сблъсък: Науката vs. Бог – при Майя

Миналата седмица надрасках едно ревю за книгата на Ленокс “Погребала ли е науката Бога”. Той запали искрата на спорове относно съществуването на Бог и дали Ислямът  е нещо хубаво или лошо.

В тази връзка писах за моята религиозност, както и за интереса ми към фактите.

Всичко това е въведение към поредицата текстове, които Майя Маркова, биолог и твърд фен на научния метод и противник на теизма, креационизма и пр. започна да пише в блога си за да защити науката. Опитах се да обясня, че нито Ленокс нито аз нападаме науката.

Мисля, че тук четат хора, които биха били заинтригувани от нейните текстове и ако желаят могат да проведат интересни спорове там. Признавам, че аз самата нямам сили да участвам активно, но ще следя.

Така че, каня ви при Майя:

В защита на науката 1

В защита на науката 2

В защита на науката 3

Comments

класова борба vs. образование

Съгласна съм, че много работодатели по света експлоатират служителите си. Съгласна съм, че на много места служителите нямат ниаккъв друг избор освен да стачкуват, саботират, воюват. Свалям шапка на тези, които имат куража да го правят, поемайки риска да останат без доходи, че и да загинат.

В същото време, обаче, има много хора, които не са в капан, но се възприемат като че ли са. Те или се обявяват за безпомощни жертви или си служат с риториката на класовата борба, подобно на описаните по-горе. Това е твърде жалко.

Днес повече от всякога образованието играе ключова роля за просперитета на отделните хора, и днес много хора имат достъп до образователни ресурси, но не ги използват.

Всеки средностатистически български ученик може и да ходи в скапано училище, но ако живее в град, със сигурност има достъп до Интернет или поне библиотека. По-голямата част от средностатистическите ученици днес имат достъп до неща, за които дори не бих могла да мечтая през 80те, но докато аз прекарвах следобедите си в читалнята, а вечер не гледах TV, днес голяма част от най-амбициозните ученици не са чели книги до срещата си с мен (в 10-11 клас) и не схващат смисъла на четенето.

Вски от тези ученици теоретично би могъл да създаде модерен бизнес, който да печели без да ескплоатира или пък да стане не толкова лесно заменим експерт. Да, всички тези хора могат да не попаднат в капан, но повечето от тях попадат – наблюдавам го от години. Защо?

Comments

пир по време на чума

Решила съм го отдавна: ако след 4 години Стоян иска да ходи на абитуриентски бал, да си го финансира сам. Ако за него това събитие е белязано от съдбовна изключителност, ще го направи. Давам пари за книги, уроци, музикални инструменти, топки и пр. развиващи ума и тялото неща, но не и за излишни дрехи и прекалено скъпи тийнейджърски почерпки.

Разбира се, не бих се учудила ако, изпълнена със съчувствие, баба му го спонсорира. Ако не го е срам да харчи спестяванията на пенсионерка с месечен доход от 100 лв, разбира се че не бих могла да го спра.

Пожелавам незабравими абитуриентски празненства на завършващите ученици и леко изплащане на кредити на техните родители.

Comments

ако работех с ръцете

Когато бях ученичка, по 2-3 месеца в годината работех с ръцете си – в селското стопанство или в завод (консервен, мебелен). Беше ми ужасно досадно и тягостно; всеки ден чаках с нетърпение да свърши работната смяна, но понякога тя не свършваше просто така, особено когато работех на полето – там трябваше да изпълня нормата, и ако не успеех до определеното време, просто трябваше да остана – понякога до привечер … ако не избягам.

Не съм сръчна и никога не успявах да изпълня нормата. И до днес не мога да си представя да набера повече от 5-6 кг памук, а нормата беше 20. Да, памук, и то често този, който е останал след машинно бране. Не, не си позволявах да слагам камъни в чувала, нито от мокрия неузрял памук, за разлика от много съученици-ударници (ударникът е човек, който преизпълнява редовно нормите).

След това на проверките ми се караха, оставяха ме в “черния списък”, който се предаваше на следващата смяна надзираващи учители. И все пак ще призная, че ми се разминаваше – нито веднъж не бях официално наказана. Все пак повечето учители ни съчувстваха, а освен това бях една от академичните звезди на випуска. По-кофти беше на летните бригади, когато ни ръководеха фашизираните арогантни другари от Комсомола.

Както и да е, за мен днес е по-лесно да си представя какво е sweatshop, но не това ми беше идеята, нито пък това, че днес си давам сметка, че всъщност тази работа е била песен в сравнение с тази на работниците в sweatshops.

Куп млади хора смятат, че да работиш с ръцете си в страна с висок стандарт при регламентирано работно време и контролираин условия на труд е доста примамливо – не си блъскаш главата прекалено много, бързо научаваш работата и повтаряш ли повтаряш. Ако не си цапнат в ръцете, ще се справиш с изискваното количество и качество.

Тези дни си мисля какво бих избрала ако нямам възможност да работя това, което обичам и трябва да се цаня някъде на работа – дали да предпочета работа която ми ангажира активно ума или такава, която го ангажира минимално. Склонна съм да мисля, че бих предпочела второто, поради следните причини:

1. Докато работя, бих могла да размишлявам над неща, които ме интересуват.
2. Когато свърша работа, мозъкът ми няма да е прегрял.

С последното не искам да кажа, че е задължително да прегрее – не, ако правя нещо, което ме интересува наистина, всичко е ОК, даже искам още и мога да работя без да се сетя да пия вода поне 10-12 часа, но я да си представим, че се налага да работя като счетоводител, секретар или нещо подобно – хем ти е зает мозъкът, хем с нещо, което никак, никак не те вдъхновява.

Когато работиш нещо такова, шансовете ти за измъкване са много по-малки, отколкото ако работиш с ръцете и мозъкът ти е свободен да гради бъдещите ти империи или светлото социалистическо бъдеще. (Разбира се, тук рискуваш да бъдеш въвлечен в глупави разговори с колеги.)

В този смисъл, бих предпочела да стана чистачка, отколкото чиновник. Ужасно ми се свиди да си продавам мозъка. Предпочитам да върша настоящата си несигурна работа която харесвам и вече ми отнема около 4 часа на ден, отколкото да се отдавам интелектуално за минимум 8 на невдъхновяваща, но по-доходна и стабилна работа.

Ето защо, след като съм минала през ръчния sweatshop и интелектуалния му вариант, през чиновническата работа и изграждането на собствен бизнес, продължавам да уча децата, че най-хубавата работа е тази която обичаш и за която ти плащат достатъчно. За много от останалите варианти, независимо колко по-доходни или ненатоварващи, плащащият си ти.

Comments

забравена мелодия за флейта

е филм за дилемата между себереализацията и сигурността. Дали да живееш както и с когото искаш или да живееш без вдъхновение да съжителстваш без любов и да вършиш неща, които намираш за безсмислени. (Друг е въпросът колко голям избор можеш да имаш да промениш начина си на живот в тоталитарната държава).

Някои биха го нарекли “криза на средната възраст”, но на мен ми се струва, че твърде много хора съвсем съзнателно избират живот, който ще ги доведе до нея още преди да навършат 20, защото това е моделът.

Ето защо перестройката (залезът на социализма) е просто декор. Ироничното е, че тук продължаваме да живеем сред същия декор – в страната имаме твърде много чиновници, които не стават за никаква друга работа, в света стихийните пориви се улавят и оглавяват – не непременно от правителствата, но от пазара. Ето това е недостатъкът на това да си живял половин живот в един обществен строй и още половин в друг – започваш да виждаш колко много си приличат. Това ме кара да се чудя дали да заявя отчаяно, че няма нищо ново под слънцето и няма изход, или да заявя възторжено, че няма нищо ново под слънцето, така че половината ми живот не е лишен от образователна стойност и се приближавам до важни прозрения.

Ах, да, филмът… сценарият отновно е на Елдар Рязанов (мисля, че освен предните три, имаме още негови филми) и отново можеш да наблюдаваш поразителните кастови различия на социализма. За себе си ще призная, че в апаратмента на главния герой видях предмети, които съм видяла за пръв път поне няколко години след социализма; раци и червен хайвер нямам спомен да съм яла и до днес, а опцията да притежавам фитнес уреди вкъщи все още ми се вижда декадентска на фона на жилищната ми площ, която е огромна в сравнение с тази, в която са се ширили градксите соц. жители от низшите съсловия в СССР.

P.S. В края на социализма (т.нар. перестройка) татко ми даде да прочета (в едно руско списание, за което беше абониран за да си управнява английския, “Светът и 20 век”) теорията за конвергенцията от Андрей Сахаров (да, същият, за когото Кърт Вонегът се възмущава, че е получил Нобелова награда за мир, след като е изобретил водородната бомба, същият, за когото в гимназиалните учебници днес пише скромно “дисидент”) – как капитализмът и социализмът може да са тръгнали от различни позиции, но всъщност се сближават. Тогава мислех, че ще се сближат така че да се получи нещо, което си представям, че е днешна Швеция. Сега ми прилича на друго. Ще поживеем и ще видим. Ако някой попадне на въпросната теория на Сахаров, нека ми прати линк.

 

Comments

паметта на народа

е фикция.

В подкрепа на тази мисъл цитирам няколко реда от “20 век” на Хауърд Зин:

“Не бива да приемаме паметта на държавите като наша собствена. Нациите не са общности и никога не са били. Историята на която и да е страна, представена като родова история прикрива свирепи сблъсъци на интереси (понякога избухващи, а по-често подтискани) между завоеватели и завоювани, господари и роби, капиталисти и работници, доминиращи и доминирани по отношение на пол и раса. И в такъв свят на конфликти, светът на жертвите и палачите, работата на мислещите хора, както подсказва Камю, не е да бъдат на страната на палачите.”

Comments