нeустоими играчки

 

Сигурно съвсем съм изперкала, щото състраданието ми се зараспростира върху играчките. Но да започна отдалече.

Обичам играчки. От време на време купувам. Особено меки.

В последните седмици в Кауфланд пуснаха няколко вида малки буболечки, които изглеждат странно и неустоимо. Със Стоян си скрихме трите най-важни зад/под купчина мечета. Не че смятахме, че някой ще ги купи, ама за всеки случай. И започнахме да ги спасяваме.

Не съм осиновявала дете, но предполагам, че тези, които са, влизат в стая с деца и усещат, че някои деца неистово ги привличат, все едно без думи им казват “Вземи ме.” Ей така се чувствам и аз някои играчки. И когато не успея да ги купя, имам чувството за съдбовна загуба.

Та първо купихме една. Но после действахме въпреки плана (по 1 на седмица) и купихме две наведнъж след някой и друг ден – за да не рискуваме.

На касата се разигра обичайната сцена. Тъй като на някои хора изглеждам като неблагонадежден тийнейджър, особено в компанията на Стоян, който минава за по-малкия неблагонадежден брат (или сестра, в зависимост от дължината на косата), след като маркират някои от стоките, касиерките се втренчват в мен притеснено и ми съобщават полу-въпросително цената. Например, “Това списание е 6 лева!?!”

Та съвсем в реда на нещата, касиерката каза “Тези играчки са по 12 лева едната!”. Тъй като беше късно и съседната касиерка нямаше работа, беше се втренчила в екранчето с нашата сметка. Естествено и тя изпадна в еуфория, и се започна едно удивление и цъкане, което завърши с “Ма какви големи жаби има по 5 лева!” Със Стоян се спогледахме и запазихме неподвижна горна устна чак до напускане на паркинга.

Тези големи жаби, сигурно са от играчките, които не бих купила … и тук изникна големият въпрос, който ме накара да си спомня милия Чебурашка, когото никой не ще да купи.

Винаги съм смятала грозните, малоумни играчки за обида на дизайнерската професия, естетиката, човешкия дух и пр. Но по същия начин се чувстват повечето хора в страната ми по отношение на живи същества, включително хора, включително деца, особено чужди, и най-вече изоставени.

Какво да се прави с всички нежелани играчки, които вече са произведени? Всъщност … точно тези, които смятам, че не е трябвало да бъдат произвеждани се харчат тук, това ме хвърля в ужас. Те са като ракови клетки. Размножават се непрекъснато.

Уф, не знам … не обичам излишните неща. Ти какво правиш с подаръци, които не харесваш? Ама айде, ще оставя тая тема за друг път.

Нека Въпросът ми тук бъде: чувстваш ли се съдбовно привлечен от предмети / нежива природа?

грррр играчки

Рядко попадам на красиви, качествено изработени играчки. Независимо от цената, повечето от тези, които се продават в нашия град са грозни и недодялани, гнусни и евтини. Върхът на идиотията са кученцата, които потропват, вдигат шум и святкат с очи. Обикновено се появяват по коледните базари.

Очевидно грозното се харчи, понеже кученцата се продават от повече от петилетка тук, а линията се обогати с котенца и зайчета. Последните приличат по-скоро на питбули.

Чудех се какви ли израстват децата, отгледани с грозни, святкащи, трещящи играчки. Струва ми се, че вече знам: т. нар. “фейшъни”, заради които магазините вече са пълни с дрехи, които не мога да се накарам да облека. Прическите им са такива, че ме е страх да отида на фризьор, а за лицата и маниерите им не ми се говори.

Може би телевизия “Планета” има своя принос, но продължавам да виня крещящите играчки. Убедена съм, че първите ти играчки и декоративни ( и не само) предмети създават основата поне на естетическия ти вкус и на начина ти на мислене.

Когато играчките вършат твърде много неща сами, на теб не ти остава друго, освен да седиш, да гледаш, да ти омръзне и да искаш нова играчка, която да те извади от скуката.

Като пораснеш, предпочиташ по-шумните кафета и ресторанти, в които силните звуци не ти дават възможност да говориш и чуваш, и така не личи, че никой няма какво да каже. (Тук, в Хасково, твърде тихите остават без клиенти и по някое време затварят завинаги.) Можеш да показваш какво може новата ти играчка.

Да, тук магазините за мобилни телефони никнат като гъби. Децата спестяват за нов телефон ако родителите им не могат да го купят. А родителите доста се стараят – “за да не се чувства комплексирано детето”. Моя колежка убеждаваше сина си да се откаже от електрическата китара в полза на хубав телефон или телевизор за детската стая.

Някак тайно и полека градът се напълни с млади хора, които не могат да правят нищо сами, освен, разбира се, да пазаруват и да присъстват на шумни, по възможност святкащи, места. Твърде много от тях почти не могат да говорят, но, както каза миналата година една учителка по литература на родителската среща, това не им е нужно, защото изпитът за елитните гимназии е писмен. Та всъщност тези деца вече представляват сериозната част от популацията на т.нар. елитни училища.

Не преувеличавам. Ела и виж сам. А аз оставам тук и продължавам да обвинявам играчките.