Не бях сигурна дали крехкият като птичка дядо, пристъпващ внимателно е той. Пресякохме набързо и на метър от него отново не бях сигурна, но казах “Здравей!”. Той беше.
“Не си минавал скоро.”
“Ох, аз вече броя крачките. Остарях изведнъж. Остарях и духом.”
После разказа набързо история, за да е полезен на Стоян. Искаше ми се да говорим още, но не бях сигурна дали може да стои дълго прав.
“Имаш ли нужда от нещо?”
“От какво да имам нужда? Имам нужда от една дълга почивка. Може да замина някъде на почивка. В някой санаториум.” Намигна.
Това означава, че скоро ще си отиде. Предполагам, че няма да го срещна повече.
Погледнах го в гръб. Обувките му изглеждат огромни. Смалил се е.
Поплаках си по пътя до пицарията. И там поплаках.
Не искам да се натрапвам, но бих искала да направя нещо за него ако има нужда от помощ. Ако не го притеснявам.
Искам да съм сигурна, че когато се наложи, има на кого да се обади, че в последните си мигове ще е спокоен, че си отива като джентълмен. Това е въпрос на логистика. За другото – надявам се, че ще бъде наред. Няма как да му дам “Тибетска книга за живота и смъртта”, нито пък да я чета край леглото му. Просто не искам да има болка и страх в последния момент, така че ще мисля за него и ще се моля всичко да е ок.
После се сетих, че мога да се обадя на Миро. Предположих че са близки, защото веднъж ми беше казал, че Мистър Стоев всъщност има действащ мобилен телефон, пък и съм виждала майка му да говори с него, докато хапва в тяхното ресторантче. Оказа се точно така. Казах на Миро да предаде на майка си, че ако мога да помогна с нещо – с пари, с услуга, с каквото и да е, може да ми се обади.
Докато вървяхме, разказах на Стоян някоя и друга малка историйка. Пак поплаках. Стоян каза, “Той ще се прероди.” “Кой знае.”, казах аз. “Всъщност може да постигне Нирвана.”, каза Стоян. “Може би.”
Винаги съм знаела, че Мистър Стоев е щастлив човек, но днес проумях още нещо: че искам да живея като него – без да вдигам шум около себе си, без да се опитвам да направя нещо велико - просто да следвам любопитството си, да давам каквото мога и да не страдам че не мога да направя повече, да се радвам на това което имам, да не се страхувам.
Преди малко прочетох това интервю с Мартин Карбовски. И аз искам да светът стане ясен и разбираем поне мъничко. И аз преувеличавам, когато пиша за лайна и хлебарки. Признавам, че и аз понякога чакам на невярващите да им се случи това за което пиша, за да разберат, че кафявото по стената не е тапет.
Да, отговарям на всички изисквания за да пиша за Женското Списание, и да, мога да пародирам и стила, за да отговоря на очакванията на аудиторията, но защо да го правя? Защо да не бъда свободна като Мистър Стоев и Мартин Карбовски и да не се поддавам на натиска да бъда посредствена.
Мистър Стоев е споменат в тези текстове:
Образователни филми за соц-а и още нещо
Карбовски е споменат тук.
