Тези дни чета, пиша и разговарям за любовта. Ту си казвам че да обичаш е толкова лесно, ту се заплитам в някой казус и не успявам да се измъкна. Спомних си за филмите Eyes Wide Shut, Closer и Romance X. Много хора биха ги обявили за чисти фантасмагории, точно както подхождат към романите на Айрис. Тези хора или все още не са попадали в такива ситуации, или ако са, са предпочели да не си признават, понеже е някак смущаващо. Или са късметлии и никога няма и да попаднат.
Става въпрос за желанията, които твърде лесно и банално се приписват само на плътта.
Все още не мога да си изясня механизмите на изневярата и полигамията. Струва ми се че когато си в щастлива връзка, като че нямаш желание за сексуално общуване с друг, но не съм сигурна – понякога изглежда да е така, но понякога не. По-удобно за душата в нашата култура е да е така. Ето защо, когато ме питат за любим филм, казвам True Romance, а не Zandalee, и ми се иска животът ми да е така удобно прост като в този филм, но знам, че има толкова много неща, които не разбирам.
Мисля, че човек трябва да започне любовния си живот едва когато е достигнал определен минимум емоционална интелигентност, а когато усети, че е зациклил и многократно му се случват неща от които го боли, хубаво е да спре, да остане сам в тишина, за да прозре още мъничко, за да не се качва отново във въртележката.
Но повечето хора не влизат в любовния живот с грамотни сърца, а тези които се опитват да научат нещо са толкова малко. Останалите се задоволяват с банални премъдрости, които с нищо не им помагат да излезнат от необяснимата болка. За да не изглеждат глупави, те поетизират и възпяват болката - сякаш най-нормалното нещо в света е любовта да боли.
Мисля, че не любовта, а невежеството боли, но още не мога да го докажа.
ако те кефя, гласувай тук
коментарите тук
