Снощи гледах последната вечер на Иван в Music Idol и сутрешното предаване на следващия ден по BTV. Така открих Женицата в Жълто. Оставям настрана рационалните й коментари, които никой досега не се сети да направи по телевизията и се фокусирам върху лицето на Иван, докато тази жена говореше. Усещането че си разбран, особено когато някои успява да облече в думи чувствата ти, кара хората да се отворят и да искат да сътрудничат.
Не отричам критиката като педагогически похват, но тя трябва да се употребява пестеливо – като тоягата, с която дежурният будистки монах цапардосва някой отнесен по време на обучение брат. Когато започнеш да повтаряш едно и също без да постигаш какъвто и да е ефект, бива да се сетиш, че е време да смениш тактиката и да се замислиш дали стратегията ти не е погрешна от самото начало.
Разбирам фрустрацията на Иван и Андрей, защото тя е мой спътник. Време е да осъзнаят, че добрите продуценти са не само бизнесмени и артисти по призвание, но и лидери. Ето това липсва на Иван и Андрей, в които виждам не по-малко потенциал, отколкото у Иван Ангелов.
Така че биваше да се сетят да подложат на психоанализа и самите себе си. Те са хора, които могат да си позволят продължителна качествена психотерапия и обучения със свестни учители – неща, които самата аз бих направила в момента, в който ми се отвори възможност.
Музикалните педагози са си музикални педагози, а другите педагози и психолозите са друго нещо. Ако бях продуцент на Мюзик Айдъл, щях да включва в екипа точно такива хора, които да помагат на състезатели и екип да функционират по-добре. Мъдри и спокойни хора като Женицата в Жълто биха могли да изградят доста ведра атмосфера в подобни проекти и не вярвам да струват драстично по-скъпо от нафуканите стилисти.
Някой има ли представа дали за изпълнението на подобни проекти е обичайно в екипа да се включват педагози, психолози и подобни (може и будистки монаси) или да е чувал за единични случаи по света и у нас?
Ако те кефя, гласувай за мен.
Коментари: в истинския блог
