романтично за празниците

Както вече съм споменавала, 14 февруари е и ден на телеграфистите – тези, които са правили възможна бързата връзка между влюбените преди да се появят неща като факса и Интернет. Не се сещам да съм го празнувала, но може и да съм – вече помня толкова малко неща. Тази вечер сигурно пак няма да го празнувам, но пък може да се сетя и да си отворя бутилка мавруд. Ако не беше Google, вероятно щях да забравя.

Но пак мярнах текстове, които изразяват възмущението си от честването на Деня на Влюбените и реших да пиша.

Не ми харесва, когато хората около мен ме притискат да празнувам нещо по някакъв определен от тях начин, когато на мен не ми се прави това, което те смятат, че е редно да се направи. Това се отнася за всички празници. Понякога ме мързи да сваля елхата от тавана. Друг път да боядисам яйца. Трети път да пращам поздравления. И така нататък. Правя каквото си искам.

В същото време, обаче, нямам нищо против и не виждам нищо възмутително и достойно за презрение във факта, че някои хора искат да празнуват някой празник по определен начин. Ама преяждали и препивали – ами и аз понякога го правя. Ама само тогава се сещали да купят на любимата цветя – сякаш любимата ще увехне като цвете от празничен букет ако не й подаряват по-често.

Празниците служат да ни напомнят, че е хубаво от време на време да спираме да работим, да чистим и пр. неща, които жените по моя край определят като “Все една и съща” и придружават определението с отегчена въздишка. Напомнят на пуританските души, че няма нищо лошо да се радваш на живота и да не си постоянно нащрек.

Уикендът също е празник, но тъй като се повтаря твърде често, спираме да му обръщаме внимание, особено като си нямаме Шабат да ни напомня по-настоятелно да не си даваме зор.

Айде едно поздравче за празниците, техните критици и фенове:

Всичко си има време, време има за всяка работа под небето:
време да се родиш, и време да умреш; време да садиш, и време да скубеш насаденото;
време да убиваш, и време да лекуваш; време да събаряш, и време да съграждаш;
време да плачеш, и време да се смееш; време да тъгуваш, и време да играеш;
време да разхвърляш камъни, и време да събираш камъни; време да прегръщаш и време да избягваш прегръдки;
време да търсиш, и време да губиш; време да къташ, и време да пилееш;
време да раздираш, и време да съшиваш; време да мълчиш, и време да говориш;
време да обичаш, и време да мразиш; време за война, и време за мир.
Каква полза има работещият от онова, над което се труди?
Видях тая грижа, що Бог е дал на синовете човешки, за да се упражняват в това.
Всичко Той е направил да бъде хубаво в свое време, и вложил вечността в сърцето им, макар човек да не постига от начало до край делата, които Бог върши.
Познах, че за тях няма нищо по-добро, освен да се веселят и да правят добро през живота си.
И ако някой човек яде и пие, и вижда доброто във всеки свой труд, това е дар Божий.
Познах, че всичко, що прави Господ, пребъдва довека; към това няма какво да се прибавя, от това няма какво да се отнима; и Бог върши тъй, че да благоговеят пред лицето Му.
Каквото е било, то е и сега, и каквото ще бъде, то е вече било, – и Бог ще повика назад миналото.
И още видях под слънцето: място за съд, а там – беззаконие; място за правда, а там – неправда.
И казах в сърце си: праведния и нечестивия Бог ще съди, понеже времето за всяко нещо и съдът за всяко дело е там.
Казах в сърце си за синовете човешки – да ги изпита Бог, и да видят, че те сами по себе си са животни,
защото съдбата на синовете човешки и съдбата на животните е съдба една: както умират едните, тъй умират и другите, и едно е диханието у всички, и човек няма предимство пред добитъка, понеже – всичко е суета!
Всичко отива на едно място: всичко е произлязло от пръст, и всичко ще се върне в пръстта.
Кой знае: духът на синовете човешки възлиза ли нагоре, и духът на животните слиза ли надолу, в земята?
И тъй, аз видях, че няма нищо по-добро, освен човек да се наслаждава с делата си, понеже това е негов дял; защото, кой ще го доведе отпосле да погледа това, което ще бъде след него?

(Трета глава от Еклесиаст)

коментари: в истинския блог 

децата на свободата

Прочетох “Децата на свободата” на Марк Леви. Това е разказ на оцелял член на една от нелегалните антифашистки младежки бригади, действащи в окупираната от Хитлер Франция. Средната възраст в такава организация е около 20 години. Дейностите – взривяване на влакове и заводи, повреждане на самолети, покушения над немски офицери и френските им помощници.

Вместо да си траят – да работят, да учат, да се любят и да чакат свободата да дойде на крилете на съюзническите самолети, тези деца гладуват, студуват, страхуват се, убиват, умират. Внимават да не наранят невинни хора и успяват като рискуват собствените си кожи.

Непрекъснато се страхуват, но смятат, че този страх е по-малък от онзи, който са изпитали когато име е била отнета свободата. Междувременно разпръскват позиви, в които непрекъснато обясняват действията си. Ето защо повечето хора им симпатизират, и все повече стават тези, които се престрашават да им помагат или да се присъединят към подобни групи или Съпротивата.

Повечето от тези млади хора са чужденци, голяма част от тях евреи от различни европейски страни. Действат по своя инициатива. По някое време Съпротивата ги използва, но в края на войната прекъсва връзки с тях, понеже на свободна Франция ще са й нужни герои-французи, а не чужденци, за да може Гол да управлява бляскаво. Ето защо, когато Съпротивата може да ги предупреди, че са в опасност, тя пропуска да го направи, и повечето са заловени, изтезавани, затворени, а в самия край на войната натоварени на влак, който пътува към лагерите на смъртта.

Ето такива малки аматьорски групи деца са направили толкова много за да забавят действията на Хитлер и да помагат на съюзниците да печелят време. Благодарение на тях, милиони патрони и гранати не са били произведени, стотици самолети не са излетели, влакове не са пренесли оръжия и гориво. Хиляди хора са събрали смелост да се борят за свободата си или поне да пречат на тези, които са им я отнели. Хиляди хора са станали по-човечни и са запазили живота на други, рискувайки повече от спокойствието си. В крайна сметка, Франция признава заслугите им две десетилетия по-късно.

Плаках много пъти, докато четох тази книга. Предполагам, че повечето млади хора тук никога няма да научат подобни истории. Някаква странна политическа коректност ги изтри от родната ни история и учебни програми. Радвам се, че като дете съм чела книги като “Митко Палаузов”, смятам да си намеря филма “Черните ангели” (ето какво пишат за този филм днес:  “Черните ангели” (1970) се оказва горчив размисъл за безперспективността на революционния тероризъм, на левичарското насилие за налагане на най-прогресивните идеи с пистолет и автомат и с гангстерските похвати на Бони и Клайд и Джон Дилинджър. Затуй и в този най-зрелищен и въздействащ наш соцекшън рицарите на справедливостта и хладните остриета на НОВА на финала деградират до фанатизирани убийци, готови да жертват живота си в името на свръхзадачата да застрелят главния прокурор на Царството.), а днес имах невероятния късмет да си купя на DVD “Илюзия” на Людмил Стайков (който е бил забранен по времето на комунизма, колкото и странно да звучи). Чела съм “Сватбата на Антон” (романа) и знам как е умрял Вапцаров. Знам защо 9 май е Ден на Европа. Знам, че нищо не знам.

коментари: в истинския блог