Вчера, по повод статията на Симион зарязах важни дела и написах текст за детското насилие. Вечерта препечатах и текста на Станислав. Целта ми беше да започна дискусия на тема дали в случаи на детско насилие е ок да се намесят възрастни и какво биха могли да направят, както и дали е необходимо възрастните да направят нещо за да предотвратят насилието и какво би могло да е това.
Получих коментари и в двата блога. Реакциите обикновено са три вида:
а) Ужасно! Как е възможно!
б)Нормално – случва се навсякъде. В тази връзка преди година написах това. Няколко пъти отчаяно сменях заглавието му, за да предизвикам дискусия. Дали пък заглавието не отговаря на въпроса защо не се получи дискусия?
в)Децата трябва да се научат да се защитават сами. Особено момчетата.
Така и не получих отговори на въпроса дали възрастните трябва да имат отношение към насилието, и ако трябва, какво да бъде то. Предполагам, че повечето от челите текста не намират в настоящето си връзка с проблема, понеже са пораснали и не са яли бой скоро или пък нямат деца или не работят с деца. Оттук и още един въпрос – дали тези хора наистина нямат нищо общо?
Тук темата е дали оцеляването на детето да бъде изцяло негова грижа.
Мъжете казаха,че момченцата трябва да се научат да се бият, защото ще им се наложи да се защитават и като пораснат. Ще им се наложи да защитават и жените си. Аз не владея бойни изкуства, но и да владеех, не мисля, че щях да успея да се справя сама преди време, когато и да владеех бойно изкуство, едва ли щях да се спася от пребиване и изнасилване. Може би ако някой съсед се беше намесил, щях да се отърва с по-малко от пукнати ребра и синини, но никой не се намеси. Предполагам, че проблемът е изцяло в мен, защото не съм могла да пребия насилника. От тези коментари останах с впечатлението, че по този повод най-естественото е да загубя самоуважение. Аз никога не съм губила самоуважение, каквото и да ми се е случвало, колкото и да не съм успявала да се справя. Но когато обществото очаква от жертвите да са чувстват унижени, задето не са се справили, те се чувстват. Някои получават трайни психически травми, а други се самоубиват. Интересно какво се случва с момченце, което си е по природа дребничко, което баща му се опитва да превърне в боец, а онези, които системно го тормозят са няколко в класа, и понеже са тартори, всеки им прави четки, та детето не само че дълго време няма да е способно да ги набие, ами няма да може да си направи и собствена банда, както посъветваха в коментарите. Как се чувства това дете? Дали няма да се чувства по-добре ако на този етап баща му се види с насилниците? Но за бойната подготовка – по-нататък.
Не че съм против владеенето на техники за самозащита. Напротив. Нито пък против това да имаш 20тина приятели, които могат да се бият и биха се притекли на помощ. Но понякога въпреки тези неща, можеш да бъдеш не само пребит, ами и убит. Не мисля, че има някакви гаранции. Интересно е какво е нормално да се случи ако оцелееш – според коментарите – ако си се бил, може да си бит, ама ще запазиш самоуважение; ако не си се бил, не стига дето си бит, ами ще изгубиш и самоуважение. Аз бях от децата, които обичаха да се бият – не че нападах, но когато ме нападнеха, се биех като лъв. Един ден, когато се върнах куцайки от училище след схватка с Дебелия Асен, баща ми ме попита “Ами ти защо просто не избяга?”. Едва по-късно схванах любимия му израз “Избягвайте резките движения” (Остап Бендер). Та като пораснах и се убедих, че всъщност колкото и добре да се бия, не съм непобедима, ми се струва по-практично да избягвам насилието (не само физическото). Това, разбира се не ме прави неуязвима в много аспекти – приела съм, че съм смъртна, че мога да остана без доходи и добро здраве и пр.
Относно научаването да се биеш имам да кажа и още нещо – това отнема време, както и създаването на банда, на която да разчиташ. В това време може да отнесеш бая бой и да не оцелееш. А докато системно те малтретират, докато се учиш да се защитаваш, насилието ще се превърне в център на живота ти. Познавам такива мъже. Можеха да се развият в много насоки и да са по-щастливи ако не бяха посветили по-голямата част от времето си в детството и юношеството си на боен спорт, ако не бяха превърнали стремежа към физическо превъзходство над останалите мъже в мания. Въпреки отличната физическа форма, въпреки многото умеещи да се бият приятели, тези мъже остават дълбоко наплашени и доста често всъщност биват въвлечени в побои, по-често от тези, които не умеят да се бият или не са превърнали това в твърде значима част от живота си.
От доста време приемам бойните изкуства като начин да владееш себе си, не другите и напоследък изобщо не се замислям за практическата им приложимост. Очаквам Мери да каже нещо по въпроса.
Не знам дали уплашването на насилника е по-доброто средство от пробуждането на неговата емоционална отзивчивост, от осъзнаването, че нападнатия е човешко същество, от спонтанното състрадание. Разбира се, доста от ситуациите налагат светкавично решение да бягаш или да се биеш и малцина се тези, които биха могли да се справят по друг начин, и това изисква дългогодишна подготовка и пр. Но тук става въпрос за развиването на емоционална интелигентност у децата преди това, с цел да не се превърнат в насилници. А това започва с прости добронамерени думички – описах вече разговора с класа в предния текст. Същото може да направи всеки от нас, когато види деца, изтезаващи коте или птиче. Как мислите?
