Чета “Оксидентализмът” (книга, изследваща корените на анти-западните / анти-модерните движения). Това е малка книжка (150 стр.), която ме движи бързо и грациозно ту в една, ту в противоположната посока. Имам чувството, че се препъвам в някакъв неумолим английски валс.
Не мога да се присъединя нито към лагера на безусловно превъзнасящите научно-техническата революция, която създава все по-примамливи възможности за правене на бизнес, нито пък към тези, които романтично отричат тази цивилизация като въплътеното зло.
На света му е нужна територия отвъд баналността на стремежа към удобство и романтичния копнеж по героизъм, който твърде често се изражда в разрушение и смърт. Защо толкова често забравям, че всъщност живея там? Може би заради ежедневната фрустрация, че не успявам да проектирам мост, по който да идват все повече хора. Може би дори не е нужен мост – който почувства копнеж, сам ще си построи лодка. Може би не ми достигат вяра и търпение … или маркетингови умения 
Повече за битките в душата ми разказва в поезията си Кърмит.
