полетът на костенурката

бърза поща

март 28, 2008 · Няма коментари

В романтичното минало, когато писмата се пишеха на хартия, хората знаеха, че пътуването до получателя ще отнеме дни или седмици, а отговорът още толкова. За светкавична комуникация се използваше телеграмата или телефона. Това означава, че хората са имали търпение куриерът да достави телеграмата и са били наясно с вероятността получателят да не е у дома. По същия начин са били наясно, че този на когото звънят може да се намира далеч от телефона. Дори и след появата на факса, хората знаеха, че получателят може да не стои край факса и имаха търпение.

След появата на мобилните телефони и електронната поща хората изгубиха търпение и забравиха, че технологията е само средство за бързо изпращане на информация, а не източник на информация. Все повече хора очакват, че щом имаш e-mail адрес, си на разположение денонощно и си в състояние да отговориш най-късно до 24 часа. По същия начин, все повече хора се чувстват длъжни да отговорят светкавично, дори и ако не са в състояние. И като не успеят, някои започват да се чувстват виновни. А тези, които очакват отговор се ядосват. Ето защо Лонги пита толкова ли е трудно да напишеш e-mail.

Аз отговарям светкавично: да, понякога е не само трудно, но и невъзможно да родиш смислен отговор на някое писмо. Причините могат да варират от наличие на десетки такива писма, няколко звънящи линии, опитващи се да комуникират с теб тет-а-тет, както и в Skype, примерно. А може и да не е нито едно от тези тривиални неща. Може да имаш разстройство, придружено с повръщане или да е трябвало да закараш майка си до болницата с прединфарктни симптоми. Едно от малкото неща, които са се случвали на мен лично, и то във времената, в които не можех да си представя какво е да не отговоря на чакащия светкавично или да не вземеш двата си мобилни телефона в тоалетната.

Новата ми тактика е да не рискувам живота си за да отговоря на писмо или телефонно обаждане, така че на все повече хора им се налага да ме чакат. Разбира се, би било прекрасно ако човек драсне един ред да каже, че ще може да отговори след еди колко си време, но дори и това понякога е наистина почти невъзможно, така че е хубаво очакващият отговора да се научи на търпение, което е едно от първите неща, на които се научаваме, за да навлезем в цивилизацията. Преди много години Лонги се е научил да чака ако му се ака и наблизо няма тоалетна. Ето в този дух може да се научи на търпение и за други неща.

Когато човек е търпелив, той не си губи времето да се ядосва на тези които го карат да чака. В това време си намира друго занимание. А ако въпросът е на живот и смърт, звъни по телефона. Хубаво е да си спомним, че когато е въпрос на живот и смърт, телефоните са с трицифрени номера. Дори и когато искаме да се обадим на такива номера, може да нямаме телефон под ръка (по-голямата част от човечеството няма), а ако се обадим, бива да имаме предвид че линейките, пожарните и полицейските коли понякога закъсняват (чакала съм линейка 2 часа, както и полиция, която не е идвала), а някои дори може да катастрофират по пътя. Това е част от живота. Можем да се ядосваме, а може и да не се.

Ако те кефя, гласувай за мен.

Коментирай веднага тук , че иначе ….

Категории: art of living

Центърът на Вселената

март 28, 2008 · Няма коментари

Вчера, докато вървях за работа през циганската махала (по-тихо е, не фучат коли и мога да се разхождам по-дълго), разглеждах къщи, магазинчета, хора, училището. Дълго време вървях до двама чичовци, единият от които буташе симпатично жълто колело, а другият носеше купчина вестници и списания. Говореха непрекъснато, но аз не разбирам турски, така че просто се чудех за какво ли могат да говорят толкова дълго и задълбочено.

Чудех се какво обичат хората в този квартал, за какво мислят и разговарят, как живеят. Опитвах се да отгатна къде живеят цигани и къде българи. Предполагах, че тези хора не се интересуват от нещата, за които мисля всеки ден, че животът им е твърде различен от моя. Не ги познавам. През повечето време не осъзнавам съществуването им, което не ми изглежда толкова велико като моето собствено. По същия начин те не подозират за моето съществуване, докато не забележат че минавам по тяхната улица. После ме забравят; и аз не запомнян техните лица.

Ако трябва честно да отговоря на въпроса “Пука ли ти дали утре няма да има еди-кой си квартал?”, може би трябва да кажа “Не. Аз никога не съм си давала сметка че съществува.”

Вчера истински осъзнах колко малки и самотни планетки сме. Всеки от нас е център на света си, може да живее без да осъзнава съществуването на повечето хора и други живи същества.

Вчера разбрах, че ако не съм нетърпелива и арогантна ( а аз твърде често съм), мога да влезна в истинска връзка с всякакви хора – както стана миналата седмица, когато хамалите ме черпеха с евтини цигари, а аз им намерих захар за кафето и седяхме на кожените столчета в офиса и си разказвахме истории за хранителни магазини и срещите ни с чужденци, за работа, за соц.банкети и гурбети, а аз седях на табуретка по турски и ми беше интересно, и бях там и никъде другаде, докато Никола не се притесни за мен и звънна да провери дали всичко е наред и да не са ми направили нещо тези цигани.

От известно време вярвам, че всяка човешка общност по някакъв начин влияе на всички други, без значение дали една подозира за съществуването на друга. Опитвам се да покажа на учениците как от работничките в китайски sweatshop зависят в голяма степен техните възможности за работа, как с ежедневните си малки покупки ние влияем върху заетостта и заплащането на хора, за които не подозираме че съществуват.

Струва ми се че усещането за свързаност или несвързаност определя в огромна степен цялата ни житейска съдба. И съдбите на всички останали.

ако те кефя, гласувай тук

коментарите тук 

Категории: art of living

март 28, 2008 · Няма коментари

 

песничка, която пеех, и подрънквах на китарка

От 50 години Тибет е окупиран от Китай. Разрушени са над 6 000 манастири (т.е. духовни и учебни центрове); хората са принудени да се разделят с обичайния си начин на живот, не могат да изповядват религията си. Хора, за които духовната практика е основната част от живота са принудени не само да я изоставят, но и да се гаврят с нея. В книга на Далай Лама бях чела, че по едно време учителите карали тибетските деца да убиват животинчета и им давали точки – колкото по-голямо убито животно донесат в училище, толкова повече точки получават. В Тибет китайците изхвърлят ядрените си отпадъци, и т.н.

Тибет не е единственият пример за натиск върху големи групи хора – всеки от нас си има любим пример – от сегрегацията в САЩ, през гражданските войни в Африка до етническите прочиствания в бивша Югославия.

На всички е ясно, че насилието в повечето случаи предизвиква реакция на насилие. Понякога не. Като прагматичен флегматик, възпитан в духа на “Избягвайте резките движения”, лишен от ботевски плам, бих искала да поставя следния въпрос: смятате ли че е прагматично тибетците да се опитват да извоюват свободата си чрез насилие?

Аз мисля че не. Те са малко на брой, невъоръжени и неподкрепени нито финансово, нито логистично от когото и да било.

Можеха ли негрите в САЩ да премахнат сегрегацията по такъв начин? Не. Ето защо Мартин Лутър Кинг е проповядвал “творческия протест”, т.е. чрез ненасилие. Тази стратегия е проработила за негрите в САЩ.

По същия начин Махатма Ганди е вдъховил ненасилническа борба, и Индия е извоювала независимост от Британската империя.

Насилието води до резултати за този който е по-силен. Ако си слаб, но решиш да се правиш на бабаит, просто си търсиш белята и си намираш смъртта, примерно.

От повече от 50 години Далай Лама се  бори с мирни средства. В последно време се опитва да убеди китайците да дадат на Тибет автономия в рамките на Китай. Китайците не щат и толкова. Очевидно Тибет не може да си позволи да се освободи чрез насилие, но очевидно не се получава и по мирен начин засега. На Китай не му е ЧАК толкова важно дали го смятат за демократична страна или не, особено като е наясно, че властите в другите страни така или иначе предпочитат да си затварят очите, защото Китай е огромен пазар и неизчерпаем източник на евтина, покорна, непретенциозна работна ръка.

Всъщност повечето китайци не живеят по-добре от тибетците, а много от тях, много по-зле. Някой да се е загрижил за това?

Принудата Е не само възможен начин (ако си по-силен в момента), но и такъв, какъвто бих използвала за да (се) защитя от насилие ако силата е на моя страна. Разбира се остава вероятността другият да остане жив и да ми отмъсти по-късно. Мисля, че въоръженото противопоставяне срещу Хитлер е било доста прагматичен подход. Освен това ефектът се оказа траен, не заради употребената сила, а защото милиони хора са осъзнали идиотията, в която са били въвлечени и това, че е по-забавно да не отдадат живота си за изграждане на следващия велик райх.

Интересно ми е дали ако САЩ решат да изпратят войски в Китай за да разрешат проблема в Тибет, светът ще се втурне да ги плюе, така както се получи в Ирак. Дали българите биха одобрили идеята наши военни части да участват в напечена НАТО-вска операция там. И какво би се получило ако Русия, на свой ред, подкрепи Китай? И какво на практика ще спечелят Тибетците ако в тяхна чест започне трета световна война?

Какво да се прави? Не знам. Аз веднъж питах как да се справям с тираните. Едни ме посъветваха да се усмихвам, други да се бия, а трети да избягам.

Какъв съвет би дал на тибетците? На мен? А ето какво прави Далай Лама в момента.

ако те кефя, гласувай тук

коментарите тук 

Категории: art of living · tibet

Айде изгори ме! Нека ме боли!

март 28, 2008 · Няма коментари

Тези дни чета, пиша и разговарям  за любовта. Ту си казвам че да обичаш е толкова лесно, ту се заплитам в някой казус и не успявам да се измъкна. Спомних си за филмите Eyes Wide Shut, Closer и Romance X. Много хора биха ги обявили за чисти фантасмагории, точно както подхождат към романите на Айрис. Тези хора или все още не са попадали в такива ситуации, или ако са, са предпочели да не си признават, понеже е някак смущаващо. Или са късметлии и никога няма и да попаднат.

Става въпрос за желанията, които твърде лесно и банално се приписват само на плътта.

Все още не мога да си изясня механизмите на изневярата и полигамията. Струва ми се че когато си в щастлива връзка, като че нямаш желание за сексуално общуване с друг, но не съм сигурна – понякога изглежда да е така, но понякога не. По-удобно за душата в нашата култура е да е така. Ето защо, когато ме питат за любим филм, казвам True Romance, а не Zandalee, и ми се иска животът ми да е така удобно прост като в този филм, но знам, че има толкова много неща, които не разбирам.

Мисля, че човек трябва да започне любовния си живот едва когато е достигнал определен минимум емоционална интелигентност, а когато усети, че е зациклил и многократно му се случват неща от които го боли, хубаво е да спре, да остане сам в тишина, за да прозре още мъничко, за да не се качва отново във въртележката.

Но повечето хора не влизат в любовния живот с грамотни сърца, а тези които се опитват да научат нещо са толкова малко. Останалите се задоволяват с банални премъдрости, които с нищо не им помагат да излезнат от необяснимата болка. За да не изглеждат глупави, те поетизират и възпяват болката - сякаш най-нормалното нещо в света е любовта да боли.

Мисля, че не любовта, а невежеството боли, но още не мога да го докажа.

ако те кефя, гласувай тук

коментарите тук 

Категории: art of living