Непрекъснато купуваме разни неща, изкарваме пари за да ги купуваме, искаме да изкарваме още повече за да купуваме още повече. Откъде идват нещата? Къде отиват? Кой плаща за това? Това е само малко видео от цялото филмче, което можеш да си свалиш безплатно от сайта. Разгледай и за други неща
е с подзаглавие “Толтекска книга на мъдростта”. Макар че авторът се казва Дон Мигел Руис, не очаквай нещо подобно да приключенията на Кастанеда при Дон Хуан. Това е книжка, посветена на гласа, който постоянно бърбори в главата ти, за да ти натяква, че не си това, което трябва да бъдеш и да сплетничи срещу другите. Целта е да се научиш да му запушваш устата.
Макар да започва с интерпретация на мита за Адам – Ева – змията – ябълката, която на пръв поглед не ми се хареса, осъзнах че и тази интерпретация си има своето място в цялата картина, а книгата не казва нещо различно от това, което би ти предложило което и да е духовно учение – източно, западно или още по-западно, но ти го казва по различен начин.
Съществуват толкова много учения, понеже хората имат различни вкусове. По-забавното е, че аз смилам всякакви и съм развила способността да виждам приликите дори и там, където някои авторитети виждат разлики с непознати за тях традиции. Сравнителната религия е нещо, с което бих се забавлявала до края на живота си. Чета такива книги, обаче, не от желание да стана специалист, а защото ми помагат да не се отнеса твърде много докато решавам ежедневни проблеми и да забравя, че животът е прекрасен.
Признавам, че испанското име ме отблъскваше, но си купих книгата заради Вени Г., която я беше споменала преди около година май. Купих си я още тогава, а сега ще си взема и другите две. Надявам се да не бъда разочарована, че хич не обичам да купувам книги, които впоследствие не ме кефят – нито да ги дадеш на някого, нито да ги хвърлиш.
Докато гледах София Лорен в ролята на майка на шест деца, съпруга на служител на Мусолини, която стана много рано, за да изпрати цялото семейство на парада посветен на посещението на Хитлер в Рим, а после да чисти и да готви, понеже няма прислужница, казах “Ох, добре че имам само едно дете!”. Когато си легнах, се замислих какво ли е да си хванат в такъв капан. И аз съм имала кофти мъже, но съм била образована и способна да се издържам сама, така че с относителна лекота съм се отървавала от тях, за да дишам отново дълбоко и да правя каквото ми харесва. Докато гледах филма, казах, че сигурно бих избягала от тази лудница. После се питах – ами децата? И тогава разбрах, че не бих. Най-вероятно щях да остана, но дали щях да съм щастлива? Вероятно да. Но това е друга тема.
В живота ти може да има още куп обстоятелства, заради които страдаш и се чувстваш като в капан, от който, ако изобщо ти хрумне, че има изход, то очевидният изход е смъртта.
Понякога, обаче, може да се случи нещо, което да те изведе от обичайното съществуване, след което обстоятелствата може да са същите, но ти вече не можеш да бъдеш същият. Вече си имаш светлинка, която те огрява отвътре. Нищо чудно и да започнеш да правиш необичайни за теб малки нещица, за които не подозираш, че някой ден ще доведат до значителни последствия. Всичко започва с един особен ден.
Филмът на Еторе Скола не стига до големи последствия, а аз ти спестих другия важен герой – на Марчело Мастрояни. Ако не се изкушиш да четеш сюжета, ще е още по-добре. Аз се радвам, че не го прочетох.
Цветовете постоянно клонят към сива сепия, а звуците са непрекъснати речи от парада, предавани по радиото. Ако си живял социализма, можеш да се върнеш в спомени за манифестации, униформи, вярност към партията и евентуално какво е да си различен. Но тези неща могат да останат и само фон. Зависи. Не това е най-важното.
*Купих си “Един особен ден” от Кауфланд за някакви смешни пари.