полетът на костенурката

е от книгите, които в този град купувам само аз, понеже щом ги избера, в книжарницата преценяват, че никой друг не би се излъгал и не поръчват следващи бройки. Понякога са прави, но не винаги – също като един от героите на романа, който чете само книги със зелени корици.

Докато четях за стихоплетстващия крал Суини, който в резултат на проклятие се превърнал в птица или за изпитанията, на които еринския вариант на Крали Марко подлагал желаещите да се присъединят към дружината му (“Трябва да прекара пет дни седнал на студен хълм с дванайсет рогати елена, скрити под седалището му, лишен от музика, храна и шах. Ако извика или задъвче тревни стъбла, или спре да рецитира сладка поезия на мелодичен ирландски език, не го приемаме, а го раняваме.”), за мързеливите нечистоплътни студенти, непрекъснато се сещах за Праха на Анжела, Дъблинчаните на Джойс, Трейнспотинг и Acid House и много от героите на Айрис, за Пътуването на Фелиша и Кантървилския призрак.

Непрекъснато се чудя къде е по-задушаващо да се родиш - в някогашната Ирландия или сегашната България, където, според непретенциозната ми преценка растат шансовете да израснеш грозен, мръсен и зъл.

Предпочитащите съня пред бодърстването ще продължат да представляват значителна част от човечеството, но се чудя дали сред тях относителният дял на тези, които предпочитат да убиват времето си с мислене, разказване на истории, пеене и стихоплетстване намалява драстично на фона на тези, които гледат музикални клипове.

Поздравявам всички с изящния стих:

Когато еленът като трици кафяв

Застанал е там на баира,

А язовец взима си сбогом със теб

Другар е чашата бира.

Оригиналното заглавие е At swim-two-birds. Авторът е Flann O’Brien. Разказва се за мързелив студент, който пише роман и подкрепя идеята авторите да не бъдат толкова ревниви към създадените от тях герои, а да ги споделят с други автори.

Ще се хареса на малцина читатели. Има на какво да се посмеят. Аз няма да я препрочета. Мисля, че е полезно четиво за мечтаещите да напишат роман. Може да им помогне да не се вземат прекалено насериозно.

коментари: в истинския блог

Понякога разказвам спомени. Една моя млада приятелка ми каза че би искала един ден да е като мен – дори обикновената салфетка на масата да извиква у нея история.

Разказвам истории по две причини: когато хората са се събрали да се забавляват, но разговорът забуксува. Вадя история от торбата и ги разсмивам. Другият повод е безизходицата, в която някой е решил че се намира. Вадя моя (обикновено) история, свързана с подобен проблем и показвам, че има изход.

Понякога, обаче, ми е досадно да разказвам истории. Това се случва, когато събеседникът ми реши, че някогашната случка продължава да е важна за мен и да определя в известна степен настоящата ми същност. В повечето случаи съвсем не е така – нито се чувствам свързана по някакъв начин с повечето минали неща, нито ги използвам с цел да търся себе си в миналото.

Разбира се, понякога изваждането на случка е терапия, но това се прави с цел човек да се освободи от миналото си. Понякога го правя и аз, ако усетя, че това минало е не съвсем осъзнато и ми пречи днес, но го правя сама и не бързам да споделя изводите, докато не проумея същността.

Този начин на живот ми помага да се чувствам лека, неважна и нехаеща за впечатленията, с които оставям повечето хора. Преди години се впрягах, когато майка ми вадеше поучителни примери от детството ми като илюстрации на безкрайните ми недостатъци, опитвах се да обяснявам, болеше ми. Днес в такива случаи ми напира едно “Уф!” Толкова ми е досадно да се опитват да ме дефинират – и в положителна и в отрицателна светлина. Не ми се губи енергия да уточнявам, опровергавам или потвърждавам. Предпочитам просто да дишам.

P.S. Умрях от смях когато чух репликата “Двайсет години градя имидж в тоя град …” – принадлежи на двайсет годишно момиче.

коментари: в истинския блог