Чета “История за любов и мрак” ( A Tale of Love and Darkness). Би трябвало да се нарича роман, защото е над 600 страници, но няма осезателна главна сюжетна линия, която да ме държи в напрежение. Аз и не искам да съм в напрежение. А когато чета ми е все тая къде ще ме изведе сюжетът и дали изобщо има сюжет.
“Понякога фактите замъгляват истината”, казва авторът (Amos Oz). Аз пък мисля, че почти винаги я замъгляват. Ето затова ми е все тая какво се случва. По-важно ми е усещането за местата и ситуациите,
Тази книга ми е толкова позната. Може би има нещо общо с всички книги, разказани през погледа на деца. Може би ми звучи твърде по руски – като книгите на Лев Касил (особено “Кондуит и Швамбрания”. Може би еврейското в нея ми е толкова близко.
Всъщност книгата е пълна с хиляди малки сюжетчета – разнолики като еврейската общност (кое всъщност е общото в нея?). Толкова различни начини на живот, от които не мога да избера нито един, защото изпитвам носталгия по всичките – от неподвижността на кабинета на писателя/учения (може би стаята на Айрис), през пъстротата на южния пазар, мълчанието на пустинята, енергичните дни и дълбокомислените нощи на кибуца.
Може би в предишен живот съм била еврейка. Дали някога ще бъда пак?
Коментарите тук
