хрупкаво и соленко

Пакетче чипс от 60 грама струва 75 ст. на няколко метра от работното ми място.

Чипсът е вкусен, но твърде солен и твърде мазен. В опаковката му са вложени доста материали, енергия и труд. Опаковката, която изхвърлям аз, най-вероятно няма да бъде рециклирана. Пък и да е, отново се хаби енергия и се замърсява околната среда.

Освен това чипсът е много скъп. 75 ст. или 1.50 лв. може да изглеждат нищо като цена за обяд, но колко струва един килограм чипс? 0.75 лв: 0.06 кг = 12. 50 лв. Помисли какво би мосъл да си купиш с тия пари. Почти килограм от някои видове синьо сирене, почти два килограма филе от акула. Почти два килограма пилешки пържоли. Четири килограма от най-скъпите домати. Около 5 кг. Банани. Повече от килограм саламурено козе сирене. Около два килограма краве. Повече от килограм кашкавал. Много килограми картофи. Килограм и половина телешко.

Подобни пресмятания можеш да направиш за всякакви видове бърза храна, която поглъщаш ежедневно ти или децата ти.

Алтернатива има: домашно приготвена закуска / обяд, която можеш да носиш в подходяща, годна за многократна употреба опаковка. Приготвянето й може да се превърне в хоби и време за приятно общуване с децата, или време в което се грижиш за себе си, в което твориш.

Ако се запалиш, можеш да научиш доста за здравословното хранене. Даниел Панев може да служи за твое вдъхновение. Очаквам включване от Марфа, Нож и виличка и всички останали.

Ето и нещо, на което попаднах докато ровех за картинка. И още едно.

Коментарите тук.

Днес

 

съм по-далече от истината от обикновено. Когато Теодора ме подложи на поредното си интервю се постарах да й покажа колко съм щастлива и че смятам да продължа да правя каквото си искам и че каквото и да се случи ще съм ок. Час по-късно й обясних колко пагубни ми изглеждат тенденциите за страната, предвид нагласите и поведението на по-голямата част от населението.

Съгласна съм, че работата на правителствата се простира дотам да опазват хората от другите хора, а не чак дотам да опазват хората от самите себе си. Съгласна съм, че ако някой не иска да си помогне, никой не може да му помогне.

Какво ме бърка всичко това? Нали аз съм ок. Не знам колко човек би могъл да бъде ок насред разрастващо се гето. Нито знам какво точно печели ако не прави нищо за да няма гета.

Прибрах се и мислих, мислих, и стана твърде сложно и не знам как попаднах на интервюто на Беназир Бхуто с Дейвид Фрост. За мен това интервю беше знак, че не бива нещата да се оставят да се скапват. После потърсих нейна снимка и я намерих в този блог. Там попаднах и на коледния призив да направим по нещичко за по-малко късметлиите от нас и го постнах в ученическия блог. След като отговорих на въпросите, които Петър ми зададе в писмо, попаднах на текста му за гладните и го приех като още един знак, потвърждаващ убеждението ми, че всичко някак е и моя работа. И оттам хоп, тръгнах по следата и попаднах на новината, че Беназир е убита преди няколко дни. Което е смущаващо.

Всъщност бих предпочела да не рина с лопата, да се наслаждавам на красотата, да избягвам резките движения, но и да знам, че и другите хора имат същите основни предпоставки. Какво ли е предпочитала Беназир?

Ето интервюто след скорошен атентат:

Коментарите ТУК.

Москва не вярва на сълзи

 

потвърждава убеждението ми, че рано или късно каквото търсиш, това и намираш (ако знаеш какво търсиш) и че винаги ще бъде според вярата ти.

Започва в далечната 1958 година в общежитие за работнички, които са дошли в Москва заради мечтите си.

Макар че декорът е социалистическа Москва ( и в двете серии, на разстояние от около 20 години една от друга), историите са универсални.

Независимо къде се намираш, какво вършиш, дали си семеен, за какво мечтаеш, би могъл да си човечен или не, да имаш приятели или не, да си щастлив или не. Ето защо този филм е оценен и отвъд Желязната Завеса с Оскар.

Общото между готините герои в този филм е, че никога за нищо не се пестят.

Сюжетът? Нали знаете, че не обичам да издавам. Ще спомена само, че се разказва за три приятелки, които идват с различни идеи за любовта, брака, образованието, професията и пр. Правят различни избори, случват им се различни неща, но си остават приятелки.

Последното не е фокусът. Всъщност филмът е направен така, че всеки да види в него различен фокус. За вашата скромна домакиня този път фокусът падна върху съвършения мъж, но по различен начин от предния път. Оставям на вас възможността да предполагате защо и да споделите в коментар. Можете да се включите срещу нищожната сума от по-малко от 2 лв. в Кауфланд и малко повече от 2 часа у дома.

Ще дам единствен жокер: ЗЕЛКА.

P.S. Ако не беше Путин, бих поживяла по тези земи. Невенчето знае защо.

Коментарите ТУК.

Албена по Коледа и Байрям

Днес минаха Албена и малката внучка. Олекна ми като видях, че днес е много по-добре, а лекарят й е изписал само лекарство за кашлица. В събота мислеше, че умира, след като беше вдигала 40 градуса температура и кашляше ужасно от понеделник, и не отишла на лекар да не харчи излишни пари. Дадох й лекарства и й написах “рецепта”. Казах й непременно да отиде на лекар в понеделник.

Когато си Албена, не знаеш дали на следващия ден ще останеш в същото жилище или ще бъдеш изхвърлена. Разболяваш се често, защото организмът ти е съсипан от многогодишен непрекъсващ физически труд, стрес, страх. Иска ти се да умреш, за да си починеш, но носиш отговорност за две деца, които все още не могат да се грижат за себе си.

Предполагам, че ще бъда критикувана за това, че само давам, а не съм направила нищо, за да започнат тези хора да изкарват сами пари.

Всъщност Албена не спира да работи, но всъщност изкарва по-малко отколкото ако просеше, а тези, които й плащат, всъщност смятат, че й дават милостиня, не че й плащат за полезен труд.

Майка ми е на същата възраст, но не работи. Стои на топло и гледа телевизия. Не защото е работила повече от Албена.

Синът ми е само година по-голям от малката внучка. На 14 години все още не работи, няма анемия и живее с увереността, че утре ще има какво да яде.

Ако имах дъщеря на 18, която се възстановяваше от туберкулоза, имаше сериозно възпаление на пикочния мехур, от каквото е починал баща й, и половин година прекарваше в болници и санаториуми, едва ли щеше да ми хрумне да изисквам от нея да се издържа сама.

В това време един е зает отмъщава на политическите си противници, друг да обикаля по магазините за нов GSM, защото старият му е омръзнал. Имаме си ледена пързалка и статуя на Богородица. Може би ще си имаме обсерватория и 3D кино. Децата ни са заети с това да организират купони, след които да не ходят на училище, за да си отпочинат. Ние сме заети с плащането на абитуриентски масрафи и оценки.

И вярваме, че нашият купон никога няма да свърши, че колкото и да сме некомпетентни, недобросъвестни, нелюбознателни, имаме по-специална връзка с Бог, отколкото Албена.

* Картинката е от коледната приказка “Малката кибритопродавачка” на Андерсен.

Коментарите са ТУК.

планините

Преди половин живот, когато обичах Гьоте, Никарагуа и хипитата, стаята ми беше украсена с картини на Николай Рьорих. Не знаех почти нищо за него, както и за Изтока; пейзажите бяха доста чужди и неуютни, но въпреки това се виждаха на всяка стена – високи островръхи планини и тук-там по някой лама.

Прекарала съм целия си живот в равнина, но винаги съм разпознавала дали някое селце или градче се намира в планината – дори и без да я виждам – като гледам на нивото на прозореца на колата.

Никога не съм виждала снимки от Колорадо, но имам усещане за Колорадо и за привличането му. Надявам се Милко да прекара прекрасно там, да няма проблеми със снежните бури и да направи снимки.

Коментарите са ТУК.

Немски зен

Често мисля, че немците са (или поне са били) най-романтичните хора на света. Това е причина, заради която бих научила немски – за да чета митовете и приказките им.

Истината е, че не съм чела много – приказките на Хофман и Хауф, братя Грим, Фауст, няколко книги на Хесе, а Вълшебната планина на Томас Ман чака търпеливо (от лятото на 2006) да се спусна по оставащата й половина.

Не ме интересуват подробностите, че някои пишещи на немски са всъщност австрийци или швейцарци. Затова прибавям Юнг, Виктор Франкл, Менасе (Додо, моля те, върни ми ония книги!), Кестнер, и онези, чиито имена не помня, но знам, че съм купила техни книги.

Като казвам “романтични”, изобщо нямам предвид сладникави, а красиви и одухотворени, вълшебни, митични, архетипни.

Тъжно ми е, че Стоян учи немски, който, може би ще му помогне да се справи без разговорник в битов контекст, но няма да го доближи до онова, заради което си струва да се учи немски.

Всъщност това трябваше да е “ревю” на Нарцис и Голдмунд на Хесе. Благодаря на издателство Рива, което издава и книгите на Айрис. Чудя се в какъв тираж излизат тези романи и се надявам издателите да печелят достатъчно за да продължават с хубавите книги.

Нарцис и Голдмунд е романът в който съм маркирала най-много през живота си (непрекъснато маркирам, но рядко в романи). Започва с живота в един манастир; фокусът е върху двама млади възпитаници на манастирското училище, чиито избори се превръщат в два противоположни опита за осмисляне на живота. Средновековието е хубав фон за задаване на важни въпроси. И е доста красив.

Изкуших се да пожелая Хесе да се е преродил в мен и да пиша толкова красиви неща, но тъй като не ми се вярва да имам дарба на романист, може би би било по-хубаво да си пожелая да разпозная призванието си.

Освен манастир, има пътешествия през гори, села и градове; жени, смърт, изкуство. 343 страници се прочитат за един ден, покрай чистене (в което знаем, че съм бавна), прането и пазаруването.

Коментарите са ТУК.

откъде идват и къде отиват нещата

 нещата, които купуваме

 Непрекъснато купуваме разни неща, изкарваме пари за да ги купуваме, искаме да изкарваме още повече за да купуваме още повече. Откъде идват нещата? Къде отиват? Кой плаща за това? Това е само малко видео от цялото филмче, което можеш да си свалиш безплатно от сайта. Разгледай и за други неща

 Ита ми препоръча този сайт.

Коментарите тук, моля

гласът на знанието

 

е с подзаглавие “Толтекска книга на мъдростта”. Макар че авторът се казва Дон Мигел Руис, не очаквай нещо подобно да приключенията на Кастанеда при Дон Хуан. Това е книжка, посветена на гласа, който постоянно бърбори в главата ти, за да ти натяква, че не си това, което трябва да бъдеш и да сплетничи срещу другите. Целта е да се научиш да му запушваш устата.

Макар да започва с интерпретация на мита за Адам – Ева – змията – ябълката, която на пръв поглед не ми се хареса, осъзнах че и тази интерпретация си има своето място в цялата картина, а книгата не казва нещо различно от това, което би ти предложило което и да е духовно учение – източно, западно или още по-западно, но ти го казва по различен начин.

Съществуват толкова много учения, понеже хората имат различни вкусове. По-забавното е, че аз смилам всякакви и съм развила способността да виждам приликите дори и там, където някои авторитети виждат разлики с непознати за тях традиции. Сравнителната религия е нещо, с което бих се забавлявала до края на живота си. Чета такива книги, обаче, не от желание да стана специалист, а защото ми помагат да не се отнеса твърде много докато решавам ежедневни проблеми и да забравя, че животът е прекрасен.

Признавам, че испанското име ме отблъскваше, но си купих книгата заради Вени Г., която я беше споменала преди около година май. Купих си я още тогава, а сега ще си взема и другите две. Надявам се да не бъда разочарована, че хич не обичам да купувам книги, които впоследствие не ме кефят – нито да ги дадеш на някого, нито да ги хвърлиш.

(В блога ни за успеха, обичан даде линк към сайт със споразуменията)

БГ корицата е същата.

КОМЕНТАРИТЕ ТУК, МОЛЯ!

един особен ден

 

Докато гледах София Лорен в ролята на майка на шест деца, съпруга на служител на Мусолини, която стана много рано, за да изпрати цялото семейство на парада посветен на посещението на Хитлер в Рим, а после да чисти и да готви, понеже няма прислужница, казах “Ох, добре че имам само едно дете!”. Когато си легнах, се замислих какво ли е да си хванат в такъв капан. И аз съм имала кофти мъже, но съм била образована и способна да се издържам сама, така че с относителна лекота съм се отървавала от тях, за да дишам отново дълбоко и да правя каквото ми харесва. Докато гледах филма, казах, че сигурно бих избягала от тази лудница. После се питах – ами децата? И тогава разбрах, че не бих. Най-вероятно щях да остана, но дали щях да съм щастлива? Вероятно да. Но това е друга тема.

В живота ти може да има още куп обстоятелства, заради които страдаш и се чувстваш като в капан, от който, ако изобщо ти хрумне, че има изход, то очевидният изход е смъртта.

Понякога, обаче, може да се случи нещо, което да те изведе от обичайното съществуване, след което обстоятелствата може да са същите, но ти вече не можеш да бъдеш същият. Вече си имаш светлинка, която те огрява отвътре. Нищо чудно и да започнеш да правиш необичайни за теб малки нещица, за които не подозираш, че някой ден ще доведат до значителни последствия. Всичко започва с един особен ден.

Филмът на Еторе Скола не стига до големи последствия, а аз ти спестих другия важен герой – на Марчело Мастрояни. Ако не се изкушиш да четеш сюжета, ще е още по-добре. Аз се радвам, че не го прочетох.

Цветовете постоянно клонят към сива сепия, а звуците са непрекъснати речи от парада, предавани по радиото. Ако си живял социализма, можеш да се върнеш в спомени за манифестации, униформи, вярност към партията и евентуално какво е да си различен. Но тези неща могат да останат и само фон. Зависи. Не това е най-важното.

*Купих си “Един особен ден” от Кауфланд за някакви смешни пари.

КОМЕНТАРИТЕ ТУК, МОЛЯ

безделникът остава безпразник

Ако бях получила информацията, която чаках, сега щях да съм заета с едно или друго нещо и да придвижа напред важни начинания. Щях да ги завърша преди да започне ваканцията и после щях да имам истинска ваканция. Но днес е четвъртък и е ясно, че и днес няма да стане, а утре няма да ми стигне времето, така че през ваканцията ще се наложи да поработя.

Ето защо поразрових, поразрових и в http://del.icio.us/ сейвнах разни неща, като си създадох категория “science”. Там попаднаха публични лекции на Стивън Хокинг, както и лични блогове, включително на една монахиня, преподавателка в манастирски колеж.

Може би това е първата стъпка към реализирането на идеята ми да използвам по-малко готови учебници за да подготвям за TOEFL, SAT и бъдещото оцеляване / успяване в колежа. Учебниците е по-добре лека-полека да остават за самостоятелни упражнения преди изпитите.

Може би ще направя сборници с четива и теми за писане и обсъждане – точно така правят и престижните университети в доста случаи, особено докато експериментират с някой нов курс.

Поуката? Направи си най-после del.icio.us акаунт и си запазвай всичко онлайн. Можеш да го ползваш от всеки компютър. Ако свършването на работата зависи от други, юркай ги да я свършат, а ако това не върши работа, бъди рахат, че си направил каквото е било нужно и се занимавай с нещо друго. Ако заради тези неща се окаже, че се налага да поработиш през ваканцията, помисли дали каузата си струва. Ако си струва, значи няма какво да мрънкаш. Ако не, кажи на онези хора да си гледат работата. Ти избираш.