В коментарите на текстове за насилието, Апостол писа за садистичното отмъщение като противодействие на насилието. Там той описа няколко начина, по които би могъл да причиниш болка / да убиеш. Отговорих му, че се чувствам психически подготвена да убия, ако сметна за необходимо, както и че моят ум е способен да роди още по-садистични начини, но темата на текстовете е как да не се стига до насилие ( а оттам и да не се налага да отмъщаваш).
Бяха предложени и други начини – овладяване на бойни изкуства, сприятеляване с повече хора, които биха могли да те защитят и пр. За да открием ефикасен начин, обаче, би трябвало да разбираме природата на насилието (да не забравяме, че физическото е само една от формите – би могло да се прояви като язвителни забележки, подигравки, наказание, уволнение и пр.)
Лонганлон предложи теорията, че агресивността е част от животинската, а оттам и човешката природа. Според него, тя не може да бъде елиминирана, а само трансформирана в по-приемливи форми.
Аз предлагам друга теория: съществата проявяват агресия, когато се чувстват застрашени, изплашени (това сме го наблюдавали сред животните, нали?) – по какъвто и да е начин, включително и по повод, че има вероятност да изпитат малко по-малко удоволствие, отколкото биха искали. Всеки иска да е щастлив и в безопасност. Ако сте изучавали мозъка, сигурно знаете, че реакцията “бий се или бягай” се задейства когато се чувстваш застрашен. Има и други неща, но да не навлизаме в подробности.
Да, понякога не действаме светкавично, а планираме методично насилието (както е описал Апостол). Но защо го правим? Независимо дали идеята ни е да предотвратим или отмъстим, правим го заради заплахата, която усещаме. Може би случаят не изглежда такъв, когато става въпрос за горди, ловки индивиди, за които отмъщението е въпрос на чест. Тук често се споменава думичката унижение – те не искат да се чувстват унижени. Какво означава това? Уплаха. От заплаха. За самоуважението им.
Когато някой питае силно уважение към себе си и има добро самочувствие, дори и да го направят на кайма, не би могъл да се почувства унижен. Може да се почувства фрустриран и ядосан, но не и унижен. (Умението да правиш разликата между различните чувства науката нарича емоционална интелигентност).
Когато, обаче, не си уверен, че си чак толкова ценен, всеки е в състояние да те унижи – не е нужно да те пребива. Достатъчно е да ти каже, че си започнал да напълняваш или кожата ти е повехнала или имаш торбички под очите. Разбира се, това би могло и да е проява на загриженост, но въпросът тук е как ще го приемеш ти. Може да бъде и проява на агресия от страна на хора, които не си служат с юмруци – работила съм в женски колектив. Била съм и малко момиче – основното занимание на някои мои съседки беше да говорят неща като “Ти нямаш като моите сандали от Германия.” или “Ти си дебела свиня.” Това насилие тихомълком нанася доста големи поражения, и понякога резултатът е и физическа агресия от страна на системно унижаваните, или пък от страна на унизителите, когато открият, че вербалната форма не успява да въздейства. Когато, например, родител види, че не може да въздейства с думи, хвърля един бой на детето.
Тези, които говорят за чест и самоуважение като причини да проявиш насилие (да речем към насилника), бива да си спомнят историята на самурая, който отишъл в дома на някого си да го убива, а онзи, заклещен в един ъгъл, му се изплюл в лицето. Самураят прибрал меча си и си тръгнал, защото усетил, че в този момент би действал заради нараненото си самочувствие, а това не е по самурайски.
Някои биха казали, че не всеки насилва, защото се чувства застрашен, че някои са просто перверзни и изпитват удоволствие. Може и да изпитват, но защо го изпитват точно от това? Защото по такъв начин за известно време се чувстват велики, защото обикновено (често подсъзнателно) не се чувстват така.
Чувството на застрашеност идва от основната ти нагласа, която е свързана с убеждението, че светът е страховито място, с ограничени ресурси. Тази нагласа те кара да си пазиш своето и евентуално да посегнеш към чуждото. Няма значение дали става въпрос за храна, земя, пари, гаджета, популярност. Ако смяташ, че живееш е изобилен свят, в който има достатъчно за всички, не би могъл да се чувстваш заплашен. Оттам и убеждението, че за да спечели един, друг трябва да изгуби.
В резултат на това историята е пълна с племенни и държавни войни, както и с тихи семейни войни (повечето не са така зрелищни като войната на семейство Роуз, и отстрани всичко изглежда идеално).
Ако си уверен, че ще дойде и друг автобус, че шефът ти няма да те изгони ако закъснееш, че си толкова добър, че скоро след като изгубиш тая работа ще си намериш друга, не би се блъскал за да влезеш в автобуса.
Ако смяташ, че любовта на родителите е достатъчна за всички деца в семейството, не би направил всичко възможно да натопиш сестра си. Ако смяташ, че ти си достоен за тази любов, не би живял с идеята за съперник.
Ако вярваш. че гаджето ти е способно да обича, а ти си достоен за обич, не би ревнувал.
Какво става с нашите деца? Растат ли с увереността, че са обичани безусловно и безусловно достойни за обич? Така ли се чувстват вкъщи, в училище, на улицата?
Какво правим ние, възрастните, за да се чувстват така? Ако сме родители, изпращаме ли съзнателно и несъзнателно посланието, че за нас е чест и радост да отглеждаме тези деца? Ако сме учители, показваме ли съзнателно и несъзнателно, че за нас е чест и радост да работим с тези деца?
Ние, възрастните, вярваме ли, че под слънцето има място за всички и че сме достойни за своето? Или разказваме на децата си, че нямаме хубава кола, понеже някой друг има?
* по-добре коментирай в другия ми блог, за да не се разпилява дискусията 
Ако смяташ да ме питаш защо имам два, отговорът е, че този е направен специално за Блогосферата, където не ми се иска да публикувам всичко, което пиша. Имам още няколко блога, но това е друг въпрос.
