори разчувстващо. Само че така не може да се помогне реално почти на никого – усилията са разпилени и неорганизирани. Този вид “помощ” всъщност е някакъв изроден вид егоцентризъм – понеже собственият живот и вътрешен мир на този човек са неорганизирани, разпилени и вървят на зле, вместо да се захване да ги оправи, той хвърля същата енергия към някакви външни усилия – не за да помогне на някого, а за да поддържа илюзията, че има за какво да живее.

В подкрепа на това ми мнение е и агресивността на този човек – той просто настройва много от останалите срещу себе си по този начин, не се опитва да прави мир, а война с тях, подобно на ислямски фундаменталист капсулира вярата си и отвръща с агресия, а не с опит за разбирателство на всеки, който му се стори, че е срещу него. Така не помага на каузата, за която уж се бори, а само на егото си. Такива хора разбира се има много по света – фанатизирани еколози, които взривяват кораби, антиглобалисти, които палят коли, противници на абортите, които пребиват лекари, радетелите на морала, които застреляха и осакатиха Лари Флинт даже.

Общото между тия хора са две неща – това, че не се замислят за идеите си, а просто имат сляпа вяра в правотата и благородството им, както и че не се опитват да разберат позицията на другия, а искат да я подпалят и стъпчат.

Пътят към ада е постлан с най-добри намерения и аз смея да споделя, че исторически погледнато той е прокарван многократно точно от хора, които са смятали, че творят добро с действията си.

надявам се, че не съм те отегчил

* Блогът на Longanlon e тук

Кой се кефи на Петър Стойков (Longanlon)

 

 

Той е член на дружеството за защита на птиците, който стреля по кацналия на кухненския му прозорец гълъб, за да изпробва новата си пушка.

Когато пиша за икономика, оставя коментари, че нищо не разбирам и по-добре да не пиша. И никога не се аргументира.

Когато попадне на текстове за изоставени деца с увреждания, коментира, че се погнусява от гледката и се възприема тези деца като човешки същества.

Когато се представя в блога си, държи да покаже, че поддържа добре тялото си и не е някой мършав или затлъстял лузър. В този дух, преценката му за хората се повлиява в голяма степен от външния им вид. Той държи да знаеш, че ако си жена и не отговаряш не естетическите му критерии (ескплицитно заявени в блога му), не се интересува от теб. От текстовете съди за външния вид на авторите им, което, както вече казах, впоследствие оцветява възприятията му за тях.

Предполагам, че повечето ми приятели и фенове вече го презират искрено и лично. Тогава … кой се кефи на Петър / Longanlon? Аз.

Ако не му бях харесала на снимката, която виждаш във Фейсбук профила ми, едва ли щеше да му хрумне да общува лично и непублично с мен. Ако не искаше да види повече снимки, едва ли щеше да си направи акаунт във Фейсбук.

Но истината е, че си пишем и бихме се радвали да се видим. Но тъй като Козлодуй и Хасково са твърде далеч, зимата започна, а работата е много, едва ли ще е скоро. Но решихме да излезем със съвместно творение:текстът от него, а блог-пространството от мен. В следващия постинг ще прочетеш едно от писмата му до мен. Очаквай гост-блогъра Петър Стойков (Longanlon).

Ако смяташ нежните ми чувства към Петър за проява на лош вкус, ще ти напомня, че живеем в свободна страна, където всеки има право на лош вкус.

* ПОПРАВКА: Петър не е от /в Козлодуй и смята, че публикувано извън контекста писмото му не е много интересно.

Албена, Оскар и Аз

Тези дни Албена и децата ще се местят в апартамент. Поканила ги е една жена, която работи в чужбина. Не се знае кога ще се върне, но е обещала, че като се върне, ще могат да останат спокойно, докато си намерят друго място за живеене. Само 20лв. е неплатеният ток там, така че скоро ще се радват и на това удобство. Има и мазе, и комини, така че ще се отопляват с твърдо гориво. Йеее!

А аз си мисля дали не мога някак да намеря подстъп към кмета, който строи доста нови общински жилища. Може и да мога. Не че е лесно; не че ако си спомни по какви поводи сме се срещали ще ми се зарадва, но от друга страна миналата година съсем безвъзмездно и добросъвестно помагах на сина му да кандидатства в университет в чужбина, така че бих могла да опитам чрез него. И не че съм суеверна, но снощи сънувах две срещи с кмета, които минаха добре. Хахахаха! Има нещо тука.

Днес успях да пробутам на Албена повече пари, отколкото смята, че са й нужни за храна, както и за лекарства за самата нея. Този път вече й написах на лист какво да купи и я накарах да обещае, че няма да дава яйца, мляко, мед, месо и плодове само на голямата внучка, защото скоро и малката ще се разболее ако продължава да кара на хляб и леща. Да не говорим, че идеята самата Албена да яде подобни деликатеси й изглежда кощунствена.

Албена не употребява повечето лекарства, които са й нужни и се надява скоро да умре, защото й е дошло до гуша. Обикновено като я питам “Какво ще правят децата без тебе?” мълчи, а днес каза, “Каквото искат да правят. Ей до тука ми дойде!” Надявам се разговорите, в които чертая скромни (за да не й изглеждат невероятни), но светли планове за обозримото бъдеще на семейството, да й дават сили и да я поуспокояват. Обикновено още като отворя вратата, сълзите й потичат.

Днес разбрах, че освен починалия баща на децата, има и друг син, който живее в Пловдив, но никога не се обажда. “Тя Мария знае” (Мария е бабата от първия етаж), обикновено е сигнал за приключване на темата. Никога не обича да навлиза в подробности за неприятностите си. Мисля, че твърде много се притеснява да не изглежда нахална. Преди две седмици ми заяви, че съм й дала твърде много досега и не иска друго освен към Нова Година да прави някакъв ритуал за смъртта на сина си, та тогава щели да й трябват пари, за да плати на ходжата.

Не е ли забавно, че религиозната институция взема пари за ритуали от хора като Албена? Предполагам, че за мюфтийството, както и за синодите, благотворителността и доброволческата дейност не са приоритети. А точно те биха могли да бъдат двигателите за изграждане на човечни човешки общности, както се случва по други места, за съжаление, извън тази страна.

Мисля, че е крайно време да регистрирам неправителствена организация. Имам набелязани доста неща; има хора, които ми помогнаха за това и ще помогнат и за дооформянето на устави и пр; има хора, които смятам, че ще приемат да станат съучредители; има и ученици, които ще се радват да станат доброволци. По Коледа, като приключа с доста служебни проекти, ще напиша устава и каквото още е нужно. Искате ли да го постна тук за обсъждане?

Относно Албена – дадох й поларен анцуг и шал, за малката внучка – супер топло и красиво яке, за което Стоян нямаше нищо против като разбра (не го питах предварително, понеже спеше, ама бях сигурна, че ще е ок), както и малко симпатично ново бельо за голямата внучка, фини вълнени чорапи за всички, както и памучни, и ръкавици.

Това не трябва да ви оставя с впечатлението, че целта на бъдещата организация ще е раздаване на социални помощи. Разбира се че ще има и такива неща, но акцентът ще е върху ученето … на всичко … от всички. Може да помагам на разни хора с пари, дрехи, храна, но основната си мисия виждам в това да помагам на хората да учат – интелектуално, емоционално, духовно.

Мисля, че образованието (в най-широк смисъл) е ключът към разрешаването на всички проблеми, включително и тези, свързани с физическото оцеляване. Колкото повече образовани и желаещи да учат хора има в една общност, толкова по-просперираща ще е тя във всяко отношение.

Май досега не съм споменала, че редовно давам книги на албенините внучки – по 2-3 на седмица.

Албена е на 62, а изглежда поне на 72, но е доста по-възприемчива, в сравнение с повечето (не преувеличавам) хора, които познавам, а повечето от тях са с визше образование или се стремят към такова. Това ме кара и днес да продължа да мисля по въпроса, който основно ме вълнува напоследък: аз хубаво искам да науча хората на нещо, ама кои точно са хората, които са готови да чуят това, което имам да казвам?

Сигурна съм, че всеки ученик може да научи всичко, но не всеки учител е стигнал етапа, в който може да преподава на всякакви хора.

Аз имам още много да уча; може и никога да не стигна до това ниво, от което да мога да достигам до всеки човек. Би било глупаво да прекарам живота си единствено в опити да стана съвършен учител. Би било арогантно, може би, предвид факта, че дори учители като Исус и Буда не са успели. (Хахахаха! Сега всички разбраха, че съм основала секта.)

Това което мога и трябва да правя, обаче, е докато се образовам, да помагам на други да се образоват и да подбирам все по-добре учениците си (аналогично на съвета да подбираме по-добре битките си), да не губя време да се чувствам фрустрирана от това, че ме бива да преподавам на толкова ограничен кръг от хора.

Поне не съм депресивна натура, която не умее да си прощава заради това, че се люшка между арогантността и фрустрацията. От това самовлюбено състояние не ме изваждат дори и забележките, че хобито ми е да си играя на Майка Тереза и се смятам, за Най-Великата Учителка. Обичам себе си не по-малко от който и да е друг, което означава, че съм насред роман(с), който трaе цял живот.

To love oneself is the beginning of a lifelong romance казва моят любим Оскар Уайлд.

Спиритическо

 

Срещнахме думите spiritual и spirituality няколко пъти в един SAT тест. Похвалното е, че поне един ученик успя да уцели думата “духовен”. Тъжното е, че нито един не успя да обясни задоволително тази дума.

Подходих прагматично – превърнах търсенето на значението в домашна работа, като наблегнах на факта, че думата се среща многократно в рамките на един тест и заключих, че вероятно е важна за създателите на тестове.

Последният въпрос от задачата звучи някак шеговито: “И има ли почва у нас?”

и какво ако бяха нашите деца?

 

“Някога Чехов бе писал ‘човек – това звучи гордо!’ но той никога не е бил в Могилино. Или в някой друг подобен дом в България, защото Могилино не е единствения. Нека не си затваряме очите пред фактите, става дума за човешки същества, ами ако това бяха нашите деца?”

Това е коментар от текста за Могилино. Предполагам, че доста от родителите, които са го видели, са си казали, че са твърде добри родители, защото се грижат децата им да са добре нахранени, облечени и здрави.

Един мой приятел казваше: “ В България родителите отглеждат децата си като прасета, за да ги изядат след това.” А аз писах неща като това и това.

Относно коментара … какво ако бяха нашите деца? Как ние, които не сме оставили децата си в домове, всъщност се грижим за тях толкова добре, че да се гордеят с това, че са човеци?

* снимката е от любимия ми филм Felicia’s Journey. Haz, препоръчвам го!

на кого пречи Вени Г.

Може би сте чували историята за онова дете, което хвърляло обратно в морето изхвърлени на брега морски звезди. Било ясно, че не може да спаси всичките, така че какъв бил смисълът да спасява произволни звезди, какво значение имал този малък жест спрямо огромния брой звезди, които така или иначе щели да загинат? Според детето, за звездата, която спасявало в момента, това занимание имало значение.

Сещам се и за детето, с което споделям едно жилище … за пеперудата, която се опитваше да спаси и за която плака седмици наред. Споменавам го защото е зодия Рак, като Вени …

Вени се опитва да спасява деца, кучета, планини – всичко, за което научи, че е в опасност. Вени е тази, която виждаш на снимката. Вени не е спортистка, дори има доста здравословни проблеми и е на повече години от мен.

Аналогията Вени-Стоян ми се натрапва отдавна … може би не само заради зодията.

Отначало се чудех какво кара някои учители да ненавиждат дете, което смятам за мило и състрадателно, да се опитват да го тормозят. После разбрах, че това е собственият им страх, неувереността в себе си.

Може би същото накара някои бивши колеги от гимназията, в която работех, да заявят, че такива като мен трябва да се уволняват … заради това, че осмокласниците, на които преподавах направиха протестно шествие заради американските бомбардировки в Югославия, а аз ги подкрепих.

Живея в кротко еснафско Хасково, не следя новините, но от известно време усещам едни неща. Дали нещо става или всъщност всичко си е така, както е било от мнооого отдавна? Струва ми се, че страхът расте … у твърде много хора, засяга твърде много аспекти от живота им, и за съжаление е от този страх, който не успява да опази лозето.

Историята от снимката можеш да видиш в блога на Вени.