Избори след края на света

Споменавала съм, че през 1989 научих за падането на Тодор Живков по обичайния начин – с няколко дни закъснение. Не разбирах защо се е случил този дворцов преврат (да, деца, свободата я обявиха комунистите – не дойде с революция или избори) – нали вече бяха започнали да реформират комунизма (“Перестройка”) и да го правят демократичен? Скоро след това от разни дупки изпълзяха дисидентите. Чудех се откъде се взеха толкова противници на комунизма – например най-речовитите ни учители, възторгващи се по СССР и ВОСР (Великата Октомврийска Социалистическа Революция), изведнъж се оказаха демократи. Защо всички тези хора си бяха мълчали, когато Комитетът за защита на Русе протестираше срещу братското румънско обгазяване? Защо същите тези учители не обелваха и дума за гласността, Перестройката, Горбачов, Указ 56, войната в Афганистан, Малката Вера, а ни обясняваха, че филмът “Вчера” е измислица, докато Мистър Стоев казваше, че бледнее в сравнение с реалността?

Не можех още да разбера защо след 10 ноември половината ми състуденти се възхищаваха на варненския депутат Александър Йорданов и го смятаха за много интелигентен, докато на мен ми изглеждаше откровено тъп. Група асистенти, негови бивши състуденти, публикуваха в студентския вестник нескопосани негови стихотворения, превъзнасящи това, срещу което сега беше застанал. Вярвам, че хората се променят, но не вярвах на Александър Йорданов.

Тъй като не разбирах нищо, се абонирах за няколко леви и десни вестника (сещам се за три от тях – “Демокрация”, “Работническо дело”/”Дума”, “Народна младеж” и поне още два), за да се ориентирам по-добре.

Беше доста странно. Винаги съм била с по-скоро леви убеждения, но пък още като ученичка се съмнявах дълбоко в смисъла на повечето елементи от действащия у нас режим – от ритуалите и задължителността на членуването в Комсомола, до фактическата еднопартийност. Бях очарована от Горбачов и Перестройката, защото очаквах най-после да си имаме и комунизъм, и демокрация в едно. Новите събития, обаче, никак не ме вдъхновяваха, а по-скоро ме озадачаваха.

Не вярвах на картата с черепите, която показваше, че едва ли не във всеки град е имало лагери, в които да измъчват противниците на режима, въпреки че знаех за Белене от майка ми. Не вярвах на Дончо Папазов, който изобрети лозунга “45 години стигат!”, след като години наред беше спонсориран от властта, за да обикаля света с яхта. Ако е бил чак такъв противник на режима е можело да остане в някоя приказна страна със семейството си, което пътуваше с него. Ето защо по-скоро вярвах на комунистическия вестник, който твърдеше, че въпросният антикомунист е пращал поздравителни телеграми на Тодор Живков от всяко пристанище. По това време комунистическият вестник се пишеше по-умерено и по-грамотно. Андрей Луканов и Петър Младенов говореха артикулирано и аристократично, за разлика от рошавите брадати демократи, които днес носят скъпи костюми и се возят в луксозни коли.

След половин година размисъл смятах, че гласувам против откровеното кривене на душата и войнстващата посредственост. Признавам, че тогава не видях по-добра опция от БСП. Бях на 19.

Може да съм била малка, глупава и манипулирана, но направих избор, който мина през ума и през сърцето ми, на когото посветих поне половин година от живота си, за който не ми се свидеше да харча от скромната си издръжка – за абонамент за 5-6 издания и за междувременно излизащи такива – справочник на всички политически партии и пр. Тогава нямаше Интернет, така че достъпът до писаното слово се плащаше.

Следваха години, в които не гласувах, такива в които гласувах за социалдемокрацията на Дертлиев, защото ми изглеждаше единственият неопетнен човек, който винаги е имал смелостта да бъде демократ; за Доган по време на дебюта на Симеон, защото тогава ми се видя като единственият когото не бях чувала да говори глупоси; за НДСВ, когато повечето хора наказваха НДСВ заради обещанието за 800те дни, а аз предпочетох заради доклада на Велчев за състоянието на образованието и призива му за надпариен дебат за бъдещето на образованието, галсувах против арогантността на Доган, фашизма на Волен и мухъла на БСП.

Никога досега не съм гласувала за някого просто защото е нов и непознат и бих могла да го пробвам.

С всичко това искам да кажа, че всеки може да отдели време да проучи кандидатите за следващите избори. Дори не е нужно да плаща за информация днес, както и за да разговаря с хора, на които има доверие. Вярно, може и да не плащат на всеки за да гласува, но пък на никого не искат пари, нали? Не боли чак толкова да използваш някои от гражданските си права.

Comments

Виктор Пасков vs. Четиридесетгодишните

Виктор Пасков натрива носовете на четиридесетгодишните със статията си във втория брой на новото списание L’Europeo. Признавам, че накрая се разплаках … както плача всеки път когато чета книжката му “Балада за Георг Хених”.

Доколкото разбирам, Пасков е бесен на родения през 1968 Георги Господинов, може би заради този текст. Той заявява, че четиридесетгодишните не могат да знаят истината за 1968 по простата причина, че са се родили в тази година и иска да покаже, че и в България е имало млади хора, на които им е стискало да дишат свободно. Пасков разказва за Тунела – около петдесет души, от различни столични училища, които се събират в Тунела, за да свирят на китари, да пеят, да спорят и да мечтаят. След събитията в Чехословакия, на повечето от тях е забранено да продължат образованието си в България. Ето защо самият Пасков заминава за Германия (социалистическата); за този период от живота му се разказва в “Германия, мръсна приказка” – друга препоръчвана от мен книга.

Тъй като принадлежа по-скоро към поколението на четиридесетгодишните, наскоро споменах на учениците си за Пражката Пролет като за неслучила се в България, нищо че вярвам на Виктор Пасков. Защото Пролетта тук хем се е случила, хем не е. На някои се е случила, но други не са разбрали. Повечето.

И аз бих могла като Виктор Пасков да разкажа за 1988 и 1989, за които си спомних ясно докато четях, да разкажа за хасковските хипита, за ръчно рисуваните плакати с Джон Ленън, с които облепваха града за 8 декември, за значките с Андерсен, Сократ и Борис Гребенщиков, рисуваните дрехи и т.н. Въпреки това, родените през 1989 могат да кажат, че не е имало Перестройка. И ще бъдат прави. Защото бяхме само две. Ако сравним броя на жителите на нашия град и София, ще разберем, че всичко е в нормата – 50 деца на пролетта през 1968 в София, 2 деца на цветята през 1989 в Хасково. Също като приятелите на Виктор Пасков – хем ни е имало, хем ни е нямало. Който ни видял, видял. Който запомнил, запомнил.

P.S. Ето и линк към статията на Пасков. Току що я видях при Канев, който също се е вдъхновил от тази статия и е написал това.

P.P.S. Още препечатано от Канев: заформя се нещо интересно, което ще чета утре:

Добавено. Днес във в-к Новинар има отговор на Г.Господинов за статията на В.Пасков. Отделно има и “много открито писмо до В.Пасков” от Мирослав Бърдаров. Очертава се литературно-исторически скандал.

Нова добавка. Днес има нов спомен за 1968 г. от Румен Янев с много интересни коминтарии и отговор на В.Пасков на Г.Господинов

Comments