полетът на костенурката

Повечето се объркват и изгубват, и за да не изглеждат глупаво, се преструват на нормални. Това не пречи на някои от тях да продължават да се надяват … под прикритие 

Ако те кефя, гласувай за мен тук

коментарите тук

 той е автор и на “Часовете” - може да си гледал филма

Препрочетох я “без да искам” след като реших да бъда безполезна – да не чета с цел да науча нещо, да не спасявам света в неделя, точно след като се видях с Грозданка, дадох й 40лв (за да може семейството й да има за пътни този месец – да си уредят разни документи за социални помощи) и казах, че приключвам с ВСИЧКИ форми на подпомагане, включително ваучъри за телефона. Не ми стана тъпо като си помислих, че вместо да искат от мен тези пари можеха да продадат някоя и друга златна обица. Тяхна си работа.

И така, оставих “Психологическите типове” на Юнг, които тези дни ми вървяха тромаво и взех книга на Кънингам, която сметнах че е онази, дето все още не съм прочела. Отначало имах чувството, че съм гледала същия филм, но после обърнах да видя корицата и осъзнах, че съм взела вече четена книга. Пуританската ми прагматичност, обаче, беше победена и продължих да си я чета. Освен това докато преди това вървях към къщи, купих маруля, краставица и връзка лук и започнах да градя сложен обяд, който щеше да ми отнеме много време, което можех да спестя и да инвестирам в четене и мислене , по-бързо помъдряване с цел да открия тайната на живота и да я дам на хората.

Тайната на живота, обаче, е капризна и пожелава да ти се покаже за малко докато миеш чинии и белиш картофи. Тя ми каза, че съм забравила да се радвам на настоящето докато е тук, че на следващия ден, когато отивам да си плащам наема, хазяинът може да каже, че синът му се жени и трябва да си търся ново жилище. И тогава? За три години и половина ще съм пропуснала повечето възможности да се радвам на дневната северна светлина в кухнята – тъпо, нали?

Не, не е нужно да се отказвам от поредното си видение – дървена двуетажна къща с веранда и мазе, рядка борова горичка, заден двор, тишина, залези, люлеещ се стол с одеало – в Америка, разбира се, там има повече пространство.

Ако не стане? Мога да работя в провинциално ресторантче – като сервитьорка или готвачка. Точно толкова хубаво е колкото и да седиш на брега и да гледаш, без да изпитваш необходимостта да подхванеш нещо друго. Това би било точно толкова добро, колкото и пътешествието с кола през пустинята, каньона. Животът е прекрасен.

Ах, книгата ли? Ами това е книга, която би харесала на Невенчето и на мен. Разказва се за порастването на две момчета, за техните родители, за порастването на едно момиче, и нейните родители, за един умиращ от СПИН и едно бебе. Бавна и тиха книга, която ти помага да разбереш нещичко и за по-специфични неща като семействата през 50те, гей мъжете, майчинството, любовта, и, може би, че душата няма пол.

Ако те кефя, гласувай за мен тук

коментарите: тук

В “Дом на края на света” на Майкъл Кънингам има момент, в който една майка ревнува тринайсетгодишния си син заради новия му приятел. В главата й се върти следната паникьосана молба “Не го прави. Моля те, не ме намразвай. Можеш да си живееш живота и без да се отричаш от мен.” Чудя се кога лоялността започва да ни обърква, кога се предаваме и оставяме да ни задуши, кога се научаваме да задушаваме с нея.

Мисля, че в “нормалните” семейства започва с ревността на родителите. Още на три ме бяха питали кого обичам повече – татко или мама. Макар че харесвах повече татко, на Дядо Мраз казах “Майка” – сигурно съм усещала че така е редно, а може би и че няма да бъда наказана от баща ми. Това, разбира се, не пречи на майка ми да припомня историята повече от 30 години – ту за да покаже, че в детството си съм била лицемер, ту за да напомни, че баща ми е ревнивец под прикритие.

Много пъти са ми казвали, че имам голям късмет, задето бащата на Стоян не се интересува от него – така детето нямало да се раздвоява. Никога не съм разбирала защо някой трябва да се раздвоява заради това че обича повече от един човек. Любовта ми към приятелите ми нямаше да ме затруднява да обичам майка си ако тя самата не настояваше да бъде единствената обичана.

Майка ми не е единственият човек който настоява за екслузивната ми любов. Нито пък приятелите ми са единствения обект на ревност. Най-различни хора ме ревнуват заради най-различни неща: един смятат че отделям повече време на други, други смятат че би трябвало да предпочета да правя нещо с тях, отколкото нещо сама. Любимото им изречение е “Хич не се обаждаш.”

Всичи тези оплаквания ме уморяват. Понякога дори успяват да ме накарат да се почувствам гузна, но като цяло, по-скоро още по-малко ми се иска да се видя с някого, след като получа подобни укори.

Всички биха дишали много по-леко ако осъзнаят, че да обичаш един не предполага да не обичаш друг, че да харесваш собствената си компания не означава че (вече) не се радваш и на нечия друга.

Да, връзката ти с този приятел / роднина е специална … точно както тази с всеки друг. Да, понякога е важно да сте само двамата … както друг път е важно да сте само двамата с който и да е друг.

Ето как го правим ние с Дафа. Тя пита “Да поканя ли и Х или искаш да сме само двете?”. Толкова е просто и лесно. Добре че не сме част от обща тайфа – тези групи често са толкова жестоки с тези които са си позволили да пият кафе с един-двама вместо с всички накуп.

Ако те кефя, гласувай за мен тук

коментарите тук

Посетихме Стара Загора заради Митaка. Преди две седмици ми изпрати e-mail – че чете блога ми и иска да подари китара на Стоян. Ето как се запознахме. После и аз прочетох негови неща. Бях безкрайно изненадана да открия хипи, което да е родено десетина години след мен, понеже дори моите съученици не четяха Керуак. Благодаря ти, че ме върна в онези времена, Митак.

В събота се запознах с клана на Митко – сестра му, бъдещия зет (с когото пишат фантастика), приятелката му. Беше голямо облекчение да видя възрастни, които се обличат като мен, които разбират нещата които говоря, които забелязват когато царят е гол, които могат да се смеят не само когато се разказват вицове или някой се подхлъзне на динена кора. Когато ги прибавя към шепата други такива приятели, изглеждам още по-нормална дори като се погледна отстрани.

А новата китара на Стоян е СУПЕР! Чак на мен започна да ми се свири пак.

Ако те кефя, гласувай за мен тук.

Коментарите тук.

Сътворението на Вселената е твърде отдалечено и твърде яйцето-или-кокошката-първо. Ето защо не се занимавам с този въпрос днес. Интересува ме нещо много по-незначително – сътворението на човека. Науката и религиите предлагат обяснения, но те са твърде общи. Аз искам да знам какво се е случило в първите минути от живота на човека, а ако може и първите часове, дни, седмици, месеци и години на първия човек.

Дали се е пръкнал бебе или възрастен? Ако е бил бебе и е нямал родители, как е оцелял? Как е разбрал кое се яде и кое не? Как е открил необходимостта да се мие?
Атеисти и религиозни, учени и хуманитаристи, включете се в създаването на новата митология.

Изберете който и да е аспект от живота на човека и разкажете история (вашата хипотеза –сериозна или смешна) за възникването му. Всички истории са ценни. Просто се опитайте да отговорите на въпрос който ви гложди. “Как човек е решил да си бърше дупето?” е точно толкова ценен като “Как се е зародила физиката?”.

Разбира се, не забравяйте и днешния въпрос и ако ви е интересно, опитайте се да опишете първия ден от живота на човека.

Чакам вашите историйки. Предполагам, че ако успеете да се поставите на мястото на първия човек и да гледате света през неговите очи, ще се получат по-добре, пък и ще се забавлявате повече. Разбира се, очаквам и истории от “обективни” странични наблюдатели.

Ако обявя награда, повече истории ли ще получа?

Ако те кефя, гласувай за мен тук.

Коментарите тук