И аз, и Лора, имахме големи кукли, които изглеждаха като истински деца.
Моята (всъщност на сестра ми) се казваше Женя и беше със светла кожа и тъмна коса, сплетена на плитки, завързани на венче. Повечето хора я смятаха за истинско дете, когато я мъкнех със себе си.
Куклата на Лора беше доста по-реалистична от моята; отгоре на това се возеше в реалистична бебешка количка, за разлика от моята, но никой никога не я взе за истинско дете, понеже беше негърче.
Предполагам, обаче, че хората се стряскаха, както се стреснах наскоро и аз, когато срещнах моя позната да разхожда детето си. Ау, беше хубаво като куклата на Лора, но с пухкави на пипане ръчички и бузки.
Чудя се дали по време на десетилетието на ромската интеграция в Обединена Европа ще започнат да произвеждат кукли-циганчета?
Наскоро майка ми разказа за пореден път историята за моите сандали: как съм имала много хубави сандали, а Лора ми се подигравала, че не са хубави, понеже не са от Германия като нейните. Обичам Лора, затова затворих устата на майка ми със спомена, че ме подучи да кажа на Бинчето “търбух”, след което го направих в удобен за мен случай, но после ми беше много тъпо. Майка ми отрече и се разсърди.
Факт е, обаче, че децата, които имаха роднини в несоциалистическа чужбина, бяха особено горди с това, а ние, дето нямахме, им завиждахме.
От Гърция, Швеция и Германия пристигаха красиви дрехи и играчки, а шведите и немците изглеждаха божествено и носеха дървено сабо.
И аз имах вносни неща, но от СССР, които също бяха cool– диапозитиви от Ермитажа, матрьошки, пумпал с руска тройка, калейдоскоп, но те не изглеждаха така изпипани като западните. Липсваше им комерсиалният блясък, който, признавам, все още има власт над мен – всеки който си е купувал шоколадово яйце различно от Kinder, може да направи сравнението (в полза на Киндер, естествено) и да ме разбере.
И до днес този усет към дизайна, материята и изработката не ме е изоставил. Много хора, обаче, в детството си са пропуснали срещата със западния дизайн. Ето защо днес лесно пазаруват предмети произведени в Китай и предложени от Кауфланд – да речем, такива играчки. Може би това е едно от обясненията за появата на “фьешъните” (грр!) по улиците на Хасково.
За съжаление, тези деца са пропуснали и срещите с руската духовност, въплътена в съветски джунджурии, но това е друга тема.
Да, на тази възраст Западът те спечелва с добрия дизайн – ако си имал късмета да се докоснеш до него. Често си мисля, че ако в магазините се продаваха свободно красиви неща, комунизмът можеше да не рухне, ама ще оставя тази естетическа теория за друг път, както и срещите ми с Кореком.
Лелята на Лора беше омъжена в Западна Германия, откъдето изпращаше не само красиви дрехи, но и играчки. Две от любимите ми бяха дългокраки хубавици, с къси панталонки и ботуши и тъмни дълги прави коси. Наричахме ги “Американките”.
Днес децата тук биха ги нарекли “Барбита”. И до ден днешен не съм виждала на живо по-красиви малки дългокраки кукли.
първо съм постнала видео, което си струва да бъде гледано
В този дълъг текст, твърдя, че новата история (от 20 век насам) е твърде пластична и се променя не само от пишещия, но и от четящия – в зависимост от спомените му и попилата в главата му “пропаганда”.
Предлагам табуто като обяснение защо тематично “комунистическо” парти извиква възмущение у едни, а “нацистко” у много повече хора.
Споменава за ролята на смеха в разбиването на табутата.
Накрая, вдъхновена от детските спомени на Вени, Делян, и АмосОз, предлагам да разказваме спомените си за детството и младостта, за да напишем своята история която, за съжаление, няма да бъде препечатана в учебниците.
Призовавам млади и стари да си спомнят и да разкажат. Изпращайте ми линкове като коментари тук или линкове / текстове по пощата lyd.studentsВ gmail.com
Благодаря от името на всички мои ученици и млади приятели и роднини които ще четат с интерес. Надявам се да се забавлявате.
Моят принос за днес, ако не остане време за друго, ще бъде един преглед на социализма, направен от мен преди повече от година.
Тези дни хората в блогосферата започнаха да разказват за детството си ( тук и тук ). Тези дни хората в блогосферата спорят за комунизма, фашизма и т. н. (тук и тук и тук).
Винаги съм смятала модерната история за доста пластична – зависи кой я пише. Сега, обаче, проумях, че има и значение кой я чете.
Докато сме малки, попиваме написаното в учебниците с безхитростна безкритичност. Тъй като в БГ училище никога не са ни насърчавали (дори и днес) да търсим и разглеждаме други гледни точки, алтернативни теории и пр., голяма част от нас остават с впечатлението, че написаното в учебниците е нещо сигурно, на което можем винаги да се опираме, но това размишление ще оставя за друг път.
Когато пораснем, продължаваме да се уповаваме надоста от нещата, които сме попили в детството, така че понякога учебниците на децата ни ни хвърлят в смут и възмущение. Особено сме чувствителни към новата история (от 20 век насам), която и най-често се пренаписва.
Колкото и да не сме внимавали в час по история, дори и да не знаем нищичко за Френската революция (като мен, примерно), сме уверени, че поназнайваме нещо за новата история. Тя е близко до нас, тъй като винаги е част от пропагандата ( в най-широк смисъл), както и част от живота ни – личния ни живот – всеки от нас е преживял част от новата история и я живее. А начините ни на живот се различават.
Струва ми се, че това, което вярваме че знаем за новата история, е смес от спомени и пропаганда. Ето защо, когато руските студенти решават да организират “комунистическо парти” на кампусана Ники (май в Станфорд?), чешкият студент Вацлав е омерзен – за него съветските символи навяват болезнени спомени за съветските танкове, които прегазват пролетта на 1968 в Прага. Не че не знам за това, не че не съм чела доволно количество романи на Милан Кундера, но моята лична асоциация, щеше да бъде романтична – партито щеше да ми напомня по дух по-скоро за горбачовската перестройка (тогава западът се кичеше със сърпове и чукове и празнуваше лекото повдигане на Желязната завеса), която силно ме вълнуваше в края на гимназиалните ми години; щеше да ми напомня и за красивите ми детски учебници по руски, както и за готините ни съседи руснаци, които работеха на атомната централа в началото на 70те.
Замислих се защо можем да направим комунистическо парти, но няма да си позволим да направим нацистко парти. А всъщност още са живи доста хора за които нацисткото парти би имало романтичен привкус с Лили Марлен и красивите офицерски униформи.
Спомних си, че Принц Уилиям се беше маскирал като нацист на карнавал в гимназията и предизвика скандал – без малко да го изхвърлят. Ако се беше маскирал като Сатаната или Осама Бин Ладен, пък дори и Исус Христос, може би нямаше да има проблем. Което означава, че някои неща са се превърнали в табута за някои общества, а някои табута обхващат по-големи общности от други (като табуто за нацизма, да речем).
Табуто е нещо, с което не можем да си позволим да се пошегуваме – то е прекалено страховито или свято за нас. Но защо не, по дяволите? Мисля, че смехът е един от най-ефективните начини да счупим табуто и да се освободим (не единственият, разбира се). Тогава можем да видим и себе си, и “врага”, и страховитата сила с чисти очи, а не през очилата на предразсъдъците си.
Тогава светът не е нито черен, нито бял, а шарен – Хитлер е шарен, но също и Сталин, както и Махатма Ганди и Майка Тереза. Те не са чудовища или светци, а хора като нас. Хиляди Хитлеровци и Сталиновци растат днес – отглеждаме си ги сами поради невежеството си. Някой ден някои от нас ще ги издигнат отново – пак заради невежеството си, заради неща като табутата.
Винаги е имало хора, които са си позволявали да чупят табутата – вчера се сетих за сериала “Ало, ало”, който представи в човечна светлина всички участници в драмата в втората световна война в тази част на света – и нацистите, и Съпротивата, и английските офицери. Този филм се смя на всички, не остави свети табута, но помете и част от демоните. ( Някой някога да е говорил какво е станало с повечето немци след приключването на войната? Дали са се събудили различни хора на следващата сутрин? Някой да се интересува от тяхната драма? Това, може би е табу – ето защо сложих това видео, на фона на Лили Марлен).
Днес се сетих за българските филми от социалистическо време – голяма част от тях ме карат да се смея на идиотията на соц. обществото, но всички, които сме живели социализма сме се смяли още тогава. Стоян често пита “Ама как тоя филм не е бил забранен?”. Шутът, Стояне, може да си позволи да каже неща, които никой друг не може – кой, освен Кърмит и Бисквитеното чудовище би писал стихове за мен? Разбира се, когато шутът стигне ръба на чуството за хумор на господаря (пък и на народа), може да остане без глава.
Връщам се отново на нашите спомени, за да заявя, че важна част от новата история е твърде лична и твърде различна. Ето защо искам всеки (млад и стар) да разказва спомените си, с които смята, че може да покаже нещо за обществото / прослойката, в която е израснал, за тази на младостта му, пък и на средната му възраст, ако вече има избистрени спомени.
Спомените ни са различни, така че колкото повече научавам за твоите спомени, толкова повече парченца от пъзела откривам, за да сглобя картината на новата история, част от която съм самата за.
Можем да добавим спомени на баби и дядовци, майки и бащи, за да напишем своята история – тази, която учебниците никога няма да напишат.
Хайде, пиши и ми изпращай линкове. Познавам много млади хора, които биха били очаровани да четат. Сигурна съм, че и те могат да разкажат нещичко за детството си.
Моят принос за днес, ако не остане време за друго, ще бъде един преглед на социализма, направен от мен преди повече от година.
