костенурката художник

Ако срещата ти с акварела е била в обикновено училище, най-вероятно нямаш идея какво си изпуснал, защото може да не си виждал добри акварелни рисунки, или ако си виждал, да не си знаел, че са акварелни. Нещата, които произвеждахме в училище бяха продукт на некачествени бои + липса на каквато и да е идея какво да правим с тях.

Истинският акварел е прозрачен и лек. Това го отличава от маслото и темпера, които са непрозрачни и могат да се напластяват. Истинските майстори не използват бяла боя. Бялото в рисунките им блести с белотата на чистия лист.

Аз си падам по по-пестеливи рисунки, като повечето на Alwyn Crawshaw, затова и избрах да се уча от него. Мисля, че в книжарницата на Книгомания на “Шипка” съм виждала същия.

Разбира се, нямам нищо против и някои по-наситени рисунки, като тези на Щъркелов, признат за Цар на акварела. Преди години ми го препоръча моят приятел Добри, галерист в старата градска галерия – там дори май имаше някоя и друга негова картина.

Харесвам и тези по средата – например на Чудомир (да, авторът на Кака Сийка е и художник. Някой ден трябва да посетя музея му в Казанлък) – даже някога прерисувах неговата кошничарка.

Мисля, че зенът на акварела е в следното: да действаш бързо и смело – иначе стават едни сковани зубрачески изпипани рисунки, на които липсва размах.

Разбира се, има доста нещица, на които не ни учат в училище, но тези смятам за основни:

1. Има хубави и скапани бои, хартии и четки – ние обикновено купуваме на децата скапани, защото не знаем за съществуването на другите; другите не се продават в обикновените книжарници.

2. Има различни видове цветове – синьото не е просто синьо – има няколко качествено различни видове синьо; да не би тези червени квадратчета да са в еднакъв цвят?

Тук има още много цветове.

Днес започнах да си припомням цветовете и тренирах рисуване на тръби и постепенно изсветляване. Искаш ли да знаеш още неща за рисуването с акварел?

 

Comments

душата на града

Зачетох “Истанбул” на Орхан Памук, но непрекъснато спирам и се връщам в Хасково на детството си и пиша за кино “Септември” и други места. В тези места (някои вече изчезнали) е душата на града. Странното е, че тя сякаш няма нищо общо с хората. Когато се вгледам в хората, душата изчезва. Не би трябвало да е така, защото сградите са строени от хора, но … сградите за които говоря са строени от други хора – не от тези които срещам.

Възможно ли е някои хора да нямат душа? Предполагам че не, но може би просто не я познават – станали са неспособни да я видят сред шаренията по която играят непрекъснато очите им, несподобни да я чуят сред шума, с който се спасяват панически от тишината.

Предполагам че околната среда в голяма степен помага или пречи да забележиш душата си. Може би Фън Шуй има нещо общо с това: хубавата енергия чи (ци) не обича острите ръбове и идеално прави линии, типични за съвременната хасковска архитектура. Чи не обича грозни занемарени места, каквито са повечето ни училища.

Душата има нужда и от думи – за да можеш да я викаш съзнателно и да я задържаш. А днес хората тук знаят много малко думи и всеки ден губят част от тях. Ето защо съседът бие жената, която го преследва, а после я оставя в жилището си и бяга, отива да живее другаде, след като е родила дете от него – защото не може да намери думите, с които да й каже, че не иска да бъде с нея. Но дори той да имаше думи, тя нямаше да го чуе, защото хората са изгубили голяма част от рецепторите си за думи.

Ето защо се срещам с все по-малко хора – повечето се страхуват от тишината, но в същото време могат да кажат малко; мога да им кажа много, но повечето неща ще останат нечути. И после сме още по-чужди отколкото ако не се бяхме срещнали. Нито думи, нито тишина; само шум, който прикрива тревогата.

Comments