самоосъзнаващата се вселена

 

Започва с най-достъпното попадало ми описание на квантовата физика, минава през психиката и стига до етиката, за да каже, че е време етиката да се изведе на научна основа. По пътя свързва науката и религията във философия на идеалистичен монизъм, за да утвърди тезата, че основата на вселената е не материята, а съзнанието.

Подсети ме, че отдавна не съм чела Емили Дикинсън и Т. С. Елиът; осъзнах, че Мечо Пух и Алиса са толкова квантови, че сякаш са писани с квантовата физика наум (но кой знае защо Алиса в квантовия свят нещо не ми потръгна, така че, Георги, ще я задържа още една година); спомних си, че Вени Г. ми беше дала достъп до Гьодел, Ешер, Бах, че имам Бхагавад Гита, че все може да я прочета, въпреки че навремето я купих само за да направя оборот на някакви мили хора; усетих, че е много важно да доизслушам лекциите на Саполски (повече за книгата му писах тук) за биологичната основа на психиката (Благодаря, Наско!). Или, както казват в едно рекламно клипче на един любим колеж, всичко се свързва в един фундаментален урок (да, да, и Юнг, и Кришнамурти, и Джоузеф Кембъл), макар че все още има доста бели петна – като, например, съветът на Исус ако те ударят по едната буза, да обърнеш и другата.

P.S. Госвами е вече пенсиониран професор по физика от Университета в Орегон. Каузата му е да възстанови усещането за смисъл и радост. Английското заглавие е The Self-Aware Universe.

Comments

благодарност

Вчера пуснаха сирени, за да ни напомнят, че трябва да сме благодарни на хората, които са загинали, за да извоюват освобождението ни от завоеватели.

Толкова много хора днес се потят, за да ни е удобен живота, но никой никога не ни напомня за това. Когато се замислим за нископлатените труженици, които блъскат поне по 12 часа на ден, за да ни е евтино, някой ще се намери да каже, че като купуваме тия неща, ние всъщност спомагаме за просперитета на тези хора. Аз пък мисля, че се гаврим с труда им. Твърде често получаваме безплатен обяд – толкова често, че не го осъзнаваме.

Толкова много хора са се грижили за децата си, създавали изкуство, творили наука и т.н. за да оцелее човечеството и да ни има и нас и да живеем удобно. Как си даваме сметка за това? Като застанем три минути прави веднъж в годината?

Нужно ли е да се напомня? Ако да, по какъв начин?

Някога ни водеха в разни заводи и гледахме как се прави, да речем, хляб. В Дания има една ваканция, за да могат децата да участват във ваденето на картофи. Днес давам на децата линк да се почувстват като нископлатени производители на маратонки.

Не обичам когато ми напомнят за приноса на хората по някакъв силов начин, сякаш ми казват, “Ти си жалък. Я сведи глава пред героите”. Харесва ми начинът, който ме вдъхновява да направя нещо за света, но не защото съм се почувствала гузно-задължена.

Когато някой направи нещо за нас, често се чувстваме гузно-задължени. Бързаме да се реваншираме, за да отпадне задължението. А всъщност не е нужно. По-често точно тези които правят нещо за нас нямат нужда от нашите услуги. Защо да не направим нещо за друг, който истински се нуждае – нищо, че по този начин не връщаме жеста, нищо, че този жест няма да ни бъде върнат. Всъщност то е същото – нещо сме получили, нещо даваме. Всичко е ОК. Защо трябва някой да се чувства жалък или да демонстрира благодарността?

Разказите за хора, които са направили нещо хубаво вдъхновяват. Ето защо вчера разказах за хората от ресторант Родопи, докато от мен се очакваше протоколно да пиша за Ботев без да споменавам мюезина.

Ако гласуваш за блога, този текст ще стигне до повече хора.

Comments