Кой сте Вие, Мистър Стоев?

Преди повече от десет години, когато работех в езиковата гимназия, течеше кампания за поръчване на речници от едно издателство. Рекламирах един от тях на Мистър Стоев, и той очарован си поръча. Когато предадох поръчката на отговорната колежка, тя възкликна “За какво му е на Стоев тоя речник? В гроба ли ще го носи?”

Възрастта на Мистър Стоев е загадка за мен, но съм сигурна, че е минал 80 отдавна. Макар че в последно време изглежда някак крехък, той продължава да е зает и да няма време за губене. Прави записи от кабелната телевизия, а напоследък се интересува от компютри и може да е успял да прехвърли видеотеката си от лента върху дискове – една от важните му мисии.

Как Мистър Стоев успява да запази страстта си към живота, въпреки че здравето му не е идеално?

Напук на повечето изследвания, които твърдят че един от факторите за дълголетието е щастливият семеен живот, Мистър Стоев е ерген. Известен е с това, че по-скоро избягва да комуникира с повечето хора. Рядко отваря вратата ако му позвъниш. Няма телефон. По едно време му подариха мобилен, но ми каза, че не е лошо човек на тази възраст да има телефон в случай че му стане лошо, но само при условие, че никой не знае номера му – иначе би изгубил свободата си.

Преди време едно пиленце ми каза, че всъщност е пуснал в действие мобилния телефон, но очевидно го пази в тайна от широката общественост.

Мисля, че това е едната тайна на дълголетието и жизнерадостта му – той просто не общува с хора, които непрекъснато ще му напомнят, че е стар и немощен и трябва да живее по подобаващ начин.

Когато не успее да избегне контактите, той се старае да избегне разговорите за своята възраст и здраве. Беше ми разказал, че преди години, когато ходил в София да му правят байпас, не казал на никого. На излизане от болницата го блъснала кола. Превързали главата му и си хванал влака към дома. Когато наближил Хасково, махнал превръзката, за да се отърве от излишни въпроси.

Другата тайна на Стоев е безкрайната му любознателност и непрекъснатото учене. Макар че отдавна е пенсиониран като учител по английски, продължава да учи английски и понякога ми задава някои граматични казуси. Разбира се, интересите му се простират далеч отвъд английския. Ето защо, когато го срещна, винаги ми разказва нещо интересно, което често свързва със самата мен, понеже, макар и интроверт, Мистър Стоев се интересува от хората, наблюдава ги, размишлява за тях.

У много хора Мистър Стоев буди недоумение и снизхождение, но у мен искрено възхищение и много, много обич.

Long live Mr Stoev!

коментари: в истинския блог

искам да съм баба в страната Абхазия

 

На територията на бившия СССР, в Грузия, се намира областта Абхазия, която в средата на 70те се прочува на Запад с населението си, сред което дълголетниците (над 100 годишни) са норма. Там съществува самостоятелна дума за пра-пра-пра-прародител, която се употребява само за живи хора. 80% от дълголетниците са активни и жизнени – берат чай, наглеждат си нивите и градините, катерят се по планините, яздят (за удоволствие), вдяват игли без очила и се надпреврват да разказват небивалици на гостите, които идват отдалече. “Абхазците не понасят да бъдат пришпорвани, ненавиждат крайните срокове и никога не работят до пълно изтощение. По същата логика, за тях е изключително нелюбезно да се яде твърде бързо или твърде много. Всекидневната им програма много повече е свързана с биологичните ритми в организма, отколкото с хаотичните модели, които доминират в повечето развити страни.”, пише за тях Дан Георгакас, който пътува из Абхазия след официалното развенчаване на поддържания с помощта на съветското правителство мит, че тези хора доживяват до 140-170 години. Истината е, че живеят доста по-малко, докъм 110+, но пък за сметка на това са активни почти до самия край на живота си и, за разлика от майка ми, която е почти два пъти по-млада, поддържат доста по-ниско кръвно налягане – каквото се смята за нормално при младите хора на запад.

В тази култура идеалът не е изкарването и трупането на пари, а дълголетието, но не просто оцеляването, а запазването на младежката живзненост до края на живота. При тях младостта не се смята за противоположност на дълголетието.

В Абхазия от хората се очаква да живеят щастливо и енергично, а повечето хора оправдават очакванията на мнозинството – както навсякъде по света.

Ето малко линкчета за Абхазия:

Кратка статия за дълголетието в about.com

За книгата на Джон Робинс за дълголетието

“Антропология на смъртта” – статия, в която се цитира книгата на Георгакас и пр.

Книгата на Георгакас – можеш да си я поръчаш оттук

Дийпак Чопра май е краднал от Георгакас  пишат в NY Times

Хардвардският “Crimson” за Георгакас

коментарите: в истинския блог

тъп въпрос за умни неща

Докато чета някои видове книги, непрекъснато попадам на имената на учени провели такъв или онакъв експеримент, стигнали до такива или онакива изводи. Едни потвърждават други, трети им противоречат и пр. Хората, които пишат такива книги са учени, които следят развитието на науката. Предполагам, че го правят като четат специализирани бюлетини и списания. Чудя се, обаче, как успяват да свържат толкова много информация и да я следят адекватно, освен ако не следят тесен отрязък от нея, което е някак ограничаващо. Освен това, дали всички експерименти и теории се публикуват в няколко авторитетни издания или има ценни такива, които не успяват да пробият. Както си спомням от коментара на Размисли по текста ми за чистачката и професора, има издания, които приютяват неортодоксални идеи, но едва ли всички. Разбирам, че всяко издание трябва да има сито, но се страхувам, че ценни идеи се убиват в зародиш или пък никой не научава за тях.

Ако научните новини се публикуват в списания, в линейна последователност, на човек му става все по-трудно да се ориентира в картината на науката, защото тя по-скоро е гора, в която дърветата преплитат клони, отколкото броеница, в която всяко прибавено топче потвърждава или опровергава предното.

Ако не всички новини стигат до известните научни издания, то в картината на научните предположения и изводите от експерименти има доста бели петна. Бих искала в нея да са видими и нещата, по които някой някъде е работил, но не е успял да стигне до дефинитивни заключения. Освен това, бих искала в нея да присъстват на подходящи места знания, които идват от ненаучни източници, но са по някакъв начин релевантни.

Съзнавам, че доста фенове на науката биха се обявили против последното, така че го споменавам съвсем плахо и отлагам обсъждането му за друг път, но продължавам да настоявам, че картината на науката трябва да бъде представена по нелинеен хипертекстов прегледен начин, който трябва да бъде отворен и към него непрекъснато да се добавя нова информация, като се вижда доколко един извод е подкрепен от научната общност, кой го подкрепя и кой не, аргументи.

Съществуват неща като Wikipedia и peer reviewed content, обаче си мечтая за нещо всеобхватно, добре свързано, в което да намерят място и най-незначителните нещица, в което да се знае чии са мненията. (Докато преписвах този текст от тетрадката на компютъра, поразрових и попаднах на това: Scholarpedia. Чакам линкове към други подобни места)

Как се справят учените днес в това море от информация? На Wikipedia ли разчитат или на някаква тайна енциклопедия, до която не всеки има достъп? Или пък повечето от тях се чувстват добре с фрагментираната непълна картина, понеже им е по-удобно да се съсредоточат само върху информацията, която потвърждава собствените им виждания. Дали повечето учени по света са като авторите на българските училищни учебници, които удобно пропускат повечето гледни точки?

Разкажете за мечтите си и за опита си в намирането на научна информация.

коментари: в истинския блог

втори живот

 

От десет години по книжарниците се продава “Неподвластни на възрастта и времето” на Дийпак Чопра. Не съм предполагала, че ще ми хрумне да си я купя, но преди около месец го направих, а в момента я чета. Как стана така, че аз, която изглеждам по-млада не само от съучениците си, но и от някои бивши ученици, която отдалече (и особено на тъмно ) минавам за тийнейджър, се загрижих за старостта?

Макар че отдавна съм приела смъртта и надмогнала суетата по отношение на външния вид, с обичайната методичност, с която се самоизследвам всеки ден, изразих следното неудобно предположение: “Макар че теоретично си приела остаряването, не можеш да приемеш, че вече е започнало и скоро ще изглеждаш като съучениците си, а прословутото ти здраве ще започне да се влошава.”

Представих си се на преклонна възраст, като крехка старица, в рокля и жилетка, която ситни по пантофи из празна къща, но не се впечатлих особено. Почувствах, че ще съм си ок и така, като градската ми баба.

После се върнах насам, към близкото бъдеще и си се представих в малко по-напреднала средна възраст. Смених част от гардероба си с по-елегантен от обичайния, направих си дискретен маникюр, промених прическата, боядисах косата и преметнах дамска чанта. Ммм, не беше зле. Не съм венчана за широките панталони и гуменките, които ще продължа да нося.

Не, нямах проблем с промените, но ме глождеха въпросите “Кога” и “Как”. Дали остаряването трябва да ми проличи след година-две и да е свързано с физически и душевен дискомфорт, който отказвам да си представя, но е реалност за толкова много хора? Дали пък не е възможно да продължа да бъда толкова различна, колкото винаги съм била и да не се поддавам на натиска да бъда “като хората”? Реалистично ли е да продължавам да живея с обичайните си нагласи, които досега са ме карали в настоящето да се чувствам по-добре отколкото когато и да е в миналото, че животът ми става все по-хубав и продължава да става все по-хубав? Дали не е по-мъдро да приема гледната точка на нормалните хора – че остаряването всъщност не е това, което си въобразявам, а точно обратното.

Както обикновено се случва с мен, когато имам важен въпрос, ми се предлага отговор – влезнах в книжарницата и попаднах на тази книга. Оказа се, че тя потвърждава обичайната ми нагласа – че не е задължително да се скапеш на 40-50 и оттам нататък да се чувстваш от зле по-зле, че можеш да остаряваш красиво, щастливо и по-бавно от много други хора.

Стигнах до средата на книгата, до темата за втория живот, който започва на 50, и за разлика от първия, може да бъде планиран съзнателно. Та аз отдавна имам тази идея, само че смятах да започна втория живот не на 50, а на 41 – когато Стоян завърши гимназия и поеме изцяло грижата за себе си. Гимназиалните му години са времето, което съм си дала за планиране на следващия си живот. Това е условно, понеже едва ли ще правя фиксирани планове; по-скоро ще набележа насоки.

В следващите четири години ще продължа да се образовам настървено, да търся тайните на живота, вселената и всичко останало, за да съм достатъчно помъдряла за втория си живот, който вярвам че ще бъде много по-хубав от първия, независимо от външните обстоятелства. Следващите четири години ще бъдат моя liberal arts college.

А ти какво мислиш за остаряването?

коментари: в истинския блог

великолепната шесторка

Не съм се интересувала много от тази шесторка, но забелязах, че доста хора я плюха. Един приятел ми прати този клип; клипът ми напомни за един стар текст. Какво мислите за благотворителността?

коментарите: в истинския блог 

къде да се дене човек?

Когато дойде пролетта, идват и лястовиците. Ако старото им гнездо е разрушено и собственикът на прозореца не позволи построяването на ново, те успяват да си намерят друго място. Мънички са, не бият на очи и могат да си позволят да се заселят в необитавана къща.

Ако нямаш дом и крака, а имуществото ти се побира в инвалидна количка, нощуваш в безистенче в центъра на града, край лъскави магазини. Ако те изгонят оттам, преместваш се от другата страна на площада и се предпазваш от валежи като се увиеш с найлон.

Бих искала отново да гледам френския филм “Без покрив и закон” (Помощ! Lee Ann? Не знам заглавието на френски. Предполагам, че е от началото на 90те или края на 80те) – за една госпожица, на която й писна да работи като секретарка, напусна работа и стана скитница. Накрая замръзна в една нива.

(Ако не ме мързеше, щях да пиша нещо и за “Опасен чар” с Тодор Колев. Припомнете си монолога в края на филма.)

С типичната си претенциозност, искам да имам покрив, но да съм извън закона. Искам да си построя къщичка, но без да се занимавам с формалности като разрешителни за строеж и пр. Искам да я построя с каквото намеря и както ми харесва – да добавям стаи да променям и да нося отговорността ако някой ден ми се срути на главата. Очевидно е, че не искам да се претрепвам от работа, за да изкарам всичките пари, които да ми осигурят къщичката по редовния начин, което включва и купуване на земя и т.н.

Много хора по света го правят, и по някое време се оказва, че са строили върху нечия собственост или пък ги настига ръката на някой закон за строителството и пр.

Чудя се, има ли все още някъде по земята ничии земи, в които можеш да живееш свободно като птичка божия? Или пък такива, чиито собственици нямат нищо против да свиеш малко гнезденце някъде из големия им имот?

коментари: в истинския блог

 

какво тук значи някакъв си вид?

Защо някои хора толкова се притесняват от неща като глобалното затопляне или атомното оръжие? Така или иначе всеки от нас някога ще умре. Какво толкова специално намират в нашия биологичен вид или в белите мечки и пингвините? Ще има оцелели видове. Вероятно ще изглеждат доста различно и от нас, и то пингвините и мечките. И какво от това?

Хубостта, интелигентността и ценността не са ли въпрос на гледна точка? Когато по новините чуем, че някъде е пострадал българин, наостряме уши, но ако се запали китайски цех и в него изгорят няколкостотин работници, ще забравим след секунди. По същия начин, някой жител на Гуам или Коморо може да не е чувал за съществуването на българи, така че как по-точно да му пука за тях? На тебе пука ли ти, че може да загинат всички хлебарки? Или вярваш, че БОГ = български обединени гени?

коментари: в истинския блог 

натискът да бъдеш посредствен

Той не идва само от страха от самотата, който те кара да се обличаш, държиш и говориш като всички останали. Изворът му е още по-дълбок: споделеното от мнозинството убеждение, че да си посредствен е нормално, че всичко открояващо се от посредствеността е патология или гениалност, а второто неизменно е свързвано с първото.

Тъй като не съм посещавала ясли и детска градина, а само забавачка, където ме оставяха да правя каквото си искам, усетих натиска чак на 6, когато тръгнах на училище – някой и друг месец след съучениците ми, които бяха на 7. Още от първия ден, след като момичетата заподозряха, че не се вписвам в стадото (може би съм се опитала да оправдая появяването си с обяснението, че мога да чета), така че бях подложена на тест – да прочета текст от буквара. След като се справих, дадоха ми да прочета единствения “ръкописен” текст от буквара. Справих се и с него.

Никога не ми простиха – не беше позволено да играя с тях. Отидох да играя с момчетата – там се вписвах, понеже си интересувах от изследване на тъмни тунели с боклуци, тичане по двора и пр. Когато започнахме прогимназията, някои момичета откровено ме мразеха, особено след като на първото лабораторно по физика имах 6, а повечето отличнички 2. Бях единствената, която се сети, че трябва да манипулира резултатите от измерванията, за да стигне до изводите, до които се очакваше да стигнем. Една от амбициозните майки предупреди моята, че някой ден ще си има сериозни неприятности с мен, понеже съм “много особена”.

За мое щастие, освен че имах за приятели момчетата, както и момичетата, които не бяха амбициозни за високи оценки, учителите ми се радваха, затова и нямах важна причина да се стремя да бъда посредствена в училище. Това, обаче, беше за нещастие на моите съученици, понеже да се справяш с лекота в училище се смяташе за изключение от свещеното правило на посредствеността. Никой учител не се сети да ме попита как уча и да ме насърчи да споделя с другите деца.

За мое щастие, родителите ми изобщо не държаха да съм като всички останали. Майка ми, която не е била блестяща ученичка, подозираше, че учителите просто ме харесват и затова ми пишат шестици, но успях да й покажа, че не бива да се меси в подготовката ми за училище след 2-3 катастрофални опита да ми покаже, че не уча като хората и нищо не знам, след като не “пея” урока дума по дума. Може би вярата й в гените и гениалността на баща ми си каза думата. Освен това, майка ми беше причината да изглеждам различно и да не ми пука от това. После, когато отклоненията във външния ми вид станаха драстични и за нейния вкус, вече беше твърде късно.

Когато в 9 клас се отказах от телевизията в полза на книгите, си спечелих ненавистта и на майка ми, която беше убедена, че се смятам за нещо повече от нея и се правя на интересна. Твърде късно, бейби, вече бях станала достатъчно закоравял индивидуалист, за да преглътна някак дори и страха на момчетата от мен. Може би и до ден днешен подозират зад “прекомерната” ми откритост нещо още по-коварно от средностатистическата женска пресметливост.

Когато си под натиска за посредственост се опитваш да не биеш на очи, за да не плашиш хората. Ти си нещо като дръвче, което расте във водата. Можеш да се адаптираш така, че по-скоро да се разклоняваш, отколкото да растеш нагоре, и да оставаш по-дълго време незабелязан. Понякога, обаче, се случва нивото на водата да започне да намалява, и когато езерото стане твърде плитко, ти просто стърчиш.

Страхувам се, че днес в тази страна нивото на посредствеността е станало твърде ниско, което означава, че очакванията за нормалност са твърде ниски.

Не се страхувам за себе си – вече съм почти на 37 и съм свикнала да стърча. Не се страхувам за Стоян – учителите му може да го смятат за прекалено странен, и за разлика от моите, по-скоро да се плашат, откокото да се радват, но той има моята подкрепа. Страхувам се за повечето растящи деца. Техните родители и учители имат толкова ниски очаквания за тях, че би било по-скоро учудващо да се издигнат до нивото на посредствеността от моите ученически години.

Вярвам, че средностатичстическите човешки възможности са огромни в сравнение с това, до което съм стигнала аз без особени усилия, само със смелостта да правя каквото си искам. Виждам същия потенциал у всеки мой ученик. Снощи, докато гледах “Грозни, мръсни и зли” виждах този потенциал в очите на децата, които прекарваха деня, затворени зад висока телена ограда – потенциала да бъдеш красив, чист и добър.

Повече за златната среда, която скапва децата днес, тук. Можеш да помогнеш, като разкажеш история, с която да позабършеш малко прах от този проект.

коментари: в истинския блог 

грозни, мръсни и зли

Голямо семейство, в което всички искат да докопат парите на бащата – един иска да започне бизнес, друг да се занимава с изкуство, трети да си купува нещата от рекламите. Всеки е готов да изневери със съпругата на брат си; всеки смята, че заслужава повече от всички останали; всеки е готов да прецака другия. Никой не се интересува от децата. Те растат съвсем сами.

Щеше да е най-обикновена сапунка, от която баба ти би черпила житейска мъдрост, ако героите бяха богати и красиви, или поне от средната класа, но не е, така че баба ти би го обявила за гнусен и пошъл. Защото трае само 111 минути, режисьорът е Еторе Скола, а героите са грозни, мръсни и зли – БУКВАЛНО. Разбира се, че нямаме нищо общо с тях. Дори музиката им не е като тази във филмите на Кустурица.

Препоръчвам. Както обикновено, купих го от Кауфланд. Можеш да видиш повече тук.

коментарите: в истинския блог

образователни филми за соц-а и още нещо

Защо светлите идеали на младежта изчезнаха заедно със социализма? Когато нямаше Интернет, се вмъквахме с касетофон в киното, за да запишем на микрофон тази песен от филма „Вчера“.

Снощи гледахме “Иван и Александра” – филм, който съм гледала в края на 80те. Разказва се за началото на 50те – режима на Вълко Червенков. Култът към личността на Сталин, както и на самия Червенков. Главните герои са деца в началото на прогимназията. Не съм живяла социализма в 50те, но в 80те всички смятаха, че това, което ще видиш във филма е било така – фанатичната училищна обстановка, гоненията на инакоизглеждащите по улиците, подозрителността, страха, мизерията.

Това трябва да покаже на младите хора, че през 80те нещата изглеждаха доста по-различно. Вярно е, че тогава милиционерите минаваха през градинката пред зала “Дружба” в Хасково и правеха проблеми на метълите, но това се случваше ако пият бира или друг алкохол. Абе понякога си беше профилактично, но все пак тези групички включваха по-размирната част от младежта по мои впечатления от по-близки и далечни познанства. Факт е, че ние със Сънчо (моята най-добра приятелка тогава) сме правили многократни експерименти с ябълков и гроздов сок, които се продаваха в бирени бутилки, и по-често бяхме облечени в странен нео-хипи стил, който твърде напомняше за начина, по който се обличаха метълите, но се отличаваше с други картинки – слънца, луни, малки принцове и пр. мои творения, изпълнени в масло. Милиционерите може и да ни смятаха за странни, но така и никога не се доближиха до нас (може би според правилото, че и милиционерът бяга от лудия).

По онова време гледахме стотина пъти и филма “Вчера”, към който не останаха безучастни и нашите учители. Класният ни (за който сме чували, че преди 9ти е бил бранник, но по онова време беше приятел на СССР, чийто враг стана отново с идването на демокрацията) смяташе, че “Вчера” е твърде измислен и пресилен филм за края 60те, докато Мистър Стоев, който е бил учител в Пловдивската английска (преди да се завърне в Хасково, за да се появят английските паралелки в Хасковската немска), каза, че филмът не показвал повече от 1/3 от идиотията на тогавашната ситуация. Естествено вярвахме и вярваме на Мистър Стоев.

Онова време беше времето на Перестройката, така че социализмът в гимназиалните ми години имаше различен вкус от този в по-ранните, с което още веднъж искам да отбележа, че беше далечко от 50те. Та основното ми послание днес е, че социализмът се е променял през всичките си години до 1989 и не можем да го смятаме за еднороден период. Част от него живях аз, и не цялата част непременно носи единствено отпечатъка на социализма. Много неща бяха различни от днес, но не мисля, че всички непременно могат да се свържат пряко със социализма: да речем това, че почти всички мои съученици си носеха книги, с които се забавляваха в скучните часове, а днес повечето възпитаници на това училище не четат и т.н.

Мисля, че промените са по-сложни, отколкото ги представят повечето хора, че социализмът е един от факторите – голям и сложен, но не единствен.

коментари: в истинския блог