Случвало ли ти се е като дете да направиш беля, и възрастен да ти се разкрещи и да те накаже? На мен ми се е случвало много пъти. Понякога дори не съм разбирала какъв точно е проблемът, понеже не винаги са ми обяснявали. Понякога съм била наясно дори и ако никой освен мен не знае за белята.
Какъв е бил ефектът от крясъците и наказанията? Когато са били твърде силни, те саизмествали вниманието ми от моята беля към желанието на възпитателя да ми причини болка. Започвала съм да се чувствам като жертва, а не като пакостник. Съвсем естествено е идвало желанието ми да се защитя. Никога не плачех пред насилника, пардон, възпитателя, защото беше под достойнството ми и с всеки подобен случай, уважението и доверието ми към съответната личност се стопяваха.
Това, разбира се, никога не е харесвало на възпитателите. Но как биха се почувствали ако покажех, че страдам? Предполагам, че щяха да се почувстват по-големи от мен. Но аз съм изверг и ме боли единствено от факта че човешко същество може да падне дотам, че да желае страданието на други човешко същество. При вида на тази болка възпитателите биха сметнали, че се опитвам да ги унижа. Затова и не я показвам.
60те години в Хайфа, Израел. Нацистките военнопленници, заловени от Мосад, трябва да пишат мемоарите си преди да се визправят пред съда. Те не си дават много зор и спят спокойно до деня на екзекуциите си. С едно изключение – Хауърд Кембъл, американски шпионин, когото целият свят смята за нацист.
Би ли станал герой, ако предварително знаеш, че освен опасността от врага, ще очакваш сигурна липса на загриженост от страна на своите?
Какво би те накарало да продължаваш да живееш ако си изгубил това което си смятал за смисъл на живота си?
Когато дойде денят, как разбираш дали любовта от предната нощ е била истинска?
Как е възможно да прекараш детството си в концлагер и да простиш на нацист?
Към края на филма за 2-3 секунди мярнах самия Вонегът, автор на книгата.
Ако някой иска текста на английски, мога да го предоставя с любезното съдействие на Лъчо.
Не обичам да лъжа. Това ме прави непостоянна, което пък изнервя хората които биха искали да съм едно от сигурните неща в живота им.
Когато запаля цигара, майка ми казва с покъртителна физиономия “Нали каза, че няма да пушиш?”. Е, да, но ми се пуши. Не виждам кой знае какъв смисъл да се скрия, за да изпуша една цигара и да излъжа, за да изглеждам постоянна.
Или пък се влюбвам и ми се струва, че това е човекът, с когото бих била щастлива да съжителствам до края на живота си. По някое време, обаче, осъзнавам, че не мога повече. Има ли смисъл да се преструвам и да продължавам? Кой печели от това?
Започвам книги и не ги довършвам. Подхващам проекти и ги изоставям. Мечтая за едно, а после за противоположното. Смятам някого за изверг, а после дори и да не ми говори с години ми е някак мил. Решавам да работя до късно и отказвам да се видя с някого, но после ми се обажда друг и решавам да не работя.
Освен че не се чувствам виновна за непостоянството си, ми е откровено досадно да търся логически връзки, за да обяснявам живота си в истории, които биха успокоили желаещите да съм постоянна. Вместо това бих предпочела тези хора да се завърнат от дупката на миналото / бъдещето, която са чоплили мъчително в търсене на истината – да се върнат тук и да се радват на сега. Истината която търсят не в в миналото, нито в бъдещето, и тя е, че се променям.
