Автоцензурата не е чак толкова лошо нещо. Тя спасява от гневни пристъпи, аромата на чревни газове, сексуални набези на работното място. Спестява усилията да споделиш неща, които ще останат неразбрани или пък използвани срещу теб, както и последиците. Има ли някой, който да не се радва, че се е научил да проявява търпение и да облекчава някои телесни нужди след като стигне до тоалетната? По същия начин, можеш да не качваш във Фейсбук актовата си фотография и видео ако не държиш да бъде видяна от шефа ти или децата.
Разбира се, би било чудесно съседите да не подслушват, а конкуренцията и полицията да не са толкова любопитни, че да проследяват електронната ти кореспонденция. Но е по-прагматично да приемеш, че когато пожелаят, ще се постараят да го направят – със закон или без. Така че ако не искаш котката да излочи млякото, покрий го.
Разбира се, че е смислено законът да не улеснява корпоративния шпионаж и произволното полицейско нарушаване на личното пространство; ето защо е хубаво да се подкрепи подписка срещу наредба, която иска да принуди доставчиците на интернет и телефонни услуги да пазят по цяла година информация за това с кого си разговарял и на кого си писал. Още повече че това ще коства на доставчика ти разходи, сървърно пространство, допълнителен труд, което може да се отрази на цената ( а и на качеството) на услугата.
Все пак не забравяй, че законът не може да ти гарантира нито неприкосновеността на личното пространство, нито безопасност на магистралата, и това дали ще прекараш живота си в стрес не зависи толкова от закона и начина му на прилагане, отколкото от собствения ти избор на нагласа.
Кума Лиса хем замита следите с опашката, хем й стиска.
