„To Misery!“ (тост от филма)

Лелче Пауър!

 

Снощи гледахме “Мизъри”, по едноименния роман на Стивън Кинг, за автор на поредица бестселъри, отвлечен след катастрофа от своя почитателка.

Също като на Шехерезада му се налага да разказва истории с надеждата да спаси живота си. Отначало идеята не му допада никак и не е в състояние да напише нито ред. Представих си се на негово място и си казах, че музата не би ме напуснала и при такива страховити обстоятелства, и бих писала с неописуемо вдъхновение.

В края на филма писателят влиза в неравен ръкопашен бой с въоръжената с револвер похитителка (онази пълничка актриса, която обожавам от “Пържени зелени домати”) и се налага да я халоса по главата с тежък предмет. Разбира се, ние викахме за него, и накрая, когато изглеждаше, че всичко е свършило, казах на Стоян, че бих я треснала още веднъж за всеки случай, на което той отговори, “А аз още много пъти.”

От четири години се каним да си сложим на вратата табелка “Семейство Адамс”. Може би е крайно време.

Това е то, силата на човешкия дух.

P.S. Имам и други вълнуващи новини, но китайската курабийка от Facebook ми каза да си държа устата затворена. Еееех!

Comments

we don’t need another hero

Препрочитам “Изкуството да бъдеш егоист” – книга, която цели укрепване на вътрешната увереност. Току що си записах на един лист три идеи, от които има опасност да се откажа в името на удобството – за да не ги забравя, да си си дам кураж, да се придвижа напред. Това са три интересни проекта, с които бих могла да бъда полезна, бих инвестирала в бъдещето си и пр.

В съзвучие с книгата би трябвало да се “нахъсам”, да повярвам в себе си, да не се отказвам от мечтите си и пр. в името на удобството и желанието да се харесам. Тук, обаче, има една уловка. Дали не е вероятно тези проекти да са свързани точно със стремежа към сигурност и харесване? Може да се окаже и че е така. Струва ми се, че винаги когато човек се стреми към конкретен резултат съществува подобен риск.

Около 17 години работих много – дълги часове, предизвикателни проекти. През това време бях самотен родител и се грижех по всякакви начини за всички които имаха нужда – приятели, гаджета, познати и непознати. Бях енергична, отговорна и забавна. Можех да разбирам и окуражавам жените, да пия наравно с мъжете като в същото време им помагам да се чувстват велики. С две думи: бях Супермен.

И ето ме сега, вече няколко месеца с много свободно време и никакви усилия за изграждане на финансова стабилност, с никакви планове за бъдещето и без стремеж да изяснявам конкретните си желания, които да развия в амбиции. Отгоре на това не използвам и частица от новото свободно време за да се отдам на благотворителност и да се впусна в спасителни акции. А на приятели, роднии и познати отделям още по-малко време. Изобщо не се интересувам КАК ще продължа живота си, а ЗАЩО. Най-честният отговор е “Защото искам да съм щастлива.”, а как … както ми подскаже мигът. Може да изградя империя, а може и да стана уличен музикант, да стана знаменитост или никому неизвестна домакиня, а най-сигурното е, че може да се откажа от което и да е от тях по всяко време или пък никога, защото как ще протече външно животът ми като че няма никакво значение.

Все още, обаче, се случва нещо да ме подтиква да бъда герой, да не разочаровам хората които имат нужда от жив пример на човек, който се справя с живота си храбро, отговорно и успешно. Някъде не много дълбоко в мен притеснено мига едно човече, което се страхува, че ако изпадне в безпомощност, ще му размахат пръст и ще му кажат: “Видя ли?!? Мислеше си, че ще правиш каквото си искаш и ще ти се размине.” – нещо като в историята за щуреца и мравката.

За да си никой, се иска да ти стиска … да се отпуснеш.

Comments

За душата на един Лъв

Понякога мисля, че в срещите и връзките ни с хората има нещо съдбовно, че е достойно да си носим кръста. В същото време толкова много пъти ми се е случвало да захвърлям кръстове. Никога не знам дали е правилно според законите на Живота, Вселената и Всичко останало, но го правя, защото не издържам, защото смятам, че само така мога да запазя нещо важно в себе си. “Може и да греша и само да си търся извинения за поведението си, но съм убеден, че се бях избавил – не себе си, Лев Николаевич, а това нещо, което понякога започва да искри в мен.” казва Толстой, когато на 82 години напуска родния си дом, в който е прекарал живота си. Някои от децата му го обвиняват и му казват, че след като е търпял толкова години, може да потърпи докрай, че не е достойно да се отказва от кръста си. Съпругата му продължава да играе главната роля в трагедията си, като очаква от останалите да бъдат гръцки хор.

Когато преди време бях чела в един вестник, че в края на живота си Толстой бяга от дома си в опит да се присъедини към толстоистка комуна в българско село, мислех, че просто е бил мръднал. Тогава си представях идиличния му живот в Ясна Поляна – място, на което бих останала. Когато четях “Последната гара”, обаче, разбрах, че причината е още по-жалка и трагична: съпруга, която е пълна с горчива енергия и не може да се сдържи да не го контролира, чийто ум непрекъснато ражда грозни видения и начини, по които да кара Лев Николаевич да се чувства виновен. Познавам това и признавам, че досега не съм успяла да се издигна толкова нависоко, че в подобни ситуации да се отърва от усещането, че някаква хичкокова птица ме кълве по главата – неуморно.

Ето какво й пише Лев Николаевич:

“А колкото до това, че Вашето нравствено развитие не е протекло в съответствие с моето, което на свой ред е доста своеобразно, аз не мога да Ви обвинявам. Духовният живот на всеки човек е тайство, сключващо се между съответния човек и Бог, и никой не може да държи сметка на другия човек по какъвто и да било начин.”

Лев Николавич и без това се чувства виновен заради охолния си живот във времена, в които повечето хора по земята живеят в мизерия. Той иска книгите му да стигнат до тях, докато съпругата му държи да използва по най-печелившия начин авторските права и след смъртта му.

В края на живота му роднини, сподвижници и институции се дебнат и надпреварват, всеки със своите собствени мотиви и стил, за душата на Толстой, който копнее за малко спокойствие и възможност да довърши започнати трудове. Днес Толстой щеше да се разведе и да публикува книгите си онлайн, но преди сто години … което, разбира се, нямаше да му спести съвсем драмата.

Романът е полифония от разкази на различни действащи лица в драмата в Ясна Поляна, заети от личните им дневници – съпругата, една от дъщерите, секретарят, лекарят, любимият ученик, Лев Николаевич. Ето как я описва самият автор:

“Романът е като морско пътешествие, предприето в непознати води, но аз бях доплувал колкото може по-близо до литературните събития, които съставяха последната година от живота на Толстой. Когато той говори в романа, аз цитирам неговите реални думи, или пък, макар и доста рядко, създавам диалог въз основа на преразказани разговори с него. На останалите места давам воля на въображението си относно това, какво и как трябва да е било казано.”

Може би това ревю е доста безлично и не успява да покаже книгата в пълния й блясък и огромното й значение за мен, но иначе рискувам да залитна емоционално. По подобен начин се чувствах, когато исках да пиша за “Приказка за Стоедин”, но сега не му мислих много – и не написах куп различни чернови. Толстой казва, че всички щастливи семейства си приличат, а всяко нещастно е нещастно по свой собствен начин. Откривайки толкова много прилики със семейства които познавам, за пореден път се чудя дали не е искал да каже обратното. На мен ми е много по-интересно семейното щастие. Може би ще напиша Романа, който да покаже, че щастието не е по-малко достойно от нещастието, колкото и да не изглежда cool. Може пък да имам фенове – сигурно има достатъчно хора, които могат да се чувстват цели и без излишно драматизиране.

Comments

Всяко щастливо семейство … (1)

Когато чета за съпругата на Лев Николаевич, както и нейните “партии”, се сещам за майка ми, и с лекота признавам болката й, но и съвсем се освобождавам от гузността, която ме обзема като се сетя, че никак не се интересувам от личността й.

Не е ли странно никак да не се интересуваш от човек, който се е старал да заема толкова много място в живота ти, че понякога едва ти е оставал въздух, когото си ненавиждал и си желал да изчезне, а в същото време си отделял толкова време и енергия да утешаваш, за да стигаш всеки път до фрустриращото осъзнаване, че макар и плитък е дълбоко неутешим.

Представям си колко арогантно изглежда отстрани, но така се е случвало много пъти с мен – живяла съм като куче, което се опитва да бъде в мир с бълхите си, но по някое време не издържа и се отърсва от тях, избягвайки обясненията от досада и страх да е нарани, с което, може би, наранява повече, но можеш ли да си сигурен? В свое оправдание обичам да цитирам Жабата: “Обичта няма нищо общо с понасянето.”

Коментарите

Будистка по Толстой

Толстой прочел книгата “Ужасите на християнството”, за която се твърдяло че е писана от тибетски лама. След това обобщил “петте заповеди на будизма”:

Не убивай умишлено никое живо същество.

Не кради това което принадлежи другиму.

Не се поддавай на сексуалното желание.

Говори истината.

Избягвай упойващия ефект на алкохола и тютюна.

Миличкият Лев Николаевич! Явно понякога великата руска душа може да бъде трогателно повърхностна.

Comments

Истинските неща са неуловими или политически некоректни

Докато чета “Последната гара”, роман за Л. Н. Толстой, мисля за собствените си семейства, за случки и нагласи, които не е лесно да бъдат разказани, но добре разказани, биха могли да се превърнат в части на романи. Това ме подсети за работата, която предстои да вършим в следващите месеци, считано от понеделник – изравянето на личен материал от биографиите и душите на учениците ми, който да се превърне в есета, които печелят стипендии в хубави колежи. Тази най-важна част от кандидатурата за селективен американски колеж предполага интересно четивно писане за душата на кандидата.

Тъй като един от “дефектите” ми е да не задържам опит (в която и да е област на живота си), който да използвам наготово следващият път (като пословичния търкалящ се камък, който не събира мъх), дойде времето, в което отново се чудя дали ще успея да помогна на всеки да изрови истинските си съкровища, чудя се как да подходя.

В това време чета за Толстой, спомням си мои истории и се чудя какво ли щях да мога да напиша аз ако сега кандидатствах в колеж. Всичко което изплува е някак неуловимо и не бих рискувала от четенето му да зависи приемът. “Неуловимите” неща са уловоми за малцина; на останалите дължиш пояснение ако искаш да увеличиш вероятността да бъдеш “правилно” разбран. Когато, обаче, поясняваш, рискуваш да предизвикаш досада у тези, които разбират и без пояснение. То е като да ходиш по тънък лед. Надявам се на снизходителност.

Всъщност, добре разказаната история не изисква деклариране на поуката, която е там за можещите да я видят. Ето защо понякога се налага да разказваме само истории, чийто риск да бъдат разбрани превратно е сведен до минимум. Отново се налага да се пързаляме по тънкия лед на коректното, рискувайки от прекомерна коректност да останем в баналното.

Не е лесно да прецениш читателя, особено когато е съвсем анонимен. Вече не помня как съм изградила някаква работна представа за “средностатистическия” хипотетичен college admissions officer, която добива малко по-ясни очертания когато опозная духа на конкретното училище, което представлява, но това не е всичко – той вероятно е получил колежанското си образование на друго място и в известна степен е оформен в различен дух.

Да задълбоча още в горното би било вече параноично. Ето защо залагам на по-сигурното – да оставя настрана хипотетичните културни напластявания и да говоря направо на човека – от моето сърце на неговото. Един приятел казва, че така е най-лесно …

Да, лесно е да говориш истината, но само ако си успял да стигнеш до нея, а това е занимание самотно, “мазохистично” и отбягвано от повечето хора. Ето защо се налага да придружавам някои ученици, особено тези, за които саморефлексията е нещо съвсем ново – не до края на пътя, разбира се – даже Сталкерът не влиза в стаята с “клиентите” си.

Естествено, известна част отказват да се самоизследват и залагат на повърхностното представяне в светлина, в която предполагат че трябва да се покажат. И това понякога върши работа (дори и с най-известните училища) и започвам да се надявам саморефлексията да се случи в колежа. Както съм казвала, доста често не се случва, но … има време – казват му “криза на средната възраст”; има и други възможности, разбира се.

Последният параграф е известно отклонение от темата. Връщам се към нея, за да завърша с една мечта – да пиша романи … доскоро ми се виждаше съвсем невъзможно, но все повече усещам, че не е. Докато снощи четох “Гълъбът” разбрах, че мога да пиша като Зюскинд … както си мисля и за Амос Оз, Амели Нотомб, Айрис, Лев Касил, Орхан Памук. Може би някой ден ще успея – може би като се науча да изключвам учителския си патос, въодушевяването си от очевидното, което ме прави добър учител, но лош писател.

Би ми било интересно да прочета роман на Толстой, за да видя как един учител се е справял като писател. Досега никога не ме е изкушавала идеята да го направя, особено след като навремето с “Война и Мир” няколко пъти стигах едва до, хм, не по-далеч от страница # 20. Откакто преди години, обаче, прочетох статия за края на живота му (опитът му да избяга в България), Толстой ме заинтригува като личност. Непременно ще разкажа за биографичния роман като го завърша. Засега ще кажа, че структурата му напомня за “Името ми е Червен”, а самият Лев Николаевич за Томас Джеферсън, и ме кара с мисля много за себе си и за нещата по принцип.

Comments

Гълъбът

 

На връщане от работа си купих “Гълъбът” – без да я разглеждам (беше запечатана), без угризения (може би защото беше на Зюскинд). Прочетох я за не повече от час (заедно с придрямването). Напомня ми за “Шинел” на Гогол, както и за нещо от Чехов.

Героят е над петдесетгодишен пазач на банка, на когото предстои да изплати последните вноски за жилището си – малка таванска стая (с обща тоалетна), в която е прекарал целия си живот на възрастен – разумен и икономичен живот, който да му осигури спокойствие и сигурност на старини.

Предполагам, че повечето читатели биха го намерили за жалък и отвратителен с едничкия му стремеж към нещо сигурно, което да го спаси от вечната тревожност. Още един човек, който се среща с Нищото.

На мен ми е мил. Не е това, което искам да бъда, но е това, което понякога съм, докато се колебая между свободата и сигурността. Вярно е, че май накрая винаги избирам свободата, но това не значи, че не харесвам сигурността. Дори и аз понякога мечтая за нещо като клаустрофобичната му сигурност:

За стая с паркет, диван, одеало и лампа за четене.

За задната седалка, на която да се свия като ембрион в тъмното, докато колата преминава покрай поредната бензиностанция.

Дали човек трябва непрекъснато да тъче света си, за да не позволява на дупките да се появят и нищото да го погълне? Струва ми се, че не е нужно. Може просто да стъпи в локва или да седне където му се прииска, без да мисли дали ще се изцапа. Съвсем сигурна съм, че светът е цял, когато се грижиш за някого или нещо.

И на мен днес ми се случи същото като на Жонатан – скъсах дрехата с която бях облечена по същия начин, но забелязах едва като се прибрах – едно малко триъгълно знаменце отзад на полата – цяло чудо е че го видях вред всичките й прекрасни гънки. Но всичко е ОК. Наистина

Comments

в моя абсолютен свят

не се чувствам малка, изплашена и жалка,

но пък мога да си го позволя.

 

По покана на Жюстин. Сега следва аз да поканя някого: каня всички, на които им се иска да опишат абсолютния си свят.

 

Comments

Костенурката vs. Ориана Фалачи

“Сбогом Сайгон!

Утре напускаме Виетнам. Струва ни се почти абсурдно да се завърнем в един свят в който не се чуват изстрелите на оръдията. В известен смисъл ни изглежда, че бягаме и дезертираме. Изпитваме своеобразна вина, съжаление. Разбираме хората, които са тук от месеци, от години, за да рискуват кожата си: има нещо пленително в тази страна, в този град. Може би самата трагедия – спектакълът на смъртта те кара да се чувстваш толкова жив, когато си жив. Пред смъртта всеки момент, всеки предмет, всеки жест става безценен. И храната е по-добра, и приятелството е по-дълбоко, и веселието по-жизнерадостно.”

Ориана Фалачи

Отдавна съм приела чиято и да е смърт и не ми е нужно да мисля за нея, за да се чувствам жива. Въпреки това всеки ден се сещам за смъртта. Благодаря за това, че когато вървя по улицата няма опасност да настъпя мина.

В този град няма нищо пленително; малкото сгради които харесвам се рушат, а жените са твърде далеч от онези приказни създания с дълги прави коси, които плават из улиците на Сайгон. Вече свикнах да не ги забелязвам, да не ги чувам, да не ги подушвам, освен ако не реша – точно както правя и с мъжете и децата.

Мога да живея с една филия хляб на няколко дни и да нося чифт сандали няколко години, но се радвам, че мога да си купя синьо сирене и красиви салфетки.

Приятелствата ми са дълбоки дори и през хиляди километри и десетки години … дори и ако никой не си спомня за мен.

1968 е шумна и изморителна година. Харесвам Джанис и пея с нея, но мога да й се насладя заради това, че прекарвам времето си в тишина и мекота. Не знам дали щях да бъда хипи през 1968. Предполагам, че и да бях, щях да се къпя поне веднъж дневно и да не отглеждам твърде много косми. Ако живеех в комуна, щях да я напусна. Вероятно бих оцеляла в концлагер, но не знам какво точно бих избрала ако бях героинята на “Мостовете на Медисън”.

Благодаря за спокойния и сравнително непредизвикателен живот. Бих могла да го сменя с друг всеки момент, но от това не бива да си правите изводи.

Comments

Мъдрец vs. Философ

Как елините са стигнали до философията?

Към 6 век пр. н. е. са изгубили доверие в традициите и легендите и са проявили съмнение към казаното от мъдреците.

Философите не са ли мъдреци?
Казват, че Питагор измислил думата “философия” именно за да изрази това различие. Мъдреците са … мъдреци. Те притежават мъдростта, а философите я търсят.

(според Роже-Пол Дроа)

Ако между философ и мъдрец има разлика, бих предпочела да съм мъдрец. Мога да се откажа от възможността да знам всичко останало пред това да знам как да живея, т.е. да бъда щастлива.

Бях в началото на гимназията, когато зет ми ми каза, че най-великата наука е философията, защото тя обхваща всичко за което се сещам, дори и това, за което не се сещам, включително математиката.

Запомних това, тъй като Тишо беше една от малкото гуру-фигури (силно казано) в моя живот, и може би, тази, от която успях да науча най-много заради пълното си доверие, както и времето, което с удоволствие ми отделяше (може би защото бях най-склонна да го слушам). От него научих важни принципи на личната хигиена и здравето, с него направих първите крачки в карате (иначе недостъпно за мен по онова време), схванах разликата между тъпченето и радостта от яденето, гледах няколко от най-любимите си филми за вечни времена, и видях истинска щедрост и майсторство в действие. Не съм го виждала от шест години. Всъщност, със сестра ми се разведоха години преди това, и знам че е политическо некоректно да говоря хубави неща за него, но си позволявам този tribute, защото никой от семейството не чете този блог, с изключение на детето, пък и във връзка с горещата новина, че неговият син и мой племенник ще става баща, т.е. ще си имаме общо внуче.

Сигурна съм, че мнението на Тишо за философията изигра важна роля за интереса ми към нея, тъй като в училище учехме не точно философия, а “Общество и личност” от маркисктко-ленинска перспектива, или аз не съм запомнила друго. Интересно какво е учил той в техникума.

Макар че философията ме привличаше силно и осъзнато заради интелектуалния си аспект (обичах да проумявам писанията на философите и да споря и да се съгласявам с тях), мисля че съм я четяла и заради мъдростта. Или поне така ми се иска да мисля днес, когато философията за мен е едно от средствата за постигане на мъдрост, т.е. щастие.

Ето защо ме смущава разграничението между мъдреца и философа. Бих искала да знам какво друго би могло да служи за основна мотивация за учене на философия освен приближаването към мъдростта (въпреки че я рекламирам на учениците си по друг начин).

Роже-Пол Дроа казва, че мъдрец е този, който е открил истински идеи, способни да ръководят живота му, и който е съумял напълно да ги приложи в съшествуването си. Той подчертава, че диренето на мъдростта е преобразяване на самия себе си. В тази перспектива, да станеш философ не означава да преподаваш философия или да пишеш книги, а да промениш живота си, поведението си.

На въпроса на дъщеря си защо античните философи искат да са мъдри, Дроа отговаря:

“ Просто за да са щастливи! Веднъж и завинаги. Мъдрецът се преобразява по такъв начин, че се спасява от нещастието, от тревожността, от безпокойството, от разочарованията, от завистта, от очакванията, от всевъзможните съжаления. Той винаги е ведър, не познава сътресенията. Дори е способен да напусне живота всеки момент, без паника, както се напуска масата…”

Дроа, обаче, казва, че древните философи знаели, че такива хора не съществуват, че нито едно човешко същество не е станало мъдрец. Това ме хвърля в почуда – какво друго ако не мъдрец е Сократ? Струва ми се че поне Платон е бил наясно с това. За мен мъдрецът не е идеал, а пораснал човек – стигнал до развитие на потенциал, който всички притежаваме. Не всеки е убеден в историческата достоверност на Буда, Исус и Насредин, но аз пък познавам лично баща си, чела съм книгите на Карл Юнг, Далай Лама и Матийо Рикар, както и свидетелстата на/за още няколко лами и ринпочета.

Докато четях книгата на Дроа, се сетих точно за Рикар и измъкнах “Монахът и философът”, за да се уверя, че, както обикновено, съм права. Тази книга представлява сборник от разговори между будисткия монах Рикар (бивш блестящ учен-биолог) и баща му, Жан-Франсоа Ревел, западен философ и писател.

В началото Рикар обяснява защо се е разделил с обещаващата си кариера на учен. Най-важната причина дори не е възхищението от будисткото учение. Съвсем не. Рикар знае твърде малко за будизма в началото. Това което изиграва най-важната роля са мъдреците, които първо гледа в документален филм, а после среща на живо, с които едва може да обмени думи, заради езиковата бариера.

“Имах чувството, че тези хора пред мен са всъщност въплъщение на нещата, които самите те проповядват … бяха забележителни. Не можах да разбера точно защо, но най-силно впечатление ми направи фактът, че те отговаряха на идеала за светец, на представата за съвършеното същество, за мъдреца; те бяха от онази категория хора, каквито на Запад като че ли вече не се срещат. Такава всъщност беше моята представа за св. Франциск от Асизи или за великите мъдреци от Античността.”

На това западният философ Ревел отговаря:

“Тъкмо щях да кажа по повод на твоето определение – едва ли не банално е да се изтъква, че за философията на Античността е характерно пълното съответствие между теория и практика. За философа от Античността философията е била не просто интелектуално занимание, теория, тълкувание на света или на живота. Била е начин на съществуване. Философът и неговите ученици са реализирали тази философия в своя живот не по-малко отколкото са я теоретизирали в своите речи.”

За това как Западът изглежда да е изоставил мъдростта като идеал, ще говорим друг път. Само искам да припомня, че за мен постигането на мъдрост/ щастие е реалистична цел. Ето защо в последните години ме привлича повече източната философия/религия/духовност – заради увереността и оптимизма, че мъдростта/ щастието са достъпни за всеки

Щастие за всички даром

И никой да не бъде пренебрегнат

Comments