От десет години по книжарниците се продава “Неподвластни на възрастта и времето” на Дийпак Чопра. Не съм предполагала, че ще ми хрумне да си я купя, но преди около месец го направих, а в момента я чета. Как стана така, че аз, която изглеждам по-млада не само от съучениците си, но и от някои бивши ученици, която отдалече (и особено на тъмно 
) минавам за тийнейджър, се загрижих за старостта?
Макар че отдавна съм приела смъртта и надмогнала суетата по отношение на външния вид, с обичайната методичност, с която се самоизследвам всеки ден, изразих следното неудобно предположение: “Макар че теоретично си приела остаряването, не можеш да приемеш, че вече е започнало и скоро ще изглеждаш като съучениците си, а прословутото ти здраве ще започне да се влошава.”
Представих си се на преклонна възраст, като крехка старица, в рокля и жилетка, която ситни по пантофи из празна къща, но не се впечатлих особено. Почувствах, че ще съм си ок и така, като градската ми баба.
После се върнах насам, към близкото бъдеще и си се представих в малко по-напреднала средна възраст. Смених част от гардероба си с по-елегантен от обичайния, направих си дискретен маникюр, промених прическата, боядисах косата и преметнах дамска чанта. Ммм, не беше зле. Не съм венчана за широките панталони и гуменките, които ще продължа да нося.
Не, нямах проблем с промените, но ме глождеха въпросите “Кога” и “Как”. Дали остаряването трябва да ми проличи след година-две и да е свързано с физически и душевен дискомфорт, който отказвам да си представя, но е реалност за толкова много хора? Дали пък не е възможно да продължа да бъда толкова различна, колкото винаги съм била и да не се поддавам на натиска да бъда “като хората”? Реалистично ли е да продължавам да живея с обичайните си нагласи, които досега са ме карали в настоящето да се чувствам по-добре отколкото когато и да е в миналото, че животът ми става все по-хубав и продължава да става все по-хубав? Дали не е по-мъдро да приема гледната точка на нормалните хора – че остаряването всъщност не е това, което си въобразявам, а точно обратното.
Както обикновено се случва с мен, когато имам важен въпрос, ми се предлага отговор – влезнах в книжарницата и попаднах на тази книга. Оказа се, че тя потвърждава обичайната ми нагласа – че не е задължително да се скапеш на 40-50 и оттам нататък да се чувстваш от зле по-зле, че можеш да остаряваш красиво, щастливо и по-бавно от много други хора.
Стигнах до средата на книгата, до темата за втория живот, който започва на 50, и за разлика от първия, може да бъде планиран съзнателно. Та аз отдавна имам тази идея, само че смятах да започна втория живот не на 50, а на 41 – когато Стоян завърши гимназия и поеме изцяло грижата за себе си. Гимназиалните му години са времето, което съм си дала за планиране на следващия си живот. Това е условно, понеже едва ли ще правя фиксирани планове; по-скоро ще набележа насоки.
В следващите четири години ще продължа да се образовам настървено, да търся тайните на живота, вселената и всичко останало, за да съм достатъчно помъдряла за втория си живот, който вярвам че ще бъде много по-хубав от първия, независимо от външните обстоятелства. Следващите четири години ще бъдат моя liberal arts college.
А ти какво мислиш за остаряването?
коментари: в истинския блог
