Плектруда … се казва героинята на Амели Нотомб (ако си чел “Изумление и трепет”). Когато прочетох първите няколко страници, ме беше напушил такъв смях, че отидох да ги разкажа на Стоян.
Майката и бащата на Плектруда се женят на 19. Скоро майка й осъзнава, че баща й е посредствен, и решава да спаси бъдещото си дете от него като го застрелва (бащата). По-късно се обесва в затвора.
Няма да разказвам повече (макар че мога). Книгата проследява живота на Плектруда до 19.
Може да не съм била слаба ученичка, балерина, сираче или анорексичка, мога да декларирам, че Амели разказва Истината – достатъчно ми е, че съм имала собствената си майка.
Знам, че не е политически коректно да ти е смешно от началото до края, но да не би събитията в Чили от миналия век да са по-малко трагични? Но аз се смях и когато четох “За любовта и сянката” на Исабел Аленде.
И как да не ми е смешно, като се сетя за учителите на Плектруда и начина по който реагират на погледа й – все едно чета за Стоян. А странното им поведение, когато налучкване на теста докарва на Плектруда точки като на гений – като на момчето на Симпсънови…
Всъщност книгата си е доста тъжна, макар и всъщност да възпява радостта. Още по-тъжно е, че едва ли имащите нужда от просветление родители, изтормозените им деца и техните глупави учители ще я прочетат.
коментари: в истинския блог
