въпросът не е да ги познаваме

ОК. Знам за доста от тенденциите които движат света и региона. Освен че избирам да търся информация за тях, умея и сама да наблюдавам и откривам. Защо не се възползвам от някои от достъпните за мен, след като бих могла да изкарам пари? Защото не ме кефят.

Има и такива, от които бих могла да се възползвам като потребител. И това не правя, освен ако не бъда поставена на много тясно.

Повечето хора се държат така, сякаш нямат избор, без да си дават сметка че приемането на ролята на принудения не ги освобождава от отговорност.

Да, именно хора, а не абстракции или природни явления, създават повечето тенденции, включително тези, които не водят до нищо добро в далечен план. Някои поне го правят с надежда за удовлетворение, но други го правят от фатализъм. Което е още по-жалко.

Мисля, че когато нещо е направено от човек, то може да бъде поправено или развалено от човек. В тази категория попадат много повече неща отколкото обикновено осъзнаваме.

Ако смяташ, че си струва повече хора да прочетат този текст, гласувай за блога тук.

Comments

книгата, която бих могла да напиша

(българската корица изглежда точно така, но не можах да я открия)

се казва Alles, außer gewöhnlich и е преведена на български като Всякакви, но не!стандартни. Написали са я Anja Forster и Peter Kreuz. Класациите на Financial Times, Handelsblatt, Mahaver Magazin и Amazon са я обявили за икономически бестселър за 2007, книгата им Different Thinking пък е икономически бестеслър за 2005. Брех!

Не съм вярвала, че ще си купя книга за бизнес, написана от немци, понеже никога не съм смятала, че разбират от бизнес, а това чувство се беше обострило у мен, след като преди няколко години попаднах на лекция, изнесена от господин, който четеше само немски книги за бизнес. Тогава разбрах със сигурност, не само че съм добър говорител и пред непозната публика, но и че мога да кажа доста по-смислени неща от някои уважавани (?) университетски преподаватели.

В никакъв случай, обаче, не искам да кажа, че се чувствам по-велика от Аня и Петер. Макар че не научих нищо ново от книгата им (освен че някои кивита са патентовани и че бегините са средновековни религиозни неманастирски женски общности, за които ще пиша по-нататък), се почувствах страхотно и бих я препоръчала за изучаване във всички училища.

Написана е леко и непретенциозно, почти като елегантната и любима Funky Business и бих я препоръчала на повечето българи преди FB, защото е писана от хора израснали в култура подобна на нашата – тревожна, цинична, самодоволна, песимистична, мързелива, задръстена, разглезена …

С тази книга трябва да бъдат бити по главите всички, които продължават да настояват, че някой трябва да се погрижи за тях и не осъзнават, че милиард китайци могат да вършат по-добре мижавата им работа за по-малко пари, че отдавна трябваше да са научили английски, че могат да отнесат простотията си като защитна капсула дори в Харвард, но дори диплома от Харвард не може да им даде магическа защита срещу променящата се реалност, защото никой на никого не може да гарантира защита.

Единственото, което някой може дати даде е да ти помогне да се научиш да плуваш сам, но за съжаление, повечето от нас мечтаят да се возят на Титаник.

Такива книги може да не ми казват нищи ново, но е хубаво да ги чета от време на време, когато усетя, че ми потъват гемиите в лепкавата среда. Смятам да препрочета маркираното и да поставя книгата в задължителния за Стоян списък от утре.

Ако смяташ, че за тази книга е добре да научат повече хора, гласувай за блога тук.

 

Comments

Моделът (забранена книга)

от вчера ми се живее в Скандинавия

“Нашето познанство се дели на два периода – преди и след Възпитание на девойки в Чехия.” твърди Любо от “Пингвините”. От повратната точка нататък Любо е подготвен да купя какво ли не, но всъщност става все по-добър в предсказването на това какво ще купя. В много от случаите, след покупката, той нулира заглавието в инвентарния списък и книжарницата повече никога не го получава, освен ако някой не го поръча специално. Ето защо поне половината ми купени от “Пингвините” книги в Хасково са притежавани само от мен. Любо просто не дава шанс на другите, сигурен, че никога не биха пожелали моите четива. “Моделът” на норвежкия писател Ларш Собю Кристенсен ( Modellen, Lars Saabye Christensen) е една от тези книги.

“Какво щеше да избереш ако можеше – да оглушееш или да ослепееш?”. Главният герой смята, че това не е въпрос, а заплаха, но малцина се щастливците, на които се случва да избират между доброто и доброто – не повтаряме ли това, когато избираме политици? Тъжното не е в това, че не ни се предоставят хубави неща за избиране, а че ние сме слепи за повечето неща, но да оставим настрана собствените ми размишления.

Накратко книгата е за художник, който наближава 50те и подготвя изложба. Няколко месеца преди обявената дата разбира, че ще ослепее. Няма да кажа нищо повече за сюжета и съветвам да не четете други ревюта, за да не си развалите удоволствието. Изобщо не е мелодрама.

Книгата ме остави с въпрос, който си струва мисленето, но сега едва ли ще мисля по него, защото много по-важни от етичните въпроси се оказаха … описанията – да, това, което повечето хора обичат да прескачат. Има хубави книги, от които си струва да орежеш описанията понеже са някак насилени, но в тази специално съм ги маркирала – за пръв път маркирам описания.

Бяха кратички като хайку, но все пак различни, понеже бяха много цветни, а хайку за мен е монохромно (някой срещал ли е хайку с цветове?). Точно тази книга ми напомни, че отдавна не съм рисувала, че съм натрупала доста боички и хартия, но проблемът е, че ми се дорисува с масло – нещо, което нямам идея как се прави, но какво от това? Преди половин живот знаех още по-малко, но го правех. Кой се страхува да бъде аматьор?

Ако смяташ, че си струва да препоръката на тази книга да стигне до повече читатели, гласувай за блога тук.

Comments

да имаш бъдеще (границите на класификацията)

“Не ми се смей, моля те! Ям шоколад, защото ми е паднало кръвното.”

“Защо да не ядеш?”

“Защото ми се смеят, че ям сладко на нашата възраст.”
”Какво й е на нашата възраст?”

“За напреднала минава.”

(вчера срещнах една позната, която ядеше от детския шоколад Milka; отивахме на работа)

“От двама квалифицирани кандидати ще избера тоя, който има бъдеще.”

“Всички имаме бъдеще. Какво имаш предвид?”

“Ами тоя, който има бъдеще.”

(вчера обсъждахме етична дилема, и този ученик се опитваше да обясни предпочитанието си към по-малко квалифицирания кандидат, за когото реши интуитивно, че е по-младият)

Пред себе си виждам много бъдеще, по-голямо от живота ми досега; всъщност не мога да видя не само края, но и това, което е под носа ми. Не знам как ще си вадя хляба след година, какво ще правя след няколко дни, къде ще бъда след няколко години. Нямам не само планове, но и ясни желания. Амбиции не съм имала никога, което е спирало дъха на много хора и е било отвъд разума им – защо, защо си пропилявам талантите? Отказах да стана професионален музикант, не се захванах професионално с рисуване, не се насочих към точните науки, спрях да пиша стихове, не искам да бъда преводач в Брюксел, не искам да изкарвам много пари като зъболекар, казах, че да правиш докторат е губене на време, и никога не ми хрумна да кандидатствам МИО или МО, макар че бях супер и по английски, и по математика и по руски. (“Ще се задоволи с една филология?!?”)

Миналият ден един човек ми писа, че не се възприема като успял, защото нещата които върши са видими и разбираеми почти само за него самия, пък и с тях не вади кой знае какви пари. А аз смятам да го използвам като пример, за да покажа на целия свят що е успех.

Струва ми се, че времето в което сме навлезнали е време на неясните очертания и липсата на граници. Вече не виждам границите между науката и религията, между специализацията и генерализацията. Просто повечето хора все още живеят в удобната инерция на класификациите. А на мен никога не ми е било удобно с тях – от малка виждам в тях произволност и неистинност, особено ако се приемат абсолютно.

Днес поисках много силно да рисувам с маслени бои … непрекъснато виждам как рисувам картината … всъщност не знам как се рисува с маслени бои – сигурно не е така, както съм нарисувала няколко неща върху дрехи някога, докато бях в гимназията.

Купила съм си глина и ще направя нещо, макар и да не знам как се прави – можех да правя котки от пластелин.

Искам да правя дървени мебели с един съученик. Още не съм му казала. Представям си как оформям с фреза ръбовете, как боядисвам малко дървено шкафче с лъскава червена боя, с каквато съм боядисала лежерно дограмата в моята стая вкъщи, но плътно, както съм боядисала с по-ярко червеното в класната стая.

Искам да ходя в домовете на разни хора и да казвам да махнат ламинатите от пода и да сложат истинско дърво, и глина, и порецалан, и месингови кранчета и чешми, и не, перфектно гладките повърхности и твърде острите прави ръбове не са по-шик. Външните пластмасови щори могат да се заменят с дървени капаци, а вътрешните с пердета, но не найлонови. Може и без пердета.

Не, не искам Средиземноморието. Днес съм някъде в Скандинавия – тихо, студено, последна замръзнала ябълка на сух черен клон.

“Нали казваше, че си будистка?”

“Дума дупка не прави!”

Сега ще си ровичкам из Drupal, а после ще говорим за бъдещето на науката с Антон. Така съм се затъжила за него!

Всъщност понякога изпитвам страха, че кокошката не знае, че не съм ечемичено зърно. Доколко животът ни зависи от дефинициите, в които ни поставят другите? Възможно ли е реално да оперираме извън тях? Може би трябва да го правим тайно. Тайната дава свобода. А аз непрекъснато се закачам със света, който се плаши от споделените от мен неща. Споделям някоя тайна и после се уча да живея безстрашно в хармония с нея като на сцена, а точно когато другите свикнат с това, вече имам нещо друго и живея като лъжец в техните очи.

Да, да и аз се страхувам – всеки ден. Няма нищо страшно.

Ако смяташ, че си струва повече хора да прочетат това, гласувай за блога.

Comments

диктатура на пролетариата

Предните текстове дават представа в какви условия са се зародили социалистическите идеи. Повече от сто години по-късно, голяма част от населението на планетата не живее при по-добри условия. Някои хора, които живеят доста по-удобно, настояват, че трябва да се направи нещо по въпроса. Част от тях заемат алтруистичната позиция: не бива да оставяме братята си в беда. Друга част са водени от прагматичен егоизъм и убеждението, че всички земни жители са свързани и ако някъде някой страда, това рано или късно ще причини страдания на всички останали. Описала съм втората позиция в този текст.

Вместо да стоя на един крак, заемам едновременно и двете позиции и смятам, че нещо трябва да се промени, за да няма експлоатирани и живеещи при невъзможни условия. Въпросът е КАК.

Тъй като в нашата страна повечето хора не са доволни от доходите си, идеята, че малцина силни ограбват мнозинството слаби е доста популярна. В тази връзка, популярност набират и идеи, че е справедливо мнозинството на слабите да се пребори с шепата силни и да сложи ръка на незаконно отнеманото му богатство.

Колко от мечатещите за подобна развръзка, обаче, се замислят как точно би изглеждала страната ни след като народът завземе властта?

Един от теоретично разработените варианти е “диктатура на пролетариата”. В бившите социалистически страни тази теоретична постановка е била приложена поне в известна степен.

Сред важните аспекти на тази идеология е липсата на частна собственост върху средствата за производство. На много от работилите по време на социализма, по една или друга причина тази идея се харесва и се свързва с липсата на експлоатация от страна на работодателите, сигурност и пр.

Мен, обаче, тази идея откровено ме смущава. Ако частното предприемачество не е позволено, човек е принуден винаги да бъде служител и винаги да се съгласява с утвърдения начин на работа. В противен случай рискува да бъде уволнен, а след това къде би могъл да си намери работа, ако работодателят е един и същ в цялата страна? В този текст за моя живот през социализма, между другото писах и за майка ми, за която години наред беше проблематично да намери редовна работа в нашия град, след като беше принудена да напусне едно работно място.

Диктатурата на пролетариата е обвързана и с планова икономика (неизбежно при наличието на единствен работодател – нали всеки бизнес в крайна сметка си прави планове). Във вече разиграния в бившия социалистически лагер сценарий, плановата икономика правеше невъзможна конкуренцията, а оттам и творчеството и разнообразието.

Еднородността в икономическите модели, обаче, води и до еднородност във всичко. Така плурализмът става невъзможен, а там където плурализмът е невъзможен, е невъзможно да бъдеш себе си. В един момент това се оказва преследвано от закона.

Какъв е начинът да няма експлоатирани, но да има творчество, разнообразие и свободата да бъдеш каквото поискаш?

Ако смяташ, че си струва текстът да бъде прочетен от повече хора, гласувай за блога тук.

Comments

едно време в Ню Йорк

“… опасно разнебитени стълби … малко и толкова мръсни прозорци … Дървените подове, метени веднъж в годината … Никаква друга светлина освен газените лампи, горящи ден и нощ … мръсните вонящи тоалетни в тъмния коридор. Никаква прясна питейна вода … мишки и хлебарки …

През зимните месеци … как страдахме от студа. През лятото страдахме от жегата …

В тези дупки, развъдници на болести, ние малките, заедно с мъжете и жените се трудехме по 70-80 часа на седмица. Включително събота и неделя … В събота следобед се появяваше табела: “Ако не дойдеш в неделя, няма нужда да идваш в понеделник.” … разбити детски мечти за почивен ден. Плачехме, защото в крайна сметка бяхме само деца …”

1909

“Хиляди и хиляди (20 000) напускаха фабриките от всички страни, всички вървяха към Юниън Скуеър. Беше ноември, студената зима дебнеше зад ъгъла, ние нямахме кожени палта за да се стоплим, но там беше духът, който ни водеше напред и напред …

… млади хора, повечето жени, вървяха и не се интересуваха какво може да се случи … гладът, студът, самотата … Просто не ги беше грижа точно в този ден; това беше техният ден.”

Все повече жени се присъединяват към профсъюзите, в над триста фабрики работниците постигат своите искания.

“Опитвахме се да се образоваме. Канех момичетата у нас, и се редувахме да четем поезия на английски за да се учим да разбираме по-добре езика.”

1911

Пожарът, избухнал в Triangle Shirtwaist Company, обхваща осмия, деветия и десетия етаж – твърде високо, за да бъдат достигнати от пожарникарските стълби, но половината от нюйорксите работници прекарват по около 12 часа над седмия етаж. Според закона, вратите на фабриките трябва да се отварят навън, но в тази фабрика те се отварят навътре. Законът забранява заключването на вратите в работно време, но в тази фабрика те обикновено са заключени, за да може служителите да се проследяват по-лесно…

” … крещящи мъже и жени, момчета и момичета се тълпят край прозорците и се хвърлят долу на улицата. Те скачат с горящи дрехи. Косите на някои момичета горят. На улицата се чуват един след друг тъпи удари от падащите тела и растат куповете с мъртви и умиращи…

От отсрещните прозорци се наблюдава отново и отново една и също: момичета, които се прегръщат, за да скочат заедно.”

Следват още пожари. И злополуки. И болести.

1912

“Сейди е интелигентно, спретнато и чисто момиче, което винаги е работило в бродирачни фабрики … В своята работа тя използва бял прах (тебешир или талк обикновено), който се нанася по перфорирания модел, и оттам върху плата. Прахът, обаче, се разпилява лесно … Последният й работодател започва да използва бял оловен прах, смесен с колофон, което е по-икономично, тъй като прахът не може да се изтрие и да се налага да бъде нанасян отново.

Никое от момичетата не знае за промяната в праха, нито опасността от неговото използване …

Сейди е била много силно, здраво момиче, с добър апетит и тен; става невъзможно да се храни … ръцете и краката й се подуват, вече не може да използва едната си ръка, зъбите и венците й посиняват. Когато накрая се налага да спре работа и я лекуват месеци наред от стомашни проблеми, нейният лекар я изпраща в болница. Там прегледът показва че има оловно отравяне.”

По това време, високо платени служители на Американската федерация на труда (голям профсъюз, е който не членуват цветнокожи и неквалифицирани работници), се намират в модерен морски курорт. Това се отразява от местната преса в Атлантик Сити:

“Тази сутрин, увлечен в игра на плажен бейзбол с президента Сам Гомпърс, секретаря Франк Морисън и други лидери на АФТ , Джон Мичъл, бивш председател на съюза на миньорите, изгуби диамантен пръстен на стойност $ 1000, подарък от неговите почитатели, след прекратяването на голямата стачка в Пенсилвания. Капитан Джон Бърк, дългогодишен охранител, откри пръстена, при което Митчъл отдели стодоларова банкнота от пачката която носеше в джоба си и я подаде на капитана като награда.”

Високо платените лидери на АФТ са защитени от критики по време на строго контролираните срещи и от специално наети отряди, които първоначално са били използвани срещу стачкоизменници, но впоследствие за сплашване и пребиване на опоненти вътре в самия профсъюз.

В тази ситуация – ужасяващи условия на труд, екслузивност на профсъюзите, радикално настроените работници, заедно със социалисти и анархисти създават профсъюз от нов тип – Индустриални Работници на Света през 1905. На срещата се създава конституция, в чийто преамбюл четем:

“Работническата класа и класата на работодателите нямат нищо общо. Не може да има мир, докато гладът и нуждата измъчват милиони работещи хора, а малобройната класа на работодателите притежава всички хубави неща.

Между тези две класи борбата трябва да продължава докато всички работници се сплотят не само в областта на индустрията, но и на политиката и сложат ръка върху онова, което произвеждат с труда си, чрез икономическа организация на работническата класа, която не сътрудничи с никакви политически партии…”

Така се заражда социалистическата заплаха в САЩ.

(Преведено за вас от книгата “20 век” на Хауърд Зин)

ако смяташ, че си струва да бъде прочетено от повече хора, гласувай за този блог.

Comments

какво за писали в Cospomolitan през 1907

“В непроветрени стаи, майки и бащи шият денем и нощем. В домашните цехове (“sweatshops” в оригинала) се работи по-евтино отколкото във фабричните … А децата трябва да оставят игрите за да бъхтят редом с по-големите …

През цялата година в Ню Йорк и други градове можеш да видиш деца, които излизат и влизат в тези жалки домове. В нюйоркския Ийст Сайд ги виждаш на всеки час – бледо момче или слабичко момиче – с помръкнали лица, с гърбове превити под тежкия товар на дрехите, натрупани на главата или раменете, с напрегнати мускули…

Не е ли жестока тази цивилизация, която позволява на малките сърчица и малките рамене да се превиват под тези присъщи на възрастните отговорности, докато в същия град, домашно кученце е нагиздено с бижута и настанено удобно в кадифен дамски скут на някой от красивите булеварди?”

Comments

открих топлата вода

Снощи преди да заспя си мислех колко би било хубаво да се съчетаят wiki и blog. Тази сутрин реших да проверя дали някой вече го е направил. Оказа се, че е направено отдавна. Споделих откритията си с един приятел; разказах му, че съм изпълнена с технологичен възторг и той ме приземи с “ А какво смяташ да правиш с tvoetoime.eu? Не правиш нищо, понеже не искаш да научиш технологията.” “Квооо?” попитах аз. Бях забравила, че преди повече от година той ми подари един домейн (и ми го хоства даже) за да го използвам за едно нещо, а той беше забравил да ми каже, че Drupal е там и ме чака да направя всичко, което си пожелая.

Сега, аз знам що е HTML отпреди 6 години, когато реших да се науча как се правят сайтове – купих си книга, направих няколко свързани странички, възхитих се и зарязах всичко. От известно време знам за CMS от детето, ама да не мислиш, че съм се задълбочила да мисля за това? Сега, нека да пусна топлата вода за все още непросветените: HTML означава да пишеш код, а CMS значи да ползваш готови удобни и красиви неща без непременно да разбираш как за направени – както си използваш блога.

А какво е Drupal? То е CMS – нещото, с което лесно да си направиш сайт, който да прави какво ли не. Особено е подходящо за хора, които искат да направят нещо динамично, често обновяващо се, с повече потребители. Освен това е безплатно, понеже се развива от доброволци, които творят или допринасят с пари, сървъри и т.н.

Може да си мислиш, че щом е безплатно, значи не е кой знае какво, но и блогът ми е безплатен, но е толкова прекрасен. Защо трябва да плащаш много пари на някого за да ти прави и поддържа сайта, след като можеш да си го направиш сам, а като имаш мерак да даваш пари, да дадеш на Drupal? Хем докато го правиш, ще понаучиш доста неща, които е крайно време да знаеш.

Кой е луд да работи без пари? Чакай малко. Ако си майстор, не би ли искал да използваш все по-модерни инструменти, за които да не даваш пари? Точно това е идеята на свободния софтуер – правиш нещо безплатно, но и много други правят същото, така че става по-хубаво и по-бързо, понеже повече мозъци включени в мрежа, и после го ползваш безплатно. А Drupal може да се ползва от лелчета като мен, обаче се използва и от професионалисти и ако видиш какви сайтове са направени с него …

Гледай видеото и ще добиеш представа какво може да се прави с Drupal. Можеш да намериш още информация за начинаещи тук, както и на други места – доста хора са направили видео урочета. А видеото си струва и за да уловиш духа на свободното споделяне. Най-много ми хареса мисълта, че човек може да отиде на конференция облечен така, както ходи навсякъде другаде.

коментарите са тук

сблъсък: Науката vs. Бог – при Майя

Миналата седмица надрасках едно ревю за книгата на Ленокс “Погребала ли е науката Бога”. Той запали искрата на спорове относно съществуването на Бог и дали Ислямът  е нещо хубаво или лошо.

В тази връзка писах за моята религиозност, както и за интереса ми към фактите.

Всичко това е въведение към поредицата текстове, които Майя Маркова, биолог и твърд фен на научния метод и противник на теизма, креационизма и пр. започна да пише в блога си за да защити науката. Опитах се да обясня, че нито Ленокс нито аз нападаме науката.

Мисля, че тук четат хора, които биха били заинтригувани от нейните текстове и ако желаят могат да проведат интересни спорове там. Признавам, че аз самата нямам сили да участвам активно, но ще следя.

Така че, каня ви при Майя:

В защита на науката 1

В защита на науката 2

В защита на науката 3

Comments

класова борба vs. образование

Съгласна съм, че много работодатели по света експлоатират служителите си. Съгласна съм, че на много места служителите нямат ниаккъв друг избор освен да стачкуват, саботират, воюват. Свалям шапка на тези, които имат куража да го правят, поемайки риска да останат без доходи, че и да загинат.

В същото време, обаче, има много хора, които не са в капан, но се възприемат като че ли са. Те или се обявяват за безпомощни жертви или си служат с риториката на класовата борба, подобно на описаните по-горе. Това е твърде жалко.

Днес повече от всякога образованието играе ключова роля за просперитета на отделните хора, и днес много хора имат достъп до образователни ресурси, но не ги използват.

Всеки средностатистически български ученик може и да ходи в скапано училище, но ако живее в град, със сигурност има достъп до Интернет или поне библиотека. По-голямата част от средностатистическите ученици днес имат достъп до неща, за които дори не бих могла да мечтая през 80те, но докато аз прекарвах следобедите си в читалнята, а вечер не гледах TV, днес голяма част от най-амбициозните ученици не са чели книги до срещата си с мен (в 10-11 клас) и не схващат смисъла на четенето.

Вски от тези ученици теоретично би могъл да създаде модерен бизнес, който да печели без да ескплоатира или пък да стане не толкова лесно заменим експерт. Да, всички тези хора могат да не попаднат в капан, но повечето от тях попадат – наблюдавам го от години. Защо?

Comments