Да пораснеш не значи да се откажеш от красивите неща и да станеш скучен човек в скучен свят. Разбира се твърде много хора порастват по този тъжен начин, но може и така:
Да пораснеш значи да поемеш отговорности, и когато се налага, да правиш неща които не ти харесват, но без това да те съсипва, защото сега знаеш повече. Знаеш, че животът е много повече и много по-интересен от този в ограничения ти детски свят. Да растеш означава да проясняваш погледа си и да разширяваш хоризонта си. Тогава имаш много повече от онази жалка планетка, която трябва да плевиш всеки ден, за да не се взриви от корените на растящите баобаби. Научаваш, че не само розите са красиви, че можеш да плачеш заради страданието на всяка непозната лисица, че домът ти е целият свят.
коментарите: тук
Не си падам по конспиративните теории. Ето защо си обяснявам прекомерното фокусиране на Music Idol върху личността Иван с опортюнизъм – без мелодрамата (в която екипът е в ролята на изнервен учителски колектив, участниците в ролята на конвенционален, изолиращ аутсайдера клас, а родителите на Иван в ролята на обикновени непознаващи детето си родители), зрителите, повечето от които не са чак толкова големи ценители на музиката колкото на “реалити” зрелища, щяха да се отегчат.
Оказва се, че архетипната история “Бунтовник без кауза” се приема радишно от българската публика. Ако бях преприемчив продуцент, щях да се замисля сериозно за фьешън сериал по темата.
Дали извън филма Иван ще свърши като Джеймс Дийн – ако не в катастрофа, то, може би, от предозиране на нещата които му дават енергия?
P. S. Късметлии са тези които не са били обявени за деца-чудеса, но това е друга тема.
P. P. S. Ако никой не предложи на Иван професионални ангажименти, бих го поканила у нас за няколко месеца кротка трудова терапия като домашен помощник и вокален педагог на Стоян, да наблюдава как две грозни патета плуват невъзмутимо из чалга-фьешън езеро и да открие собствената си опора. Нещо като кибуц.
коментарите тук
