Предните текстове дават представа в какви условия са се зародили социалистическите идеи. Повече от сто години по-късно, голяма част от населението на планетата не живее при по-добри условия. Някои хора, които живеят доста по-удобно, настояват, че трябва да се направи нещо по въпроса. Част от тях заемат алтруистичната позиция: не бива да оставяме братята си в беда. Друга част са водени от прагматичен егоизъм и убеждението, че всички земни жители са свързани и ако някъде някой страда, това рано или късно ще причини страдания на всички останали. Описала съм втората позиция в този текст.
Вместо да стоя на един крак, заемам едновременно и двете позиции и смятам, че нещо трябва да се промени, за да няма експлоатирани и живеещи при невъзможни условия. Въпросът е КАК.
Тъй като в нашата страна повечето хора не са доволни от доходите си, идеята, че малцина силни ограбват мнозинството слаби е доста популярна. В тази връзка, популярност набират и идеи, че е справедливо мнозинството на слабите да се пребори с шепата силни и да сложи ръка на незаконно отнеманото му богатство.
Колко от мечатещите за подобна развръзка, обаче, се замислят как точно би изглеждала страната ни след като народът завземе властта?
Един от теоретично разработените варианти е “диктатура на пролетариата”. В бившите социалистически страни тази теоретична постановка е била приложена поне в известна степен.
Сред важните аспекти на тази идеология е липсата на частна собственост върху средствата за производство. На много от работилите по време на социализма, по една или друга причина тази идея се харесва и се свързва с липсата на експлоатация от страна на работодателите, сигурност и пр.
Мен, обаче, тази идея откровено ме смущава. Ако частното предприемачество не е позволено, човек е принуден винаги да бъде служител и винаги да се съгласява с утвърдения начин на работа. В противен случай рискува да бъде уволнен, а след това къде би могъл да си намери работа, ако работодателят е един и същ в цялата страна? В този текст за моя живот през социализма, между другото писах и за майка ми, за която години наред беше проблематично да намери редовна работа в нашия град, след като беше принудена да напусне едно работно място.
Диктатурата на пролетариата е обвързана и с планова икономика (неизбежно при наличието на единствен работодател – нали всеки бизнес в крайна сметка си прави планове). Във вече разиграния в бившия социалистически лагер сценарий, плановата икономика правеше невъзможна конкуренцията, а оттам и творчеството и разнообразието.
Еднородността в икономическите модели, обаче, води и до еднородност във всичко. Така плурализмът става невъзможен, а там където плурализмът е невъзможен, е невъзможно да бъдеш себе си. В един момент това се оказва преследвано от закона.
Какъв е начинът да няма експлоатирани, но да има творчество, разнообразие и свободата да бъдеш каквото поискаш?
Ако смяташ, че си струва текстът да бъде прочетен от повече хора, гласувай за блога тук.
